Самотни птици

Буден съм поредна нощ.
Изостави ме дори съня ми.
Сърцето реже като нож
остатъците от дъха ми.

Със сетива

Не искам аз

да се страхувам.

Страх във страх

и плът в плътта.

Не ме оставяй.

Говори ми.

Целувам те

и без слова!

Прекрасна си.

Ще те обичам!

В съня си ще те

приютя.

Ще хапя устни.

Ще те мисля.

И като прилеп

във нощта 

ще те намирам...

Без очи

- със сетива!

Безгримно

Бъди моя без грим и лъжи-
безпардонно, скандално красива.
Със любящо сърце и очи
и усмивка трептяща, игрива.

Бъди утро за моите дни,
все поглъщаща нощна ектения,
диамант във корона бъди
и сълзата в очите на бедния.

Бъди цвете, макар и с бодли,
ураган от бушуващи страсти.
Или снежна царица бъди.
Или пламък в къпинови храсти.

Бъди моя без грим и лъжи
без задръжки и без притеснения,
дори скандално да прозвучи,
аз безгримно те искам за себе си.

Аз  приемам те точно така -
всичко може да бъдеш, аз зная,
многолика, но всъщност една
многоцветна дъга във безкрая.

Три часа и три минути

Три часа и три минути,
Восъкът се стича,
по влажната ти плът.
Всяка капка се разтваря в душата ти.
Светлина за последно,
преди сънно разпятие.

Дуалистични френолози

- Аз съм онзи който съм, дали съм в тоя сън ...не зная...
- Похлопа в моя свят, без свян. Отворих ти...с ключ ръждясал...Не се сдържах, проскърцах...и ридая...

-Отвори ти ... врата или сърце?

- Понесе ме ...на този склон...Сега седим...и мъдрим вятър
- И мъгла ...?
- Ела..почакай ме...Събличам спомени!
- И суета...!

- Намери час...да ме събудиш...
- Намерих час...да те събудя...

- Свещта догаря ...Ще е тъмно!
- Не се страхувай! Ще сме двама!
- Във мрака ще се притаим, притихнали и упоени, прегърнати ...и голи...по душа...

- В теб преливам!
- И ще се обичаме?
- Обичаме се!
- Аз ще помълча...

-Забравила съм някъде вкуса ти...
-Целувам те - припомням си дъха ти ...

Целувам те...
целувам те...
целувам те.....
докосвам те...
жадувам те...
изпивам те...
желая те...

Фейсбук одисея...

Животът ми е твърде разпилян,
побира се в цигарена кутия.
Объркан съм, едва ли съм пиян -
от себе си опитвам да се скрия.

Усмихни ми се

Усмихни ми се,

аз знам, че си

красива.

В усмивката ти

виждам

светлина.

Във ранно утро,

като самодива,

докосваш ме

със капчици

роса.

Преливаш ми

животворящи

мисли,

осмисляш

сивите ми дни.

Орисницата ни

прокле,

но нищо.

Ти моята орисница

бъди!

И пожелай ми пак

попътен вятър.

Във всичко нека ми върви.

Не искай нищо

за отплата,

с усмивка

просто ме

дари.

Кладенец

Като кладенец в Сахара,
с напукани устни,
чакам цветния дъжд.
Изрусените чувства
и малко преструвки
не пълнят сърцето,
а само мъждят.
Протягам ръце,
но краката са впити
в бетонните блокове
от самота.
Остават неясни,
даже прикрити,
стаените стонове
на любовта.
Небето нагарча,
Всеки дъх е изгаряне.
В очакване тръпне
лицето за дъжд.
Като житни стъбла
се извиват в ридание,
потните вади,
преплетени в кръст.
Празно кънти
душата ръждясала.
Скърца веригата от суета.
Дълбоко, на дъното,
крия мечтата си,
а цветия дъжд
е само мираж.

Има те

Има те, има те някъде там.
Между редовете се криеш усмихната.
И понякога, когато съм сам,
препрочитам те тайно и скришно.

Има те, има те някъде там.
Недалечна, отчайващо близка,
таен шепот роден в ураган,
нежно утро, стаено в усмивка ...

Има те, има те някъде там.
Вярвам в теб, нереална и истинска.
Ще те търся наяве, насън.
Дори да си само моя измислица.

Мотив

Пуша ли, пуша...
Кога ли ще спра?
Този дим ме изгаря от вътре.
Чернилката вече е в мойта душа.
Но не мога,
не искам да спра.

