събота, 29 октомври 2011 г.

Затварям очи






ЗАТВАРЯМ ОЧИ


Затварям очи. Стаявам дъхът си.

И чакам да чуя стъпките тихи.

Секунди броя, но се отказвам....

Не мога сам. Дълги са...

...и изпиващи.


Ослепели словата куцукат.

До теб да достигнат не могат.

Далече си, чакам те дълго.

Уморих се да дишам тревога.


Подготвен за скок над морето,

но с корени впити в земята,

във опит да хвана небето,

във въздуха празен се мятам.


И чакам те тук несъсечен.

Стъблото ми още е здраво.

Държейки в ръце ветровете

залитам, но пак се изправям.


Не правя стъпки към теб,

но те чакам,

с дълбоки чувства в земята забити.

Клоните си ще се слея с ръцете ти,

а корените в теб ще са впити!
четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Търся те там...



Няма те ...
Има те ...
Няма те ...
Има те ...

Търся те там,
скрита в гората на моите мисли.
Един слънчоглед
те покани на танц,
ти го погледна и се усмихна.
Гушна го нежно,
погали го с глас.
Мил е, с златисти ресници в ревера.
Блещукат искри,
нежен вятър изгря.
Мъничко слънце видя в слънчогледа,
а слънчогледът дари те с цветя.

Облаче скита,
докосва дъгата,
дъха на умираща птица откри.
С разтворени пръсти
ефира събра
и дари я с живот
да лети,
да лети...

А някъде
някой самотно умира,
но после се спира
с поглед смутен
и смисъл намира
да диша отново,
прозорец отворил
към новия ден.

Пътувам към теб
Ти къде се изагуби?
Гората от мисли
с клони те скри?

Почакай ме мила,
след малко пристигам.
Далече съм още,
но ти ме откри.

И аз те откривам,
ровя всяка секунда,
Пътеките горски,
повярвай, не знам.
В теб се оглеждам,
теб търся в гората,
поел съм по пътя,
ти чакай ме там.

Снегорини



Снегорини не рият тъгата,
наваляла след първия сняг.
Аз все още съм твой обожател,
но поглеждам те вече със страх.

Любовта ни не бе пиперлива,
но във бурята сякаш се скри.
След лазурното лятото щастливо
побеляло е, пусто, боли.

Безпогрешно долавям лъжата -
натежала във снежна мъгла.
Аз оставам си само мечтател,
ти безкрайно красива жена.

И затънал във преспи ще бродя,
с натежали от чувства крака,
да открия пътека отново
и да върна при теб любовта!
сряда, 26 октомври 2011 г.

Соната за четири ръце




Ръцете ни ще свирят по клавишите

и черно-бели рими ще редят.

Родени в учестеното ни дишане

каденцови акорди ще звучат.


Бемолно ще докосваме косите си,

диезно ще оплитаме тела.

В музиката, ще се раждат стихове

от чаша дъжд, разлял се във нощта.


Забързани ще капят полутонове,

жадувани октави ще редят.

Миговете ще се сливат в спомени,

с бурното стакато на съня.


Преплели пръсти в палещи съзвучия,

в мажорни гами скрили радостта,

прелистваме листа от партитурата,

която композира любовта.
вторник, 25 октомври 2011 г.

Ще изчезне лицето ми


Ще изчезне лицето ми,
ще остане белия лист.
Ще се слея с чистотата му.
Пак ще съм с теб-
какъв оптимист,
може би
ще съм само с мечтата си.
Във троха ще се скрия,
дори да боли,
ще изяждам безвременно дните.
Този лист е проклет,
белотата боли.
Затова и...
Не искам да пиша...
неделя, 23 октомври 2011 г.

Нощ ли бе това?



Нощ ли бе това?
Нощта на нашето слънцестоене?
Държах те за ръка,
а миговете упоени,
закотвени мълвяха
заклинания вълшебни.
Тихо сутринта
тъчеше
лунни прежди.
В сумрака на съня
горящите цигари
се сливаха
във пепел.
Обречени слова
да бъдат
неизречени,
звънтяха
в тишина.
Говореха ръцете ни ...
Нощ ли бе това
или звездно
многоточие?
Кажете ми!!!
събота, 22 октомври 2011 г.

