ТЪЖЕН

Не, не съм толкова тъжен.

Просто въдухът е мълчание.

Рибите проговарят.

и политат в изгнание.

Почернели тигани

пържат чувства излъгани

Никому длъжен,

огладнях от безсъние.

Натежали са клоните

с плодове от признания.

Няма място за спомени.

Преизподня е стаята.

Но понякога слънцето

праща влюбени знаци..

Оцелял след кошмари,

се събуждам в съня си.

И не съм толкова тъжен,

осъзнах бреговете си -

Нежна капчица мъдрост

просълзява сърцето ми.


И не съм толкова тъжен....

ЕЛА

Съзнанието си смени.
Разкъсай мислите безплодни.
По пода лудостта хвърли.
И нека тя до мен те води.

Събличай тежките обиди.
И спомени, и тегоби...
Напълно гола ще ме видиш.
За правилата забрави.

И зимата, дошла в сърцето
с усмивката ми замести.
Не се подреждай. Литвай леко.
И щастие ми донеси.

А нека хаосът вселенски
обърква дребните души....
Ела при мен. Без срам. Без его.
И с любовта си ме спаси....

ПИРАМИДА

Себичен бях, но себе си не виждах.
Върха на пирамида даже бях.
Клатушках се в молитвена аспида.
Пожарите в душата не гасях.

На пръсти стъпвах, зло да не събудя.
По-мек от морска пяна, проиграх
любов, пари и хиляди заблуди,
но себе си накрая осъзнах.

И точно затова не съжалявам
за грешки и пропуснати хвалби
и няма пред кого да оправдавам
морето от несбъднати сълзи.

Обичал съм! Нима това е чудо?
Грехът ми може би е непростим!
Не се спасявам! Любовта е лудост!
И само тя красива е без грим!

АЗ НЯМА

Аз няма да се влюбя тайно в теб.
Ти също в мене няма да се влюбиш.
Ще минеш тихо, някак отдалеч.
В житейската мъгла ще се загубиш.

И нищо ново няма да ти дам.
Ти нищо ново няма да ми кажеш.
Отново ще съм тъжен, сам и ням.
А ти без обич пак ще се накажеш.

Един въпрос ще стихне призори.
Не можеш да останеш вечно, зная.
Но само миг любов ми подари
и после си иди без мен...в безкрая...

МАЛКО

Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.

ПРЕСТРУВКА

Преструва се.
Животът се преструва
и често номера напук ми прави.
Усмихва се, късмет ми пророкува,
а после - само грешки и шамари.

Понякога едва не полудявам –
шегите му са груби, неприятни
и рядко му се случва да остави
на щастието знаците понятни.

С омразите, в ненужните любови,
въжето се разплита неуморно.
Шегува се...
Животът се шегува.
Надсмива ми се нагло на възторга.

Наглед като Иванушка Глупака,
представям се за Черен Хитър Петър.
Промъквам се на пръсти,но 
съдбата ме чака на "Четвърти километър".

На снимките изглеждам по-различно.
Омаен миг, заключвам в скромно селфи.
Но не в това е истинският смисъл
и всичко се стопява на момента.

Не виждам днес светът да се променя.
Аз бавно остарявам, поетично.
Животът е отчайващо брутален.
Усмивката му - винаги комична.

МАЛКО

Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.

МАЙ, ЧЕ...

Май, че всичко беше сън.
Или пък, реалност беше?
Помня ли? Или пък, съм
от съня си в сън отвлечен?

Тиха вечер....Серенада....
А луната е без глас.
Смъртните се забавляват.
Или с други думи - спят.

Спя и аз. Сънувам чудо.
Пресъздал реалността,
проектирам чувства лудо-
иде ми да закрещя,

че заблудите си търся.
Не за да ги разруша,
а за да намеря начин
истината да прозра.

Нямам шанс. Отлично зная.
И се питам, на шега:
В сън ли съм или се бъркам?
Все не мога да реша....

РАЗПЛАКА МЕ

От и на В.

Сам съм. Уморен от всичко.
Животът спи във другата ми стая.
Обичам някакви момичета по малко,
но чувствата ми няма да узнаят...
Отричам да съм друговерец, вярвам,
но себе си раздирам лудо в здрача.
Друг такъв едва ли ще намериш,
да го обичаш, но да ти се плаче.