Пуша ли, пуша...
Около мен само фасове.
Всичко е пепел и тишина.
Мъглата от чувства се стели във стаята.
Но не мога,
не искам да спра.

Пуша ли, пуша...
Садя в пепелници
изгорелите фасове на любовта.
Ядно гася и припалвам отново.
И не, че не мога,
не искам да спра.

Пуша ли, пуша...
Лепя си сърцето
с катранени лепенки срещу самота.
Пирони забивам в ковчега-решето.
И не, че не мога,
не искам да спра.

Пуша ли, пуша...
И кой ще ме спира,
когато изгарям от вътре и аз?
Може би ти, за която умирам?
Ще бъдеш мотивът
за да ги спра!

Удобен

Удобен съм за всяка поза.
И пръскам всички аромати.
Намествам се във всяка ложа.
Общувам със аристократи.

Заливам се със питиета.
Отмарям в райските градини
и хапвам всякакви мезета.
Гласувам с всички бюлетини.

Участвам в безконтактни групи,
и независим ако трябва.
Използвам всякакви клишета,
та нищо важно да не казвам.

Танцувам нощем валс и чалга,
предимно с руси хубавици.
Коктейлите не ги отказвам -
общувам с умни политици.

Гласувам тайно и платимо -
от някой лев не се отказвам.
Не виждам нищо щом не трябва.
Лоялност нямам, но показвам.

А стане ли въпрос за избор
безжалостен съм за мандат -
защото вече нямам име,
но имам длъжност - депутат!

Огледална принцеса

В огледалото сълзите ти блестят,
погледът кристално е премрежен.
Сплетени са в кръстопът
спомените, любовта, стремежите.

Кулите се сриват в тишината -
в гърлото горчиво заседяла.
В полета пречупват се крилата -
восъчните нишки се стопяват.

Падат уморени светлосенки,
клепачите посърнали тежат -
объркани от грешни  преоценки
мислите оплетени не спят.

Душата си раздираш най-безсрамно,
разплиташ незаплетени възли -
пак ще се объркаш и внезапно
болката от ляво ще боли.

Останала сама в хотелска стая,
в отчаян опит да се приютиш,
остатъците от лювов ридаят
и трудно те оставят да заспиш.

И не заспивай, пак ще бъдеш цяла.
Споменът за щастие искри.
И нощната ти стая осветява -
свети огледало от мечти.

Ако повярваш

Ако повярваш във мен
ще те предам.
Изпълнени със страх,
ще се обичаме.
Предаваш ме
и аз отлично знам,
че аз и ти
взаимно се обричаме.
Ще спреш да се страхуваш,
и без срам
ще опознаеш всяка моя брънка
в битието.
За да повярваш в мен
ще те предам -
ще изгори повярвало
сърцето.
Ще се роди звезда ,
небето ще ликува.
Ще освети душата ти с лъчи.
Ако повярваш в мен
ще се събудя,
от този сън
кошмарен и страхлив.
За да ти бъда верен
ще умра.
Новородената звезда
ще полудее
Но може би ще бъде само тя
повярвала във моето
неверие.

Не разпилявай

Не се събирай разпиляна,
а остави парчетата сами
да се подреждат в своя пъзел,
дори досадно да боли.

Разпилей коси в съня
и разтвори се в свободата
не ставай роб на любовта -
робиня, чакаща отплата.
С какво да ти плати съня?
С какво да ти плати мечтата?
Нима това е любовта -
любов да чакаш за отплата?
Бъди щастлива всеки ден,
раздавайки се разпиляна -
живей мига несподелен
и пламъкът търси в жарава.
И от парченцата тъга,
и любовта преумножила,
не се пилей във самота,
не се пилей
да се събираш...

Пролетно почистване

Изтичаше изтърканото време,
баналности валяха из ведро,
облякох се в невидимост, изчезнах -
като топлийка в купчина сено...

Мъгливо утро

Ако ти си безплътна мъгла
със душата си ще те прегърна.
Ако ти си съня ми в нощта
сутрин искам във теб да се върна.

Саломе

Танцувайки пречупваш светлината...
Тялото ти е като кристал.
Всеки жест допълва красотата,
която Господ в теб е създал.

