Пак ли се излъга? Знам ли...
Любовта е сляпа и боли.
Той ли е мъжът? Едва ли,
но разпалва в теб мечти.
Интуицията ти за жалост
стиска устни и мълчи.
Доказателства ли търсиш?
Явни?Обяснения или лъжи?
Неочаквано откриваш
красотата на звезда?
Влюбена си и за радост,
пленник си на любовта.
Той е вплетен в електрона,
в атомите на съня,
нощем пуши на балкона,
тананика си с уста
и те пълни с дъх на лято.
Той...
Татуирал твойто име
във небесната дъга,
той е стих - без звук, без име,
част от твоята душа.
Пак въпроси? Двупосочни?
Стига! Време е да спреш.
Чувствата ти скитат боси,
в звездния водовъртеж.
Радвай се на любовта си,
и лъжлива да е тя -
от сърцето ще научиш
истина за любовта -
"И дори да си сгрешила
пак обичай на инат.
В любовта намирай сила-
тя изгражда твоя свят."
Обичай ме такъв, неравномерен,
с отчаяно, немигащо сърце.
Естествен и открит, нелицемерен,
с назъбено от времето лице.
Обичай ме такъв - сърдит и прашен,
с бушуващо огнище и стрели
изстреляни от поглед сладострастен,
с очи преплели болка и лъжи.
Обичай ме, цинично невъзможен,
с безсилие напил се в самота,
изнервен, уморен и разтревожен,
удавен в океана на съня.
Обичай ме, когато сутрин рано
навдигна се с нащърбена коса,
програча нещо криво, неразбрано,
и пак в леглото върна се да спя.
Обичай ме такъв, осиротяващ,
в пустинен вятър чувствата си скрил.
Това съм аз, нима не ме познаваш?
И в минали животи с теб съм бил!
Обичай ме без име, анонимно.
Това съм аз - и в профил и в анфас.
Допускам те в душата си - интимно,
на среща с прероденото ти АЗ.
Повярвах в себе си миг преди да се проваля.
Да!
Не е ли това ирония?
Това не е ли съдба?
Неистово се смалявах в очите си,
за секунди,
като зеници втренчени в залеза.
Превърнах се в две малки черни точици -
самота и отчаяние.
Самосъжалявах се!
Да, аз съм труден за разбиране.
Особено когато се провалям.
Особено, когато липсва третата,
най-важна точка от многоточието -
забравата.
Но продължавам.
Крилата на гърба ми са протрити,
изтъркани са от злоупотреби.
Провалите са очите ми -
очите, чрез които проглеждам,
за да преоткривам себе си.
Да, аз съм труден за разбиране.
Особено когато се провалям.
Особено, когато липсва третата,
най-важна точка от многоточието -
забравата.
Но продължавам.
Крилата на гърба ми са протрити,
изтъркани са от злоупотреби.
Провалите са очите ми -
очите, чрез които проглеждам,
за да преоткривам себе си.
Не искам обещания за вярност.
Кому са нужни клетви и молби?
Достатъчно е мъничко лоялност
любовните ми чувства да крепи.
Гаранции за евтин чалга кич
прашасала сергия ми предлага.
Не искам да ми викат "Готин пич!" -
Лоялната любов се подарява!
Не искам да изгарям като факла
в каскадно-холивудски филм
и в плоския сценарий да очаквам
любовни обяснения без грим .
Тресе ме треска, може би любовна,
но хапче съм приготвил за това -
душата ми, плячкосана, греховна,
ще бъде светъл храм на любовта.
Замина си. Така и не разбрах,
но всяка вечер чаках да се върнеш.
В самотни нощи стихове редях
с единствената цел - да ме прегърнеш.
Поезия ли бе това? Не знам,
но с рими се завивах всяка вечер.
Усетих те, но късно. Пак съм сам,
изгонил от душата бесовете.
Диспечер съм на падащи звезди -
желания искрящи в битието.
Луната над поетите не бди,
но ангели говорят им в сърцето.
Но този глас не може да смени
искрящата ти, галеща усмивка.