ХРОНИЧНО

По навик скитам в рими благоверни.
Мастилото пилея безобразно.
И думите - безсилни и рефренни,
заливат ме с присъствие банално.
Изчерпал се е изворът, навярно
в жадувани, безсънни, топли нощи,
та утрото е немощно начало
и бълва незатихващи въпроси.
А отговори няма! Чакам края
на тази вездесъща викторина.
По навик не обичам! Осъзнавам,
с мълчание живота ще отмина.
С усмивка зад горчивата фасада,
изчаквам светофарът да узрее.
Пресрещам любовта на автострада-
единственият смисъл за живеене...

НЕ ГОВОРИ

Не говори за мен, за мен не говори.
Та, ти дори не ме познаваш.
В очите не тая сълзи,
в сърцето си не крия пламък.
Но мога да ти дам трошица милост
и цяла планина ще бъде храм
на моето неписано вълшебство,
ако повярваш в мен,
ако повярваш в любовта ми...
Не можеш да се довериш, аз зная...
От миналия опит те боли.
Не говори за мен.
Та, ти дори не ме познаваш...
За мен не говори, не говори, не говори...

СВИДЕТЕЛ

Бог ми е свидетел,
за друга нямам очи.
Виждам единствено тебе.
Изумително е чувството, боли.
Боли от красота и откровение.
Не стига въздух. Ти си светлина.
и хиляди вселени заслепяваш.
Задъхан гледам тази красота.
Очите ми са само две за жалост

ИГРА НА СТЪКЛЕНИ ПЕРЛИ

Светът се крепи на нищото.
Увиснал в безизходица .
Огърлица е върху гърдите
на чернокожа госпожица.
Поклаща се леко несигурно.
Ще се катурне във Бездната.
Люлее се лекомислено,
даже малко подвеждащо...
Затова ми се вие свят
по никое време...
от слънцето.
С капачка от бира подпирам
света, да не се преобърне.
Но аз се обръщам навътре,
разопаковам душата си.
Срокът за годност изтича,
докато нищя съдбата си.
Страх не набрах от поляните,
оставих го без поколение.
Чакам реколта от спомени,
да ме изпълни с доверие.
Но всичко е само илюзия
в играта на нищо и нещо.
Бръмчи колелото на времето,
а за смисъла не се сещам.
Разлива в очите ми лава
любов безнадеждно разгонена -
всичко е само частица
от Божествено своеволие..
Бирата, леко газирана,
пръска мехурчета в чашата.
Скъса се огърлицата,
навсякъде перли и пясък.

3332е

Дъждът е бизнесмен.
Продава ми безумства.
Какъв прекрасен ден,
роден за словоблудства.
И страница отмятам,
прелистен, като вятър.
Проклинам участта си,
любов градя от пясък,
удавен във беса си...
Но целият театър е само
миг и стръв.
Коравата стена,
обесена на връв
от стария простор,
е блед и сив декор,
нацапан от дъжда.
Аз скоро ще реша.
И димната завеса
ще дръпна във несвяст.
Излишният баласт
ще хвърля в локва кална
и с восъчни крила
ще литна през дъжда...
***
Ще спра да я желая,
когато ме забравя,
Когато ме опива,
ще бягам да се скрия
под навес от слънца...
И мокрите оферти,
окаляните сделки,
с финес ще отрека.
Не бизнес със дъжда,
а сделка със дъгата..
Цветна, лудостта,
ще бъде моя стряха...

НА КЛАДА

Порязах се на остра липса.
Самобръсначката засегна гордостта ми.
Разплиска се злоядо его.
На блудкава надежда замириса.
Фалшиви, дисонансни, заблудени,
мечтите ми кървяха на площада.
Една любов, разгърдена, сразена,
изгаряше във спомени, на клада...

КАПЧИЦА

Само капчица е нужна
да прелее чашата безшумно
и да напои душата
с влага от горещо лято,
мир в сърцето да разлее,
както само тя умее...
Блага, мила, състрадателна...
Капчица любов достатъчна...