Кръво-обръщение

Усещаш ли как
кръвта ми свисти
във ушите,
пулсира във вените,
там, на челото ми...
Рисува емоции,
с ритмичните тласъци
до всяка частица
на моето тяло.
Безропотно,
безмълвно
и кърваво...
обича...

Огниво

Не ми позволявай да се връщам назад,
да поглеждам неволно към тебе -
ти си моето тайно разпятие-ад -
аз среднощно непита поема.

Не ми позволявай да се лутам във теб,
да те мисля, да чакам, да страдам,
да се давя във спомена  -  жив кръговрат,
в който с теб за ръка да избягам.

Дали ще избягам? Не питам. Не знам.
Ще заспивам по чуждите гари...
Невъзможна любов - вече друга не знам,
във сърцето не спира да пари.

Ти ме спри! С този пламнал пожар
ще превърна душата в стърнище,
ще се срина в страстта  - само болка и жар -
любовта ми към теб е огнище...

Хоризонт

Със пръстите си пиша в тъмнината.
символи, които ме разсичат.
Чертая успоредни фрази,
които във безкрая се пресичат..

В БАРЧЕТО НА АДА

В барчето на Ада ще седна
и ще поръчам водка с утеха.
Присъда ще чакам последна -
ще съдят  душата ми клета.

С рогатия барман ще пия
по едно за добрите приятели,
докато вземат решение
къде ще векува душата ми.

Мръснишки виц скришом ще кажа
на ангела седнал до мене.
От смях ще разпери крилата си,
а и кафето си ще разлее.

И аз ще разлея от чашата
две-три капчици водка по пода
за тези, за които душата ми
на съд е отишла при Бога.

И пак ще запаля цигара,
напук на приетите нрави -
нали съм във бара на Ада,
за пушене няма забрани.

Аз моето вече го свърших,
сега ще броят резултати.
За мъничко веждите сбърчих,
но пак съм с цигара в устата.

Очаква ме страшна присъда,
нали ще съм част от безкрая -.
или тук ще си пуша на воля -
или ще изгния във Рая.

Дъга

Разтварям се в небесната дъга
и плъзгам се във звуците и цветни,
създавам  дъгоцветна тишина,
изливам се във чувства разноцветни.

Стопяват се жестокост и тъга,
гордостта превръща се в покорство -
докойсваки небесната нега
изчезва в мене всякакво притворство.

Понякога се смея в самота
и с ехото говоря си интимно -
затворени във стих от тишина
мислите ми пак са синонимни.

И лек срещу "не искам" и "не мога"
изпивам за да тръгна  безпосочно
във  парещите зеници от огън,
запалени от капка непорочност,

с която ще засея  вечността
на слънчевото лято в апогея
и там стаен, в небесната дъга,
с вселенската магия ще се слея.

Родила си се с криле

Родила си се с ангелски криле.
Защо животът ти тогава е пълзене?
Тъга е свила  твоето сърце,
а любовта превърнала е в тежко бреме...

Примирие

Уморен съм вече от безсилие,
но не успях света да променя.
Борбите ми завършваха с примирие,
но още не успявам да простя.

Шоколадово суфле

Душата ти е тъмен шоколад -
горчиво-сладък, но безумно нежен -
гали ме, като копринен плат
с погледът ти, тайнствено премрежен.

Поглеждаш ме и ще се разтопя!
Докосваш ме и тихо се усмихваш.
Обгръщаш ме стаена във нощта
и сгушена във скута ми притихваш.

О, как обичам черен шоколад
с твоя вкус, от който полудявам.
Бих искал да си мойто сладко АЗ
и слял се с теб да ти се наслаждавам!

НЯМАМ ИДЕЯ

Даже не зная защо те желая!
Тайно те гледам с поглед прикрит.
Объркани чувства лежат на паважа,
но аз се надявам, проклет, упорит.

Даже не зная защо те мечтая!
Защо те усещам с пламтящо лице?
Ти си далечна звезда от безкрая,
в бурния ритъм на мойто сърце.

Даже не зная защо те измислих,
да те жадувам наяве, насън.
Ти си в живота ми, който пречистих,
за да те срещна реална навън.

Скринолинно

Излизаш несресана,
набързо превързала
с ластик разпиляна коса
и сърце.
С олющени нокти
човъркаш душата си,
а болката вляво
расте ли, расте...
Зъбързано дишаш,
усещаш секундите
как се разбиват във
твойто лице.
Защо само бързаш?
Къде ли си тръгнала
боса през трънно,
пламтящо поле?
Спри се за миг!
Та ти си прекрасна!
Дишай дълбоко,
с пълни гърди
любовта,
която забравена
в шкафа,
си скрила,
далече от твоите
дни.