С дъх на нафталин



С дъх на нафталин
вадиш от душата си
парченца любов.
Овехтели и изпръхнали,
подреждаш ги
в скрина.
Звук на
ръждясала врата
отваря прашните спомени
с хиляди прогонени
съмнения,
отровени 
с отровни
стрели,
се стрелват
в мрака на мислите ти.
Улучват сърцето ти.
И боли.
Премалява.
Не мисли.
Не подреждай
чувствата си.
Не говори.
Не забравяй, че
има надежда
да намериш
забравеното
на дъното 
на скрина
щастие.
вторник, 18 октомври 2011 г.

Къде съм забравил крилете си?





Къде съм забравил крилете си?

Доскоро летях безпроблемно.

Сега имам само краката си

и скитам в трънака безцелно.

До вчера летях като птица,

в космичния вихър унесен,

а днес като пате в кълчища,

се блъскам в скалите отнесен.

Денят си отива безславен,

нощта във стъклото се впива

на моя прозорец отворен

и чакам луната игрива,

да сяда до мен, да говори,

да ме учи на сън и забрава.

Тъгата е нещо ненужно,

но май само тя ми остана,

докато търся крилете си!

За секунда не съм се отказал

да преоткривам ангела в себе си.

Много искам




"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен:
под най-горния пласт на своята слабохарактерност
хората искат да бъдат добри и да ги обичат.
Повечето им пороци практически са опит да стигнат
по най-късия път до обичта."
"На изток от рая", Стайнбек

Много искам
да бъда обичан!
Непопулярен,
грозен и тъп,
обрасъл в тревога,
объркан, улисан,
към обич и нежност
проправям си път.
Заливат ме думи,
удавям се в чувства,
залитам, пропадам -
живот на ръба.
Но пак продължавам
с дух еретичен
по пътя да търся
теб, Любовта!
неделя, 16 октомври 2011 г.

На кафе


Видях те за миг и скри се зад ъгъла,
но твоята сянка остана в сърцето.
С нея се срещнах на шумната улица -
с твоята сянка си пихме кафето.
Знам, че те няма - ти крачиш забързана,
с милиони задачи запълваш си времето.
Твоята сянка, ярема отхвърлила,
идва при мен и си пием кафето.
И дълго говорим, за теб си хортуваме.
В безвремие сплели души и ръце.
С твоята сянка словата римуваме
и бавно отпиваме глътки кафе.
А после догонва те, пак се залепя
до дългите токчета като кадифе.
Вече усмихната, тя те зарежда
с горчивата свежест на черно кафе
/от мойто сърце.../.
четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Кристали


Защо го направи?
Разля чашата дъжд,
която държах в ръката си.
Стичат се хиляди чувства,
в скута ми, но замрази се устата ми!
С шепа искри ме
нахрани,
сега светя отвътре.
Светулките пъплят в
стомаха ми.
От любов
ще се пръсна!
Премаляла от нежност
се впиваш
до болка в моето тяло.
Ти си безумна, но истинска -
страст от дъждовни кристали!

Жертвеник



Това не съм аз,
не са моите мисли,
това е проекция,
от съня ми измислена.
Това не е обич,
скрита във скрина,
а реалност в съня -
затова ще отмина
кошмарът, във който
Морфей ще ме води.
Хиляда войводи
гласят ме за чета.
Но аз съм поета,
бленуващ забвение.
На заколение водят
агнеца.
Останал подире,
старецът крета
и тихичко шепне
вълшебните думи.
Дали ще ги чуе?
Дали ще приеме
жертвата онзи,
за когото
е дарът тайно
приготвен?
Закотвен олтарът
е жаден
за кръв.
Ще бъда ли пръв?
Или да почакам?
Безмълвно
ножът погалва плътта.
Живота е сцена
и тъжен спектакъл.
Облива земята алена струя.
Барабани крещят.
Не мога да чуя
зова на сърцето.
Нима го загубих
във чашата с вино?
Не искам да пия!
Дано ме отмине!
Във ленени дрехи,
девици се молят
"О! Боже! Прости ни,
спаси от неволя."
Камбанният звън
от бастуна се чува.
По калдаръма пристъпва,
по страшна от чума,
одъртяла жена
и ме гледа в очите!
"Ти си виновен!
Ти си грабител!"
Потъвам в река
от пенливост и гняв.
Това не съм аз,
не са моите мисли.
А само съня,
в който сам се орисах!
сряда, 12 октомври 2011 г.