ЛЪЖОВЕН СОНЕТ

Защо отричаш всички свои думи?
Казани, помислени, мечтани?
Лъжат ли очите с малодушие?
Спомени превръщат ли се в рани?
Казваш, че било непостоянство.
Всъщност е несигурност проклета.
Ти - дете, което си играе
с чувствата на няколко поета...
Ех, отричай! Няма да се вържа.
В прах и плява трудно оцелявам.
Плевелът е цвете във полето,
аз Тома Неверни се явявам.
Някой ден сама ще разбереш,
че да обичаш силно е коварно.
Без да получаваш ще дадеш.
Без да си желана ще желаеш.
Някой ден...обичаща фатално,
в думите любов ще събереш.

НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР

It’s a Paper town. Paper houses and Paper people. Everything is uglier up close…
Неделя вечер.
Град притихнал
се дави в тежка мараня.
Лято е.
Нечуващ прилеп,
подготвя се за вечерта.
Изгаря слънце.
Лунно биле
варят изгряващи звезди.
Вини потят се.
Нищо лично.
Неделя вечер е, нали?
От утре,
делничният ритъм
ще впръска нотки суета.
Но тази вечер е различна-
безделнична като смъртта.

В ДВЕ ДИСАГИ

Не се побирам вече в две дисаги.
Нещо ми е сбъркано без време.
Тъмното сумти и се протяга
Светлото в душата ми да вземе.
Думите търкалят се по пода -
най-недоизпитите разливат
остатъци молитвени до Бога.
В устата се съсирва глътка бира.
Пулсира битието аритмично.
Скуката убива всичко цветно.
Не се събирам в този свят и стига
съм се преструвал тихо и кокетно.
Лица безлични спомени оставят.
От мозъчните гънки оглупявам.
Не се предавам, но се уморявам
душата си за семки да продавам.
Каква любов?!? Какви свещени чувства?
Отдавна окосени са полята.
Объркани от суета и лустро
не пърхат пеперудите с крилата.
Безгримни са дисагите, тъкани
от мъдрост без мечти опечалена.
И тясно ми е в този свят. Признавам,
че търся ненамерена вселена.

УРОК ЗА ОПТИМИСТИ

Времето е относително понятие.
Цигарата е глътка спряла вечност.
Любовта е символ на разпятие,
а смъртта, забравена човечност.
В пепелника гният стари чувства.
Целувките в измамен дим се крият.
Преглъщам те. Все още си гореща.
А аз все още искам да те имам.
Болезнено е. Няма оправдание.
И липсва вероятностно развитие.
Времето е само назидание,
урок за усмирени оптимисти.

ПРОИЗВОЛ

Не вярвам в произвола на съдбата.
Не са случайни срещи и раздели.
И не на ужким, ровя във душата.
/Проучвам неизследвани вселени./

Поглеждам често в чашата горчива.
Горещото кафе, с каймак прехвален,
 в утайката съдбата ми разкрива.
/Животът е отчайващо банален/.

Сладникави парфюми лъжат чувства.
Разтягат се слова като локуми.
Болезнени преструвки словоблудстват.
/Не се намери пристан за духа ми./

Не е случайно. Няма нищо страшно.
Не ме стресира влюбеният вятър.
Животът е измислен изначално.
/Актьор съм във поредния спектакъл./

А тайно, под леглото ми се крие
страшен демон, уж случайно минал.
Там, в съня ми битката не стихва.
/Няма нищо, само си измислям./

ЗАПИС

Ти цялата си главни букви
записани в Акашите.
Искам да ти кажа,
че те обичам,
че си божествена,
че си прекрасна,
но откъде тази смелост
за интимно откровение?
Съмнение е адът.
Любовта е вдъхновение...
Ще те прочета,
...определено....

ТЕ ТИ БУЛКА СПАСОВ ДЕН

Не се обичаш ти.
Съдбата те зарича.
Иди я разбери.
И след това отричай.
Не можеш да се спреш.
От мисли полудяваш.
Такъв проблем не щеш.
Но ти си го създаваш.
Нацупена мълчиш.
Ядосана заспиваш.
В страст ще изгориш -
объркана си, мила.
От нищо се гневиш.
С любов се оправдаваш.
Не искаш да грешиш,
но с грешки се наказваш...
И пак изгрява ден.
Разцъфваш като роза.
Поредният проблем,
поредната тегоба...
А тази красота,
с която си дарена,
е само параван
за болки и съмнения...
Не се разбираш ти.
Животът ти изтича.
Напразно се хабиш,
ако не се обичаш.

