НОВОГОДИШЕН ДИАЛОГ

Нито съм!

Нито ще ме!

Обземе овча- 

емоция!

Да се надявам-

още веднъж,че

календара носи-

някакво щастие!

Тъпо да гледам-

как още с една-

остарявам!

Както и вчера-

и тази вечер-

ще пия скъпо уиски!

/вместо вино/

Разликата е тази,

че ще чувам навън-

хиляди идиоти,че-

има!!!

д-р Христо Димов

Това си ти!

Измислен и реален!

Душата е без възраст,

запомни.

Уискито 

е лек универсален!

То лекува 

всякакви беди.

Вечер зимна.

Няма изненади.

Вместо сняг,

пиратки вън валят.

Там тълпите,

глупави и млади,

мислят си, 

че времето

ще спрат.

Но ти знаеш -

времето не спира.

Тялото 

от спомени боли!

Само Тя, Душата,

не умира,

никога не 

може да заспи!

С уиски 

ще излъжеш сетивата.

В полунощ 

шампанско ще гърми.

Весел празник

в чест на суетата!

Пука ти!

Наздраве си кажи!

Още малко,

казваш, ти остава.

Новата година ти тежи?

Моля те,

та ти се забавляваш!

Но чрез мъдрост,

май печал откри?

Ще отмине 

Новата година!

Празникът ще тъне в тишина!

Тялото ти нека се спомине!

Ти си вечен

с твоята 

ДУША!

ПОЖЕЛАНИЕ

Не, няма да си мия ръцете.
Каквото творил съм, творил.
Изпращам годината с цвете -
и следваща срещам с бодил.

Не бях най-добрият, за жалост
и много неща преживях -
раздели, каква ли не гадост,
но ето на, пак оцелях!

Уроци житейски получих

и тайни библейски разкрих.
Каквото научих, научих -
от себе си нищо не скрих.

Зад всеки миг гордо заставам
и в пясък не крия глава!

Зад думите мои оставам,

каквото да значи това.

Любов без остатък раздавах,

но пак със любов съм богат.

Годината стара, със радост

изпращам, без капка инат.

И новата смело посрещам -

и казвам "- Добре си дошла!"

Да бъдеш красива и светла!

И с радост да пълниш света!

МАЛКО ТЪЖНО

С мисли,
изтъркани
като стари подметки,
хора подмятат
думи-стрели.
Коледно-новогодишно
суетене предшества,
с безгрижност фалшива
празници, купони,
веселби и стрелби...
Скъпи подаръци,
евтини чувства,
а да повярва
душата не ще,
че скрито умира,
от думи простреляно,
едно непорочно
и чисто
сърце....
... без лице...!

ОБСЕБИЛА ДЪЖДА МИ

Обсебила дъжда ми,
в очите се стаяваш.
Променя се животът,
но ти не ме оставяш.
Дори си безразлична -
играеш тежка роля!
Фалшива и цинична -
отказваш да си моя.
Добре! По правилата,
аз ще те забравя.
Дъждът, вялящ в очите,
предателства прощава.
Иди си! И щастлива
опитай с друг живота!
Смъртта е нещо лично
по пътя за Голгота.

ЛИПСА

Изчезнаха врабците.

Избиха ли ги?

Или отлетяха някъде,

където и малките птици

имат място

да размахат
крилата си.

Не, не ми липсват,

но ги няма.

Дори мразех
техните крясъци,

но тишината
е смразяваща.

А липсата е да усещаш

нечие нямане.

Къде сте?
Чакам ви!

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1670450

ПРЕДАЛ СЕ

Уморен се предаде,
без огън и дим.
Душата си даде
да бъдеш любим.

Мизерна заплата -
не стига за хляб,
а за отплата -
в леглото ти враг.

Такъв е животът -
стени от бетон.
Надяваш хомота
с надежди милион.