Ванилов сладолед

Ванилови капки улавям в дъха ти
учестено споделящ изплакана драма,
изгаряш  плътта ми с всяко докосване
в тази неписана сага за двама.

Защо ли се влюбих така безнадеждно?
Защо ли в морето твое се сривах?
Сега съм слушател, но още обичам
в мислите мои да те откривам.

Увяхнала роза? Нима е красива?
Когато цъфтиш аз превръщам се в пепел,
но с твоята хубост когато се слея
отново създавам те в пролетно цвете.

Не ме изтезавай! За миг докосни ме!
Дори да стопя се от твойте огньове -
ванилово бели ще бъдат сълзите
на сладоледеното ни беззаконие.

Еротогенично

Погледи - нажежени кристали,
оставят своите влажни следи,
галейки кожата,
жадна и тръпнеща,
в тихо очакване
да бъде докосната
и сладострастно да изгори.
Тръпнат зениците - океан от желания,
потъва в тях безметежно съня.
Пръстите парят - езичници огнени,
гонят кристалните мигове щастие
с ледени капки
от потни искри.
Сенки се сливат - греховни напеви.
Набъбнали устни
мълвят тишина.
Ръцете любовен венец са оплели -
две слети тела
от страстта
на нощта.

Афродита

Рисувам те с мисъл,
с невидима четка,
образът твой е в мойте мечти.
Коя ли си ти?
Непозната и нежна,
която с перото ми днес се роди?

Дали си омайна,
или феерична?
Дали се усмихваш и тихо шептиш?
Или си студена?
Високомерна?
И нервно ме гледаш и лудо крещиш?

Дали ще запее
сърцето ти в трепет,
когато с усмивката си те даря?
Дали ще докоснеш
тъй някак, небрежно,
с твоите устни мойта коса?

Словесната пяна
не те е родила,
ти си родена от мойта мечта.
Безкрайно красива
досущ самодива,
ти си богинята на любовта.

Пълнолетие

Ще се спра загадъчно усмихнат -
непълнолетен ще умра.
Преди...
Преди вълните да се плиснат
и оживят за миг брега.
Преди...
Преди да се обесят като птици
във слънчевия залез ветровете.
Преди...
Преди да ме докосне и се сгърчи
наивната любов на зверовете,
разкъсващи в краката ми плътта
на уморена птица.

Ще полетя
оставил без вина
взривителния страх на ветровете,
приятелската подлост и
простете,
наивните си мисли за
смъртта.

Напомня ми безкрая на листото
с поредица от мигащи импулси,
че семафорът отдавна вече свети,
озеленил попътните ракурси
и осенил с звезди и оня млечен път,
по който трябва да вървя.

Непълнолетен ще умра,
преди да съм навършил пълнолетие,
преди раздутата луна
да почервенее и се пръсне
на изтъркани и анемични фази,
ще спра и бягството на младостта
и от размекнат восък ще извая
студът на мраморната стая
и първия отенък на лъча,
докосващ ме в секундата,
в която
пречистен ще се преродя,
безбожно и кощунствено свободен.

Осъзнал абсурдното безумие -
безсилието на смъртта,
рожденният ми ден ще дойде
с пълнолуние.

Стената

Нощта е стена.
И разбивам се в нея.
Мракът усилно, ядно тежи.
Бесовете крещят и давят душата ми.
Тя бездиханна се свила, мълчи.
Блъскам се в техните глухи безсъници.
Моля се тайно да я пощадят.
Те се усмихват ехидно, безсрамно
и продължават да я ядат.
Преплитам ръце в стоманени възли.
Бичувам се с мисли - студени лъжи.
Не търся пощада - дано някой върже
безумните ми и нереални мечти.
Но само отеква поредната свада
в един нанеписан, измислен роман.
Нощта е декорът на моя театър
А аз съм актьор и зрител съм сам.
Пак ще заспя, без да виждам кошмари,
ще пътувам  в съня си, но без бесове,
Някъде там, във астралните вади
ще намеря спокойното синьо небе.