ПРИЗНАНИЕ

Крайна мярка е вината.
С нея егото замеря значимостта
на личност простосмъртна.

Виновен ли съм аз,
че те намерих,
а после в битието се обърках?

И кой да каже рано ли е,
късно ли е?
Та времето е простичко сравнение.
Ти си несравнима по презумпция.
Как тогава с време да те меря?

Очите виждат само отражения.
Не мога да докосна същноста ти.
Прогледнал, след провали и съмнения,
усетих само дъх от любовта  ти.

И затова смирено се оставям
да ме замеря егото с признания.
Признавам! Всичко ти прощавам!
Обичам те до ... отчаяние!

ОТРОВЕН

Трябваше ми много време
да разбера,
че ме лъжеш безогледно.
Първо факта ме учуди.
/Уж съм свръх интелигентен. /

После всичко се потули
и дори забравих даже.
Последно?
Има ли измама?
Или се самозаблуждавам?

Пророчества се сбъдват шумно.
Аз оставам глух за двама...
Много умно! Умно много!
Щом те видя -оглупявам...

Не намразвам битието.
Всеки път разочарован,
пак се лъжа.
Не е лесно
да си
от любов
отровен...

ДОЖИВОТНО

Не сме приятели, не сме и непознати.
Обичаме се, даже ни боли.
След хиляди стратегии и драми,
кои сме ние? Просто аз и ти?

Не е последно. Вечната раздяла
събира ни, а после ни вини,
обвързва ни с въже от тежка карма,
каторжници с преплетени съдби.

Не сме щастливи, няма и да бъдем.
А думите крещят от тишина.
Не можем боговете да излъжем.
Не е ли всичко някаква игра, 

а ние заблудените актьори, 
умиращи на ужким в плосък филм?
Кои сме ние? Хиляди въпроси
без отговор отлитат като дим.

Но няма огън. Болката догаря,
претръпнала в мъгла от суети.
Приятели не сме. В играта двама
играем доживотно "Се ла ви".

5 хляба

Озверяла тълпата се храни
с 5 хляба и няколко риби.
Остатъци кошове пълнят
/12 отнасят в излишък/.

Будната съвест заспива
веднага, след нощното бдение.
Няма виновни.
Талига
проскърцва във знак на смирение...

Знаци...
попътни, крайпътни,
чете простодушен овчарин.
Бръчка от ботокс умира,
в последния белег от старост...

Но глад за любов онемява
най-сладките думи в закана.
И няма засищане, няма...
трохичка не стига до Рая.

Душите са гладни, душите,
от глад за любов озверяват.
5 хляба и няколко риби
не могат сърце да нахранят

АРОМАТ

Тя миришеше толкова хубаво,
че не можех да и устоя.
С приближаването гравитацията се засилваше.
Как да спра?
Виновен ли съм
за безсилието на страстта ми
и за това,
че превишавам скоростта?

Самотата има вкус на безчовечност.
Любовта е с аромат на свежа вечност.

СТРАСТНО

Раковината разлива океана

в хиляди безшумни измерения.

Част от мен полита във нирвана,

част от мен потъва във вълнение.

И не помня нищо.
Искам да забравя

залезите кървава самотност,

изгревите, с вкус на отчаяние,

нощната, безсъвестна порочност...
И не кръст,
а кръстопътя ме разпъва
в четири изгубени посоки.
Как да се намеря?
Оцелявам
скривайки безумните въпроси
в щастие дошло от раковина.
Дишам безграничие и радост.
И възкръсвам.
Пеят херувими.
Божията Слава славят в цялост.
Чувам ли ги? Или ги сънувам?
Чашата изпита е отдавна.
Няма от какво да се срамувам.
Истината винаги е вярна.

СТРАСТНО

Раковината разлива океана

в хиляди безшумни измерения.