Но после разбираш -
измамен си ти.
Беснееш, изригваш,
откачаш, боли!

Гневът ти омеква,
навеждаш глава -
единствено чашката
дави скръбта.

Дори да проклинаш
избора свой,
вече е късно
да правиш завой.

Но знаеш ли?
Някъде има небе,
дъга пъстроцветна,
две нежни ръце.

Предал си се, казваш,
в живот без мечта,
но тя ще изгрее за теб,
с любовта!

Та махай рогата,
отново живей,
че скоро те чака
друг юбилей!

КОЛЕДНО

Не искам да пускам нощта.
Впил съм пръсти в ръката и.
Тя те доведе! Изгря
Коледно слънце в душата ми.

Мисли, крещящи в минор,
танцуващи в бясна каденца,
тази нощ ангелски хор
превърна в мило блаженство.

Светят очети ти с блясък -
блести Витлеемска звезда.
Не искам да пускам ръката ти -
Коледа с нея изгря!

БЕНГАЛСКИ ОГЪН

"...объркана съм,
а тъпата болка
става хронична,
не си с мен, 

дори да твърдиш обратното ...

силата ти отслабна...
да, сега е очакване,

но не е същото ...

като преди ...
онази светлина, 

с която светехме, я няма...
сега гледаме чуждата светлина, 

защото нашата угасна ...

търсим искрата,

но в различни стаи..."

Запушвам си ушите, 

с онази тишина,
която между 

пръстите ти стене.

Година отминава.

Гордо, при това.

Болезнено се ражда 

понеделник.

От два живота слети

пръква се един -

поредната илюзия 

започва.

Предпразнично изригва
черният комин,

вулкан от сажди -

Етна, но на покрив.

Попивам с поглед

тази самота.

Искрата търся,

но в различни стаи.

Намръщен е животът.

Може би - съдба.

Дано любов

отново те запали.

Сестра ти пита

- Как си?

- Как е твоя сън?

Казваш и, че всичко 

отминава.

Чаша вино пиеш.

Куци рими с звън,

пишеш в 

овдовялата си стая.

Тревоги скърцат,

чувства в кръстопът

пулсират
в лекомислени решения.

Годината отмина.

Нека! 

Прав и път!
Бенгалски огън
чисти
от съмнения!

С КАФЕТО ДУМИТЕ ИЗСТИВАТ

С кафето думите изстиват.

И спомени изстиват даже.
Секундите в едно се сливат.

Какво ли исках да ти кажа?

Сънувах сън. Там бях набожен -

монах, послушник в манастира

и свещи палех, разтревожен,

че дяволът духа раздира.

Камбана би! Дойде вечерня.

Монасите се насъбраха

и нощ се спусна, гъста, черна,

а свещите ми изгоряха.

Седмина ангели небесни

запяха в хор - Осанна! Слава!

Но бесовете друговерни

хихикаха се, скрити в храма.

И молих се! Бездумно плаках!
За теб, за мен, за всички грешни
и опрощение не чаках
обзет от чувства безутешни.

Възнесох се! Попаднах в РАЯ
и станах част от светлината!
Прогледнах там! Да, бил съм в АДА -
живял съм в АДА, на земята!

Обля ме пот! Плътта си върнах -
реших отново да съм тленен,
защото исках да те зърна,
преди да се превърна в пепел.

Поех по пътя си обратно.

Семафорите в жълто мигат.

Сънят е нещо непонятно,

но само сънища не стигат.

Събудих се. До мен кафето

в живота върна ме, без захар,
но ти отдавна бе отишла

на среща с утринния вятър.

КЪДЕ Е ТОЗИ СНЯГ

Къде е този сняг, бе хора?
Омръзна ми от студ бездетен!
Снежинки искам, за отмора,
да пеят коледната песен.

Ще дойде новата година.
Нима шейната ще ръждясва?
Вместо по снежната пъртина,
в любов подхлъзвам се, неясна.