Безвъздушно

Задъхана в безумие и страсти,
търсиш се оплетена в истини.
Лъжата мразиш, може би си искрена,
но блъскаш се в собствени измислици.
Затворена е в болка любовта ти!
Нима това е пътя да обичаш?
Защо така отричаш се от себе си?
Защото се страхуваш да изтичаш
и да литнеш? Трябва да си смела!
Широко да разпериш сетивата си!
Високо е. Там въздухът не стига,
но точно там ще дишаш любовта си.

Набързо

Набързо пиша.
Не шлифовавм.
Оставям думите сами
да падат върху моя спомен
и да рисуват пещери.
И в тях потайно да се скривам,
разглеждащ с факла във ръка
рисунки скални, да разкривам
забравената си душа.
Дали поет съм?
Не, не мисля.
Може би археолог.
Разчитам тайни йероглифи,
послания без епилог.
Намирам ритъмът в безкрая -
концерт от звук, от тишина.
А думите ми без да зная,
преплелиса се със съня
в една неписана поема...
Поезия или мечта...?
Не знам ...
Набързо пиша!
Не шлифовам.

Океанска любов

Океанска любов!
Ще се гмурна!
Ще плувам в теб!
В океана!
За да си поема
въздух
ще изплувам!
И отново в теб
ще се потопя!

Жива...

Боли, казваш ти, любовта.
Да, тя дори те убива.
Но това пък е сигурен знак,
че в сърцето ти още е жива!

Почакай ме!

Изчакай ме, почакай за секунда!
Секундата ще трае цяла вечност!
Ще бъдеш кротка част от мисълта ми,
заседнала в безбрежието млечно.

А вечността ще бъде забранена
за чуствата застинали в стенание.
Изчакай ме! Не вярвай на стрелките!
и в тяхното поредно предсказание!

Раздялата за миг ще бъде топла!
И с топлина запълнил празнината
ще отлетя във звездната разходка,
за миг ще върна чезнещото лято.

Изчакай ме, замръзнала, студена!
Душата ми привикна към затвора!
И трудно е сега, освободена
да отлети далеч от кръгозора.

Секундата ще ти се стори вечност.
Но ти не бъркай времевата крива!
И чакай ме! Дори и след столетие
отново двама  с теб ще се открием!

Ледената кралица

"— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх."
 
Повече няма да те целувам.
С всяка целувка те смразявам.
А не искам да те загубя!
А искам да те запазя.
За себе си!
Обичам те с ледена си любов,
и няма да позволя да те боли...
Виж колко съм добра!
Ще виждаш само мен
в отбялсъка на стените.
Ще чуваш гласът ми
в призива на вятъра..
възвестяващ
моето
завръщане
при
теб...

А аз ще пея песен -

Студено е в палата ми, но вечно!
И тук не става дума за тъга,
Замръзнали са чувствува и смешно
преплитат се в кристалните стъкла.

Защо ще искаш болка да изпитваш?
Защо да те боли от обичта?
Замръзналите чувства се отчупват
отчупва се със тях и любовта.

Аз силна съм! На мен това ми стига!
Тук никой не усеща любовта,
защото с топлината на сърцето
целия си свят ще  разтопя!

Не го допускам! С ледено сърце съм!
Спокойна съм когато съм в студа!
Дори не мразя! Не усещам трепет!
Да, вледених те, за да те спася!

А топлината победих отдавна!
В душата ми царува само мраз!
Но истината някак е банална
Кралицата от лед - това съм Аз!


"Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше."

Малката Герда

Едно такова парченце от дяволското огледало влезе и в сърцето на горкия Кай. То скоро щеше да се превърне в бучица лед. Болката премина, но парченцето остана.

Стоиш до мен! Най-после те намерих!
Това си ти! А търсих те безкрай!
Защо е погледът ти стъклен и небрежен?
Щастлив ли си във ледения рай?

А имам толкова да ти разказвам.
Преминах през полета, през гори!
Но любовта към тебе не раздадох!
За теб е, за да те спаси!

От слъчевия лъч поех надежда,
и  вяра да ти донеса!
И молих се на Бог да оцелееш
и да успея да те изцеля!

По пътя си към теб научих много!
Говорих си със гарвани, с цветя!
И мъдростта ме водеше при тебе,
а любовта ми даваше крила!

О, Кай! Как силно те прегръщам!
И плача, но не ме вини!
Не искам нищо за отплата!
А само да се върнеш ти!