Част от мен полита във нирвана,

част от мен потъва във вълнение.

И не помня нищо.
Искам да забравя

залезите кървава самотност,

изгревите, с вкус на отчаяние,

нощната, безсъвестна порочност...
И не кръст,
а кръстопътя ме разпъва
в четири изгубени посоки.
Как да се намеря?
Оцелявам
скривайки безумните въпроси
в щастие дошло от раковина.
Дишам безграничие и радост.
И възкръсвам.
Пеят херувими.
Божията Слава славят в цялост.
Чувам ли ги? Или ги сънувам?
Чашата изпита е отдавна.
Няма от какво да се срамувам.
Истината винаги е вярна.

ТАКА Е ПРИ НАС

Някой се качва нагоре
докато падне до нищото.

А как е при китайците?

ПОГРОМ

Прозрачно е това мълчание.
Безсилието не прикрива.
Вместо фалшиво оправдание,
през устни стиснати прелива.

Какъв погром! Душата стене,
недонаучила урока.
Мълчи света. Огромно бреме
на плещите светците носят.

И пак мълчат. Усмивки няма.
Вместо поредното "бля, бля"
Творецът свири на пиано
"Одата на любовта".

МЕЖДУ ЕТАЖИТЕ

Увисна любовта между етажите, 

заседнала в двуместен асансьор.

Какво ли още трябва да докажа?

Доказах, че не съм добър актьор.

Не искам вече болка и обиди.
Не знам защо воюваш още с мен.
Времето застина в неподвижност,
споменът усмихва се смутен.
Той не стига. Нови сили няма.
Не може да отключи гордостта.
Когато любовта е наранена,
в гърлото засяда с тишина.

МАРТЕНСКО

Студено е. И сняг прехвърча.

Мърмори нещо климатикът.

- Баба Марта се обърка -

оправда се синоптикът.

Засрами даже Януари

с бяла пухена постеля.
Вместо свежи минзухари,

белота вали неделя.

Преспи-чудо. Олелия.

Уж затопляне глобално...

Баба Марта се ядоса
и развихри театрално.

Мигат снежните човеци:
- Бабо Марто, що се случи?
- Вий, мълчете - тя им рече-
че ще чуете капчуци.

Ей, сега ще се усмихна
и ще цъфнат дрян и вишна.
Пролетта ще се събуди
многоцветна, красна, пищна.

И душата ще запее
с песента на пойни птици.
Баба Марта тъй се смее
и е винаги различна.

НЕ ЧАКАМ ЧУДЕСА

Не си виновна ти, че те обичам.
Поемам със усмивка този грях.
Признавам - идиот съм. Не отричам,
че бъдеще със теб си пожелах.
Но щастието все страни от мене
и сякаш неподготвен за страстта,
аз сгреших. Сега съм на колене -
страдам по изгубена мечта.
Не мога да те върна. Вече зная.
Втори дубъл няма в любовта.
Все още те обичам и мечтая,
но уви, не чакам чудеса...

ТЕЗИ ДЕМОНИ

Тези демони, които държат ръцете ми
и за нищо на света не ме изпускат,
влюбени ли са
или обсебени
от същността ми?

Ангелски знаци се спускат.
Но защо не чета битието?
Като първокласник сричам живота,
а звънецът е камбана в полето,
осеяно с грохнали кръстове
/грохнали от плътска похот
пътеки/.

Изпит след изпит...
Готов ли съм вече за вечните ловни полета?
С ръце оковани, с походка напета
към Рая дали ще поема?

Тези въпроси не си ги задавам.
Вървя през полето от пепел.
Кармата може живот да почака -
Животът не чака Поета.

ОБИКНОВЕНА НОЩ

Обикновена нощ.

Коли заспали.

Хъркаща луна.

Едноцветни тротоари.

Мокра тишина.

Скука под небето.

Всички луди спят.

С мръсното сетренце

ходя под дъжда.

В него се оглеждам.

Как съм оцелял?

В тази спяща лудост,

с този дъх от кал...

Влизам в асансьора.

Райските врати

тихо се отварят.

Трябва да се спи...