Е, хайде! Няма да се жалвам.
Очаквам сняг новогодишен.
Като децата ще се радвам,
че влюбен съм и още дишам!

КОГАТО НЯМА КОЙ

Помниш ли,
че телефонът се потеше,
докато вибрираше
от моето звънене?
Миришеше на сняг,
студът те караше
да руменееш?

Помниш ли как Господ
викаше в ушите ти,
крещеше, мойто име,
а стоновете ти
побъркваха съседите?

Помниш ли
извивките на тялото ми,
докато ръцете ти
любов
рисуваха по него
и безвремие?

Помниш ли,
че преди цяла вечност
се обичахме,
но пресен сняг,
без стъпки,
е на прага ми.

Помниш ли?
Нима забравяш лесно,
откраднала съня ми,
забавляваш се?

Помниш ли?
Това не се забравя!
Безумната любов
не вярва в края!
Реално е било,
но като в приказка
живели сме,
в безкрая.

От него
телефонен звън напомня,
че не чака никой вън,
а спомен диша
вероломно.

Злокобна нощ.

От самота
звездите са се скрили
безпардонно.

Не помня вече, помниш ли.
Не знам!
Отминало е всичко сякаш.

Очакването е мечта, когато
няма кой в нощта да чакаш.

НИШАН

Нека стрелят пушки кремъклийки,

и нека се изкашля автомат!

От раните си чувства скандалджийски

в душата не допускам да кървят.

От болка пея песен първородна,

мазолите в ръцете ми звънят,

но здраво стискам вяра самородна -

не могат врагове да ме сразят.

Не съм железен. Меко кадифе съм.

Подвежда вероломно този факт.

Не се обърквай! Камъкът отвътре

сълзите ти не могат да стопят.

Нишан ти давам - сменяй свойте цели!

Дори да ме уцелиш в слаб момент,

зад истината винаги заставам

и обич не превръщам в сантимент.

В отговор на 

МИШЕНА

Стреляно е по мен-
с ловни пушки различни,
дори и с автоматични!
Раняван съм бил-
хиляди пъти!
От болки съм виел!
Падал съм!
Изправял и-"вземал-
в ръце"!
Така изградих -
свои си-принципи!
Те са железни:
-Никакви срещи и-
думи на обич!
-Не посещавай-
балове и коктейли,
където те дебнат-
фалш и лъжи!
- Освен себе си-
друг не мрази!
Тази сутрин пия-
горчиво кафе и-
себе си псувам-
за жалост отново
Улових се,че-
пак ставам- мишена!
Взел съм да пиша-
стихове за любов -
да си спомням-
коварните думи-
за обич!
Иде ми този път-
да се гръмна в челото-
със патрон 45-ти-
калибър!
Оглупял от любов-
"станал мишена"?!
Загубил съм-
"мача служебно"!

д-р Христо Димов

СТРАХ

Дебне ме страхът от самота,

от глупаво, безсмислено приятелство,

от влюбване в повърхностна жена,

от подлост и умишлено предателство.

Страхувам се от сенките в нощта,

страхувам се от падащи комети -

от болести, провали и вина,

от изпити житейски и невзети.

Страхувам се от простите неща,

които няма как да управлявам,

но без да искам, смел съм за това,

което неусетно разрушавам.

НЕ ЗИМА

Напук на всичко, малките снежинки,
ме щипят със прикрита нежност.
Не се превръщай в ледена кралица!
Обичай ме тотално, безметежно.

Не се топи при допира си с мене
и не замръзвай, докато ме няма.
Снегът покрива всяка неугледност,
със бяла, всепоглъщаща измама.

И хлъзгаво е, преспите големи.
От бяла смърт умрели са мнозина.
Но и да паднеш, пак върви към мене!
Лято е в душата ми! Не зима!