Дано над мене Господ се смили -
отново искам с мене да си близка.
Дълбоко заседнали фрази
мислите давят в безпътица.
В очите блестят листопади,
покриващи пустите пътища.
Пак се задава денят,
леко вбесен от простаци.
Празните мисли свистят -
летящи искри на рояци.
Няма опасност от огън.
Тези искри са фалшиви.
След като казахме "- Сбогом!"
искрите от чувства са сиви.
Плътта ми не намери друга плът,
с която безметежно да се слее.
Разлятата любов в на кръстопът
превръща се човешко недоверие.
Не вярвах, че ще срещна пак жена,
с която да изпитам тези чувства,
освен комплекси, малко суета
с поредната притоплена закуска.
Но ето, че се случи и това.
Напук на най-модерна прогнозистика -
внезапно появи се точно ТЯ -
не влизаща във никаква статистика.
Обикновена, тиха, своенравна,
проникна в мен, във всяка моя брънка.
Тя - вечна, неподправена Жена,
за миг обърка в мене всичко мъжко.
Изригнаха застинали вулкани
и тътена на земетръс набъбна в мене.
И пак не вярвах - може би измамно
усещам се във друго измерение?
Ще се събудя ли, облян в поток от мисли,
доказващи, че всичко е измама?
И пак ли кръстопът ще ни разнищи
в поредната житейска мелодрама?
Разтърсих грива. Косъм бял политна.
Не искам да се спъвам във съмнения.
На ум си казвам Моята молитва -
вместо ръка, подавам ти доверие.
Как се обича роза?
Как се улавя миризмата и?
Как се прегръщат цветовете и?
Как се обожава красотата и?
Как се приема болката
и белезите от бодлите и?
Как се ухажва розата?
Как се издържат капризите и?
Как се помни силуета и,
грациозно извиващ се в полумрака?
Как се обичат цветята,
докато капят листата им?
Научи се да обичаш, глупако!
Посрещна ме с мълчание нощта,
не искаше отново да ме лъже.
С мълчание, по-страшно от лъжа
притисна ме, с най-черното оръжие.
Да вярвам ли не знаех, бях смутен.
Мълчание ли искам пред лъжата?
Погледнах се със поглед притеснен -
с мълчание покрил съм си душата?
А мислех си, че няма да умра.
че вярата и любовта са вечни,
но въгленът, останал в пепелта
пожарища разпалваше далечни.
Мълчаща нощ на гости в моя хол
с умираща цигара.ме посреща.
На пук на всички, царят не е гол,
а тази нощ - отчайващо гореща.
Пътуващо междуметие
магистрално се блъска
в електрически стълбове.
Главата празна,
мисълта в дългове.
Джобовете,
отворили уста,
гладни крякат,
като жаби в блато.
Електрическа искра,
в симбиоза с монополисти
призрачно взривява
пенсионери-оптимисти.
Паля цигара с
престъпна страст -
министерството
ме е предупредило:
Да живея дълго.
В този ад пушенето най-опасно било.
Измориха се вените и се озъбиха
в опит битието да надскочат.
Ококориха се и се прегърбиха.
Безутешни пулсират, клокочат.
На възел ги върза кръвното.
Затвори ги в слепоочни депа
за да си говорят с отвъдното,
с крещящата тишина.
Магистрално летят измерения.
Третото око се затваря -
отходен клапан за напрежение,
отвеждащ бесовете в безкрая.
Нажежените устни се пукат
като нар от презрелите глуми.
Житейски уроци писукат
с тънък вой на летящи куршуми.
Езикът набъбнал се люшка,
като кит прилунил се на плажа.
В теореми се сгърчва удавена
любовта, дала цвят на миража
в захаросано, лепкаво розово.
Сготвени суеверия
апетитно ухаят на глупост.
Заучени фрази, в бродерия,
украсяват поредната лудост
с вкус на полуфабрикати.
Сенки зазиждат в дувари
мисли-фалшификати.
Пари кръвта отеснена.
Озъбено се усмихва
цялата моя вселена.
Абонамент за:
Публикации (Atom)