МИМ

Отдъхнах си в мълчание -
всяка логорея уморява.
Страховете се израждат в наказание,
но...
каторгата си всеки заслужава.
И аз,
като поредно чадо Божие,
заслужих своята почивка.
От бесовете в мен,
от всичките фантазии,
от фразите,
в които се измислях.
Едва успявам да сдържа
ритъма на битието.
В дръм-сешън-соло-пледоария
е концентрирано сърцето.
И концертира виртуозно.

Не падат птиците случайно.
Небето е съвсем условно
понятие за свобода.
Определено ще мълча
като премръзналия Космос.
Без вопъл, звук -
във тишина ще бъда за света апостол,
разнасящ прегорели тайни.
Дали ме чувате?
Едва ли.
А уморих се да говоря...
Но няма страх,
и няма срам,
и недоверие.

Без роля.
Без маска.
Без измислен грим...
И без страдание в душата
сега говоря като мим
и никой никъде не чакам.

ВРЕМЕННО

Когато давам, никого не питам.
А лявата ръка не помни дясната.
Безкрило нетърпение съсипва
изпъкналите вени на душата ми.
Не ме учудва този механизъм –
животът кръговрат е изначално.
И се роят искри от оптимизъм
над тази ежедневна тривиалност.
Не се коря. Това си е природа.
А близостта-така желано бреме.
Аз знам. Отритнат съм от Бога.
Но всеки грях урок е.
И е временен.

НЕ МОГА ДА ЗАТВОРЯ

По навик търся твоята ръка.
От спомена отпивам малки глътки.
Очите ме болят от самота,
сърцето ми тупти в познати стъпки.

Безгрижен бях и пълен със мечти,
повярвал в светлините на съдбата,
сега съм кисел, стар и мълчалив,
достойнство съм изгубил в тишината.

Не мога да си тръгна! Докога!?
И всеки край отново е начало.
Прилепнала е моята душа
в съня към съвършеното ти тяло.

Изгубен съм във стая без врати.
И няма изход. Силни са стените.
Във тях се блъскам тежко и кънти
сърцето ми, преглъщащо сълзите.

От хорската тълпа страня до днес.
Не искам със тъга да заразявам.
А нощем вия дълго, тъжен пес,
който без стопанин ближе рани.

Наивен бях, повярвах в любовта -
откритие направих епохално.
По навик търся твоята ръка.
Но няма никой - мястото е празно.

Обичам те сега. И в този миг.
Но, Бога ми, не искам да говоря.
И не случайно пиша стих след стих -
след теб врата не мога да затворя!

ОБЪРКВАЦИЯ

Изпускам нишката....

Усещам как ми се изплъзва....

Ариадна ме подведе...

Кълбото е от страсти и копнежи...

А лабиринтът си е в мене....

Минотавърът крещи зад ъгъла,

забравил да полее цветето.

Съседът му живее в пъкъла,

а те двамата - в сърцето ми.

Руното, макар от злато,

осребря и се изтърка.

Не постелка, а мечта

одисейски ме побърка.

МЕЛАНХОЛИЯ

Не ме боли, че всичко свърши вече.
Краят е обърнато начало.
Споменът крещи - Прекрасно беше!
Но приключи. Тихо, тривиално.
Почна пълнозърнесто и диво.
В топъл хляб сърцата ни превърна.
После изпари се и изстина.
Чувствата ни полюсно обърна.
С шепа дъх, от двама ни издишан,
драсна по перваза своеволия.

Всичко свърши. Спорът е излишен.
Няма патос. Само меланхолия.
Тя ще отшуми. Ще избледнее.
Без да генерира тежки рани.
Жаждата за обич е знамение...
Само че не винаги сме жадни...

ИЗГОНЕН

Не вярвам, че съдбата е виновна.
Виновници сме всички тука, долу.
Родила се във мозъчната гънка,
болката промъква се, отново.

Все някой трябва да развързва
възлите, заплетени отдавна...
Със зъби или  с нокти ... Без да бърза...
Смисълът е скрит – но не е тайна.

Не е случайно, че и смърт намират,
дръзналите да живеят вечно.
Възлите изпиват всяка сила.
Корави са. Не се развързват лесно.

Защото крият в дълбините
оплетени житейски магистрали.
Във подлези заспали са мечтите.
Надеждите висят по празни гари.