ДОКАТО МИГНЕМ

Животът е нещо,
което вече познаваме.
Срещаме се
и се разминаваме,
докато мигнем с очи.
Пак те открих
и пак те загубих.
Пак те открих
и написах ти стих
и в него се влюбих.
Порочна е тази
наша сага, нали?
В живота избираш.
От избори стенеш.
Объркано чувство
от спомен боли.
Напълно съгласен съм -
няма раздели,
когато в сърцата ни
обич тупти.
Така разтуптяна
е нашата сага.
Нагоре, надолу
и после назад.
Любов отлежава.
По-хубава става.
Дали ще я пием двама,
дали?

МОЛИТВА КЪМ СВ. НИКОЛАЙ

Риби кълват.
Блесната ги мами.
Шарани в тигани
се кипрят с лимон.
Пълнежът е важен!
Оризът ги прави
най-вкусното ястие
в този сезон.
Хайде! Наздраве!
Морето празнува!
Свети Николай
ураган озапти.
Молбите за здраве
нека да чува
и от нещастия
да ни спаси.

КРИЛЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Не съм забравил.
Помня всяко лято.
И зимите безкрайни.
И студа,
предколедната страст
на врабче ято
и бялата извивка
на снега.

Очите помня,
погледи кинжали -
пронизващи душата ми
стрели,
на хиляди лица,
неосъзнали,
човешките си страсти
и мечти.

Все още помня
плажа и морето,
надвиснали звезди
над жарка плът,
в желания, 

творящи битието
и тръпнещи в любов 

да изгорят.

Не съм забравил
чашите изпити,
и стъпките,
докосващи съня,
цигарите,
забити в пепелници -
пирони от ковчега
на смъртта.

Та още помня.
Ти не ме забравяй,
щом с памет за живот
си ме дарил.
Когато прибереш ме,
ще разказвам
как в спомен битието
съм открил.

МИСЪЛ ЗА КАФЕ

Събуди ме с прегръдка и кафе.
/За тази сутрин неведнъж съм писал./
Днес няма да се питам накъде -
ще бъда безпосочен бриз, без мисъл.

Ще бъда мак, с опиващ аромат,
разливащ се в далечните вселени,
беззвучен глас от трепет и от страст,
щастлив, че тази утрин си до мене.

Усмихвам се на слънчевия лъч,
донесен с любовта ти чудотворна.
Кафето е в горещата ти плът -
за мене ти си фея животворна.

НЕ МЕ ЛЪЖИ

Ела при мен. Не ме лъжи,
че не искаш да ме видиш!
Дяволът не спи, а бди
и очаква да си идеш.
Знам, неволно завидя,
/райската любов е свята./
и от ада, с мисъл зла
нашата раздяла чака.
Ти свенлива не бъди
и обичай ме, за Бога!
Нека дяволът не спи!
Аз да спя без теб не мога!

ЗАЛЪГАЛКА

Гълъбите чоплят семки.
Ентусиазирано подскачат.
Търсят свежи буболечки.
а капчуци жално плачат.
Остър мирис на зелено -
този град се забавлява.
Гълъбите горделиво
чоплят семки до забрава.
А дъждът, измил колите,
в колебание изпада -
да почива ли в неделя,
скрил се в уличната вада?
Покривите вече светят
от усмивки заслепени
все не могат да се сетят -
дяволът кога се жени.

Слънце пече - дъжд вали!
Лятото сега си ... ТИ :)

ОПТИМИСТ

Тъй влюбен съм, че чак се разпилявам -
от орбита напуснала комета!
Сън ли е това или съм буден?
По-вкусно е от хиляди брюлета!
Реална ли си? Ти ли спиш до мене?
С учуден поглед нежно те пресичам!
Конвулсия ли е това от самотата ми,
в която безусловно те обичам?
В главата ми се блъскат странни мисли
на невъзможности и свръхневероятности.
Не казвай нищо! Таен оптимист съм!

... а любовта ни е така очарователна!