Тогава малката Герда се разплака. От очите й покапаха горещи сълзи. Те падаха на гърдите му, проникваха в сърцето му, стопяваха ледената бучка и изгаряха стъкълцето от дяволското огледало. Той я погледна, а тя запя псалма:

Розовите храсти растат сред долината,
Божието име разцъфва във сърцата.

Тогава Кай избухна в плач. Той плака толкова много, че стъклената прашинка се изтърколи от окото му.

Кай

Парченце лед усетих във окото!
Премигнах, но не се стопи!
Парче стъкло проряза ми сърцето,
и в миг кръвта ми се смрази!

Не чувствам нищо, само празнота.
Целувките от лед не ме болят.
Не виждам нито цвят от белотата,
нито пък очите ми сълзят.

Дали си спомням нещо? Не, не мога!
Душата ми е капчици кристал.
Редя кристални думи във двореца
и не изпитвам нито радост, нито жал.

Играя си отново на слова!
И стъкелните перли разпилявам,
а после ги събирам без вина
и в нова огърлица ги споявам.

Награда искам - искам свобода!
Но думичката някак ми убягва!
О феята? Да тя ми обеща!
Аз чакам обещаната награда!

И чакам вечността да изградя
със символи тъй крехки и чупливи.
Но винаги успявам да сгреша,
а символите са така раними.

Но важно е - работя аз сега!
Редя душата си във формата на вечност,
но в бялата, кристална самота
забравил съм за думата човечност.

Малкият Кай бе съвсем посинял от студ, даже почернял. Но той не трепереше, защото Снежната кралица бе прогонила с целувката си усещането му за студ. Освен това сърцето му се бе превърнало изцяло в бучица лед. Кай мъкнеше някакви остри плоски ледени късове, които редеше по всевъзможни начини, защото искаше да подреди нещо точно определено. Това бе като нашата игра с малки дървени плочки, с които се правят различни фигурки и която наричаме "китайска игра". Кай редеше изкусно сложни фигури. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи фигурите изглеждаха съвършени и придобиваха извънредна важност. Той ги виждаше така заради стъклената прашинка в окото си. Сглобяваше фигури, които бяха всъщност думи, но не можеше да сглоби точно думата, която искаше в момента, думата Вечност. Снежната кралица бе казала:
– Ако наредиш фигурата, ще си свободен. Ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки за лед.
Но той не успяваше.

Точност

Този път ще дойда навреме!
Ще те лиша от поредното оправдание!
Тогава?
Пак ли ще те нараня?
Пак ли ще си моето страдание?
Ще бъда верен?
Ще помогне ли това?
Ще бъдеш ли щастлива за минута?
Егоистинчните слова дали ще спра?
И ще спася ли любовта ни от разруха?
Ще бъда смел!
Безумно ще рискувам!
Ще се опитам да се подчиня!
Но питам се какво е да обичаш
лишена от сърце душа...

НЕ МОГА ДА ПИША

Не мога да пиша! Перото мълчи.
Прехапани устните плачат.
Обличам си бавно стаените чувства,
събарям стени, но думите хапят.
Събирам ръцете си в гневна молитва.
По пръстите капят кървящи лъчи
и листа запълват със прашни отблясъци
родени от недоизпрани мечти.
Простирам сълзите си - викат, разкъсват,
сънуват, бродирани в плахи лъжи.
Пада сърцето от рафта безропотно,
перото кърви, но мълчи ли, мълчи...
В мастило се давят измъчени мисли
и изкушават съня ми, а там кръстопът -
дали да събудя заспалите чувства,
които словата ми ще възродят?

Жива...

Боли, казваш ти, любовта.
Да, тя дори те убива.
Но това пък е сигурен знак,
че в сърцето ти още е жива!

Пролетен изгрев - паневритмия

Пролет е. Луната ще заспива.
Играе си със моето лице.
Вятърът успокоен утихва
и смее се навън като дете.

Загледани в забързания ритъм
на чезнещите студове
цветята плавно се навдигат
и галят се във моите ръце.

Прозорецът ми учестено диша,
гърдите ми поемат вечерта.
А пролетта омайна се усмихва,
шептейки ми с гласа на любовта.

Птиците с песноезични рими
огласят идващия ден.
И в утрените ритми се понасям,
танцуват чуствата във мен.

След зимата възражда се земята!
Усмихвам се, прегръщам със лъчи
всяко живо цвете на земята
и слънцето запалвам със искри.