Линчувана душата, овдовяла,
във болката намира своя смисъл.
Завързана за чувства и за тяло,
вини Съдбата, че така орисва...

Но не Съдбата в нещо е виновна,
а мозъкът крещящ, от грях оголен.
Идеята за Бог е старомодна -
отдавна от душата е изгонен.

ДЪЖД ОТ СПОМЕНИ

Шепне в тъмна нощ дъжда.
Вятър и цигарен дим.
Мигли с форма на дъга.
И очи без цвят, без грим.
Меки, светещи коси.
Кожа, като кадифе.
Все клишета, може би,
скрити в чашата кафе.
Тих акорд. Изгледан миг.
В поглед скрита изневяра.
Разпиляна, като вик,
любовта се скри в китара.
И проплака хармонично,
в кадри, впили се в нощта.
Дъжд вали, но прозаично
романтизмът отлетя.
Дълго пуши на балкона
чувствата непреживял.
Всяка капка е пробойна.
Всяка локва е локал.
А утайка отчетливо
драска в нови редове
бъдеще безумно, диво.
Кой ли ще го изтъче?

Два клепача се затварят.
Без аплаузи и без сън.
Нека. Нека се стараят...
Спомени валят навън...

НЕДЕЛЕН ЧАЙ

Неделен чай. Без захар и лимони.
В ръцете топла чаша аромат.
Преглъщаме горещите си спомени,
а мислите ни влюбено горят.
Очи присвили, с устни премалели,
забравили реалност, суета,
отпиваме на глътки любовта си -
неделен чай, без болка, без вина...
И не е празник, нито тържество е.
От скромност сме родили красота.
Безбрежно е. И не е само спомени -
неделен чай, с лъжичка тишина...

***

-Нали?
-Нали?
И се разбрахме.
Усмихнаха се две сърца.
Бездумно две души се сляха
и тихо станаха една.

ТЕРА ИНКОГНИТА

Дълбоко е и е някъде там...
Тотално неизразимо.
Как се нарича? Не знам!
Но е силно и нелечимо.
Протягам и двете ръце.
Аха, в кратък стих да го хвана.
Но то се изплъзва. Не ще
да разкрие свещената тайна.
Как се нарича това,
което в душата се скрива
и тихо надежди тъче
и с нежни лъчи ни облива?
Аз съм поет, но не знам
как да изследвам душата.
Казват Божестван е храм,
но и земя непозната.

АСТРАЛНА ВОЙНА

Коварните пътища мамят съдбите.
Слепи очи виждат нежни миражи.
Примамливо пее сирена-стръвница.
В астрала изпраща измамни сигнали.
Дивечът броди без страх из гората.
В храсти се спъва,  не може да спре -
пак продължава да следва мечтата,
която накрая ще го погребе.
Хиляда "обичам те" вързват ръцете.
Краката изчезват в кръга на съня.
Завесата пада, крещят боговете -
не любов е това, а астрална война.

СТЪКЛОПИС

Искам да обичам. Не за другите,
за себе си - отдадено и искрено.
Искам да се вричам, не в заблудите,
а в нещо непресъхващо и чисто.

Искам да целувам...свободата си,
не да я продавам за признание,
не да обвинявам самотата си,
а да я приемам с покаяние.

Искам да обичам, без остатък,
стига вече разум и въздишане.
Щастието идва ли със вятъра
или се намира във затишие?

Искам да притихна във ръцете ти,
после ме наказвай... за предателство –
Колко са различни световете ти,
Колко са? - Безброй! Но са достатъчно...

Няма да се плаша от безсъние,
свикнах да потъвам във мечтите си.
Винаги възкръсвам на разсъмване
в слънчев стъклопис на недомислие...

Вярвам във живота. И във хората.
Пазя всеки допир от ръцете ти.
Дълго, твърде дълго ме докосваха,
за да ги забравя без последствие.

Грях ли е да търся любовта си?
В този паралел, в реално време?
Дълго ме тормозиха глаголите -
раждащи единствено съмнения.

Дебнат ме стените на желания,
често със изтекъл срок на гоност.
За какво са тези оправдания,
смисли и изгубена духовност?