Кутията на Пандора



Не задавай въпроси,
не питай,
мълчи.
Всичко,
което искаш да знаеш
е в моите сини очи.
Знам, че нехаеш,
поглед откланяш,
изричаш лъжи.
Знам, че не спиш.
Всичко е скрито
под син похлупак,
само глупак
би отворил кутията.
Там ли си ти?
Невъзмутима,
скрита - подарък,
който няма да отворя?
Ще забравя въпросите.
Спирам да говоря.
Не питам и мълча.
Там си ти,
в кутията на Пандора.

вторник, 11 октомври 2011 г.

Обер тонове



Плътта ти е заразна,
пристрастявам се към нея.
Вдишам те и заразявам се
отново.
Искам да се слея с това
усещане
за безусловна отдаденост,
за плътско пиянство
за единодокосване
за единоживеене.
Плът от плътта.
Дъх от дъха.
Мисъл от мисълта.

Крачка от вечността
е мигът на нашето
обертоново сливане.
Звъни струна на арфа.
Някой иска да те чуе
по телефона и
да те откъсне
от мен.
Завинаги!
Намигам ти.
Неповторима си.


Беззвучно




Крещя без звук. Дано ме чуеш.
Сърцето ти дано ме разбере.
Сълзите ми съсирени пулсират -
застинали са в моето сърце.
Любов ли бе това или мъчение?
Или избухнал в огъня метал?
Сега единствено е твоето презрение
нещото което съм ти дал.
Не ме боли, душата ми е пуста.
В пустиня крачат мисли и мечти.
Звукът на тишината ме залива.
А споменът не иска да заспи.
Отивам си безпътно, бездуховно.
Без ризница, без  броня, без стрели.
Напускам те безславно и безбойно.
Аз паднах в боя - друг ще ме смени ...


неделя, 9 октомври 2011 г.

Октомврийска печал


Изля си очите небето.
Плака дълго, неистово с дни.
Мъка тайна таеше в сърцето -
и превърна я в тежки сълзи.
Стана сиво, прегърна земята.
с безсловесна тъга я дари
и безмълвно сля се с реката,
в сивоцветната стряха се скри.
Плака дълго и някак красиво,
в безутешност, самотност и жал.
този дъжд бе естествен и искрен -
неподправена, течна печал.
събота, 8 октомври 2011 г.

Сливи за смет



Заменяш щастие
за страх.
Любовта не е страхлива.
Спомняш ли си времето, когато
самотата бе
непоносима?
Бягаше.
Бягаш.
Приемаш.
Отричаш се!
Тълпа от мисли
приижда в главата ти!
Ще се пръснеш!
Толкова е лекомислено -
раздаваш
щастието си
за капчица сигурност.
Безнадежност търсиш,
когато надежда намираш.
Нима ненавиждаш живота си?
Защо в любовта си се
взираш?
Целуваш.
Целуват те!
Във негатива
са вплетени твоите бягства
безмислени.
Крещят избледнели
фотоси на момиче,
припомнят ти,
че си обичана.
До колко?
Каква цена си готова
да плащаш
докато все още
си търсена?
Онзи смях
изливащ се от устните ти
изчезна ли?
Или просто пресъхна?
Заменки на истина
с преоценки?
Остава само една
изкривена от времето
усмивка,
и надеждата,
че все още
ти
стиска
да бъдеш
честна и
истинска.

Нестинарка



Танцуваш с разранени крака
върху жар от страхове и проклятия.
В ритъм пулсира кръвта -
ръченицата крие разпятие.

Прокле се да бъдеш нещастна,
мислейки, че ще си щастлива.
Пътеката после е ясна -
вървиш през трънк и коприва.

С ръцете на кръста танцуваш.
В неравния ритъм изгаряш.
Не виждаш нощта, а звездите.
За огъня ти си недосегаема.

Искрят нажежените въглени
тихо се сливаш с безкрая.
С ръцете на кръста танцуваш...
...И си на две стъпки от Рая.
сряда, 5 октомври 2011 г.

Пулсари


Усещаше ли как ръцете ми
докосваха гърба ти?
Горяха там...
Оставяха следи,
като дъха ми,
разтапящ рамото ти,
дълбоко вплетен в
твоята коса...
Видя ли светлината
от взрива ни -
две вселени,
слели се в една?
В умиращия стадий на звездите
пулсарите създадоха едно
космично, ослепително съ-БИТИЕ...
Космосът така е сътворен
в своето начало...
И рече БОГ!
- Да бъде светлина!
И стана ден...
...от нашето избухване!
И две вселени
сляха се в
една...
Нима
това е само влюбване?
Така пулсира
любовта!

Зрънце от нар


Това червено крещи
във сънищата ми чернобели, че може би само там
ще бъдеш завинаги с мене.

