Огледала, кристални ями.
Затворени във себе си очи.
Лъчи изтръгнати от свойта сянка.
Лишени от сърце лъчи.
Илюзия от хиляди стремежи,
преплели се в неистов листопад,
запълващ и последните надежди,
удавящ те в вика на твоя свят.
Объркана си, нещо те тревожи.
Прекъсва дръзко твоя сън,
а после те оставя - в безизходица,
превърнало се в телефонен звън.
В очакване на нещо да се случи
притихнала си, вените крещят,
а обяснението - май си луднала
от този тъй объркан свят...