Тихо ще простенат във килиите
мислите, осъдени за блудство.
Доживотна е присъдата. Безсилие.
Пред едно съвсем банално чувство.

Грях е! Изкрещява светлината!
Грях е! Мракът също се обажда!
И върви към себе си душата -
любовта от грях превръщаща във жажда.

ТОЧКА НА ПРЕСИЧАНЕ

Обичай ме, но заради друго
и не заради нещо ме обичай.
Най-искрено, стъписващо и лудо...
Изчезвай в мен и после ме откривай...

Обичай ме, но не защото трябва
и не защото много те обичам.
Макар че самотата те разяжда,
не ме поглеждай с поглед саркастичен.

Комплексите, заблудите, лъжите,
наричани „любов” за благовидност,
любов не са – но ти сега обичай,
без смисъл, без причина, импулсивно.

Не се плаши! Обичай без съмнение.
Сърцето ти е точка на пресичане.
Нали сме уж най-висшето творение?
Кога ще се научим да обичаме?

НА ПРЪСТИ

Слънцето е стадион.
Тренирам изгреви и залези.
Вали потта над ембрион,
роден от затлъстели навици.
Човешко е да се спортува.
Божествено да се греши.
И Божеството ме сънува, докато космоса гради.
Цъфти паве и ражда пясък.
Морето гази в сушав бряг.
На пръсти стигам до дъгата
да събера плътта си в сняг.

НОСЕЩА ПРОМЕНИ

Дните ми без теб са подредени.
Изгладените чувства са прикрити.
Всичко свети - няма парабени.
Йезутски пак нахлузвам ските.
Спускам се по гаснещия спомен.
Пистата е стръмна, но красива.
С очила съм, но съм недоволен.
/Розовият цвят не ми отива./
Слаломът е бърза процедура.
Главоломно падам от небето.
Подреден съм, всичко е на място,
но без теб е празно във сърцето.
То, горкото, моли за спасение.
/Без спасител помпичката спира./
Нещо липсва в цялото творение...
/Който търси, отговор намира./
Аз разбрах! Във цялата подредба
дните ми без теб са преброени.
Хаосът е твоята стихия.
Аз те искам, носеща промени.

ПРИТВОРСТВО

Хребетът на моето вълнение
е гола, недокосната скала.
Време е за стих и откровение -
всяка болка носи тишина.
А във равнината на ума ми,
див порой убива златно жито.
Уж съм нависоко, над плътта си,
а усещам всяка скрита мисъл.
Божественият свят е своеволие -
не е за всеки святата тиара!
Различен ми е погледът отгоре -
любов не иска, нито пълна вяра.
Студен е някак. Някак нечовечен -
Олимп не приютява шампиони.
А в нелогичност крие боговете
и техните подсъдни своеволия.
Дори дъгата с други цветове е.
Божественият свят е огледало.
Оглежда се в душата и се смее,
играта е без край и без начало.
Не ми се мисли. Голото вълнение
по хребета се спуска безпризорно.
Жълтото в снега е вдъхновение
за нечие божествено притворство.

КРЪГОВРАТ

Зимата ще бъде пестелива.
Като мома, свенливо ще се скрие.
Снегът от белота ще се побърка.
От плач ще се стопи и ще загине.

Разрошени дървета ще разцъфнат,
от идващата пролет оживели
и птиците от юг ще се завръщат -
отслабнали и малко помъдрели.

Година след година все така е.
След всеки край, начало ново има.
Остава ти това да осъзнаеш,
миг преди от мен да си отидеш,

да отлетиш в прииждащото лято
в дантелените вежди на вълните.
Една любов избухнала внезапно,
така внезапно може да си иде...

ОБИЧАЙ МЕ

Обичай ме!
От друго нужда нямам.
Единствено от твоята любов!
Когато съм до теб, съм друг, реален
и в теб намирам смисъл за живот .
Не ме кори. Аз често съм безсилен.
Съдба и Бог са силни врагове.
Съмнението може да убива,
но само в необичащи ръце.
Не се съмнявай! Вярвай ми, че мога
морета и реки да прекося.
Обичай ме! До край! До ешафода!
И с теб ще съм до края на света...