Стая

Открехна тихо моята  врата,
а мислех, че душата ми е празна.
Прегърнах те, трептяща на студа
и с мислите си сгрявах те - напразно.
Докосна ме и ме изпепели,
а после прероди ме във съня си,
не знаех, че безумното боли,
разбивайки на късчета беса ми.
Но ще поискам да се събера,
да мога да те виждам пак такава -
останала и без звук и светлина,
ще искам да те пия до забрава.
Сърцето ти ще сгрея със сълзи,
с прегръдките си пак ще те завия,
и няма да изгарям от мечти,
защото ще съм с мойта самодива.
Ще идвам като призрак във нощта,
но тихичко ще шепна твойто име.
Ти чуй ме! Аз ще съм това!
Не се страхувай, просто
приеми ме ...

Преродена

Загледана в забързания ден,
усетила разкъсване отляво,
опитваш да бъдеш супермен,
но просто си една жена за жалост.

Да пуснеш някой, да се отречеш!
Дали това е сила или слабост?
Останала сама да се сбереш,
а после да даряваш свойта цялост?

В църквата ще си запалиш свещ,
поредното причастие приела,
в сърцето си запазила копнеж,
и прошката през мъката превела.

Ще дойде лято! Пак ще полетиш!
Лъчите от небето ще откриваш !
Влюбена отново ще лъчиш -
любов дарила, ще събираш!

Не плачи

Не плачи!
Не оставяй тази тъга
да разяжда сърцето ти!
Спри!
Пак е дълга нощта,
а сълзите браздят по
лицето ти.
Не плачи!
В тези сълзи са скрити
надеждите!
Усмихни се!
Главата вдигни!
Полети в долината
на феите.
Прекрасна си!
Наводнени очите ти
плуват в тъгата
разлюбена!
Перли капят отчупени,
а душата ти тихо крещи.
Спри!
Не плачи моя приказна фейо!
Любовта е такава - боли!
Но пък няма магия без нея!

Ели! Ели!

Загледан в хълма на нощта
поех към своята съдба.
Успях ли да се причестя?

Със разранени сетива
ще чувам ли божествен глас ?
Поех ли кръста на Христа?

Дали  в забрава ще лежа?
Възнесох ли се или спях?
Ще мога ли да издържа...

Но казвам - Господ е любов!
И кръста си поставям сам!
А тръните са ми обков!

Дали ме изостави Бог?
Пироните ми закова?
Завинаги оставам роб?

Време е да полетя!
Кръвта си дадох за живот,
живота си - за любовта!

Възнасям се за смърт готов!
Животът ми е след смъртта!

„Ели, Ели, лама савахтани“ Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34)

Идея за любов

Идея за разговор...
Снимка изровена....
Чаша водка
излята във
спомена,
изгряващ
в зениците
сини...
Прогонена самотата
изгаря в нощта.
Коя ли си ти - загадъчна, огнена...
Телефонът звъни и знам че си ти!

Горска приказка

Невидмо шепне в косите ми мракът.
Навява нелепа надежда дъжда.
Сърцето ми свито тупти и се мята -
дали ще те види, дали си сама.

Гората ми шепне - Тя е щастлива!
- Сигурно, сигурно.. - мисля си аз.
Но после се питам, защо не заспивам
и тайни молитви си шепна без глас.

Луната не свети, сякаш нарочно.
А клоните упорито и гневно мълчат.
Знам, че не трябва, но не е порочно
да мисля за тебе във късния час.

Лов

Ловът на елени приключи!
Няма останал от тях!
Дъхът на умряла кушута
ядосва вечерния сняг.
Мъглата отчаяно псува,
опитва се да прибере
любовните чувства покрусени -
стаени сълзи във сърце!
Ловеца полита във бездна,
удавен в човешкия бяс.
Във вечните ловни полета
уцелил е някой от нас.

Торнадо

Смути ме!
Обърках се, когато те видях!
Забравена за миг врата
с междуплатен трясък се отвори
и се затвори, пак за миг…
Смутих се!
Усмивката...
Очите ти...
Говорих си със тях…
И пях…
Говорих всъщност мълчаливо със себе си,
с това, което бях
за тях…
Объркаха се паралелите
и времената на глаголите...
Гамите се винатиха
и се обърнаха бемолите
на хармоничните съзвучия...
Смутих се!
Отново бях пред теб -
объркан и
неакордиран!