От хиляди други страни
силуети безплътни минават,
но моите жадни очи
пият от цветната лава,
от твоето ярко червено.

Опушени сенки присядат
и остро в мене се взират,
забравени спомени сякаш
в червена искра сублимират,
с дъха на пенливо шампанско...

Пия от чашата сънища
и се разливат в устата ми
капчици цветност изригнала
в една недопита усмивка,
с червено червило подправена.

Кошмарите бягат разгонени
от буйния ритъм на салса,
а чернобелите спомени
твойто червено опалва
в рубинени цветни залежи...

Някъде там под клепачите,
когато бълнуват очите ми
и мятат се във орбити слепи,
виждам вкуса ти на ягода,
зрънца от нар и надежди.

Вкусвам те сладка и кисела,
събужда дъхът ти усмивката ми.
Да знам, че си моя и истинска,
опалила сетивата ми,
озарила усмивката ми
с нюанс на червено изригване...

Йероглифи




Нежен сън е споменът за тебе -
роса докосваща заспало цвете.
Твоята любов ме напоява
с шепотния дъх на ветровете.
Липсваш ми! Нима не знаеш?
Искам да си тук, до мене.
Огнена искра ли те уплаши?
Защо се скри в съня? 
Защо изчезна?
Рисувана с калиграфична четка,
разпръснала в душата ми нехайно
поредица от йероглифни знаци,
говорещи за теб с език незнаен,
една салфетка с отпечатък
от твойте устни е икона.
И аз се моля...
Аз се моля
загубен, някъде в небето
на слънчевите диаспори
за шанс отново да те зърна
и да не бъдеш вече спомен.
От светлината ти привлечен,
съм камикадзе-насекомо,
с трептящо тремоло на песен,
готов да се родя за теб
отново.
вторник, 4 октомври 2011 г.

От другата страна


Застанала от другата страна
на огледалото се оглеждам в теб,
оправям си прическата
и маншета на ръкавите.
Стяга ме папионката,
изпуснах ръкавелите,
защо ли се забави?
Виждам се с очите ти,
харесвам се чрез теб.
Чакам позвъняване.
Брилянтинът в косата ми
е отражение на искрите в очите ти.
Не може да се забрави
техния блясък,
който ме осветяваше
в нощта, когато за пръв път
докоснах ръката ти.
Смокингът ми е отеснял,
а пурата
се е слял с пръстите ми.
Може би съм още цял,
въпреки, че чувствата ми са пръснати,
там някъде зад огледалото,
в което се оглежда
душата ми.

Есенно утро



Есенно утро
погалва с лъчи
спящите пътища
с алена лава.
Сънени хълмове,
още без грим,
кимват за поздрав
и профучават.
Глухи дървета
размахват листа -
шарен килим
от разлятата шума
кипри канавката
без суета.
Тихо свистят
полуделите гуми.
Треперят краката ти,
лятна стихия
още бушува
дълбоко във теб.
Тичаш в лъчите
на идваща есен,
прегърнала лятото,
слънце береш.
Не искаш да свършва,
но края му идва,
в краката ти падат
пожълтели листа.
Може би с мъничко
слънчева мъдрост
ще те посрещне
усмихнат града.
събота, 1 октомври 2011 г.

Разтворител



Мисля си за теб със мисли чисти.
Раните болят, не заздравяват.
Може би в порой от мъдри мисли
чувствата любовни се разтварят?

Лъжа се и всяка нощ сънувам
твойте ласки без да се прикривам.
Утрото обаче ме посреща
с чувства, за които се презирам.

С мъдри думи само се залъгвам.
И не искам да призная края.
Тази обич, станала ненужна,
тайничко отвътре ме изгаря.

Искам да изглеждам безпощаден -
всъщност се опитвам да прощавам.
Споменът за теб е още жаден,
въпреки, че искам да забравя.

Мантра без слова



Думите са инвалиди,
куцукат с пречупен смисъл,
невидими
се спускат в
огледалата на ехото
мислите ни.
Оглеждаме ли се?
Познаваме ли се?
Нашите лица се преплитат...
Гледаме се втренчено...
Изпиваме се до дъно ...
и в дъното се
оцеждаме...
Миговете отлитат
без думи ...
бездиханно...
и безсловесно ...
Звън на кристал...
Мантра за обич,
обич за вяра,
вяра за вечност 
в искрица човечност ...
Лекувам съня си....
със честност ...


 
;