И ЗИМАТА

Дойде си зимата, разбра ли?
Напук на летните ти гуми!
Магиите, поевтиняли,
оказват се позорни глуми.

Не можеш лятото да вържеш.
Напразно спомени спелуваш.
Не може минало да върнеш,
но с бъдещето ще рискуваш.

А лятото ни бе горещо!
От чувства двама се потяхме!
Разтапяхме се, беше лесно
и влюбени в живота бяхме.

Сега, във снежната картина,
замръзнали са две снежинки.
Емоцията в нас застина
в кристални, сиви половинки.

Спирачките на лед отказват,
и ти отказваш да обичаш.
Подхлъзваш се и се предаваш -
на студ душата си обричаш.

Подменяй гумите веднага.
Тук грайферите ще помогнат.
Снегът вали и бързо стяга -
и летните следи прогонва.

Дойде си зимата, разбра ли?
Но ти люби, не се предавай!
Не се плаши от зимни хали,
а в любовта си оцелявай!

ПЕСЪЧИНКАТА И ЕФЕКТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА

Песъчинката, влязла в окото ми,
е беглец от пясъчен часовник,
миг от разпиляно многоточие,
тълкуване от призрачен съновник.

Може би е част от удивителна,
точка от последно изречение...
Песъчинката в окото е орисница -
сълзите ми са извор на прозрение.

Тайфун от раздразнение премигам,
с клепачи изсветляващи от обич.
Ефектът пеперуден сублимира
в промени очевидно неотложни.

От символите, скрити в полумрака,
безвремие тиктака послеписно.
Часовникът от пясък е измама,
а времето е чувство утопично.

Премигам с тази подла песъчинка
истина, която да прогледна.

Сълзите са пророческа измислица,
подливащи вода на неизбежното.

ТРАНСВСЕЛЕНСКИ БЛАГОСЛОВ

Неземно е! Не мога да се спра.
Кристалната любов ме подлудява!
Обичам те! И вярвам в чудеса!
А ти си чудо, носещо забрава.

Забравям всички мъки на света,
забравям ежедневните проблеми,
и болката, лъжата, и скръбта.
Усещам те - та ти живееш в мене!

Това не е поредната любов!
Не е мираж от жажда във пустиня!
Това е трансвселенски благослов!
А аз крещя в душата си - ОТКРИХ Я!

МИРАЖ

Пресъхват сълзите.
Суша блести.
Като в Сахара,
миражи.
Режи от душата ми,
Боже,
режи.
Любовта е заразна
и пари.

Косите и,
Боже!
Въжета без грях,
лиани в които
се пъна.
Увивай ме, Боже!
Беси ме във тях!
Вържи я!
Не искам да тръгва!

Очите и, Боже!
Ключалки без ключ!
Сърцето си
как да заключа!
Ехидна усмивка
и поглед без звук
а споменът
яростно чука.

Отварям вратата.
Нахлува тъга.
Огромната липса
ме дави.
Спасявай ме, Боже!
Идва нощта!
Заливат ме
чувствата стари.

Душата, разкъсана
от бесове,
крещи и се срива чуплива!
Смили се, О Боже!
нека умре
любовта ми,
ако я убива!

НЕ МОЖЕ ДА УМРЕ

Усмивката ти сутрин ме възражда,
поглеждам те изтръпнал, занемял.
В гърдите си усещам огън-жажда.
Такава обич вечно съм копнял.

Коя си ти? Какво направи с мене?
Изчезна и умора, и печал.
Сърцето ми в безумна радост стене -
небесен ангел снощи съм видял.

Трептя отвътре. Арфа нежно свири
и веселят се всички богове.
Намерих те! Обичам те! Прости ми!
Любов ли е, не може да умре!

ГНЯВ

Гневът ти е изпълнил 
всяко кътче на вселената,
спотаил се е в кратерите на луната,
утаил се е на дъното на сцената,

в суфльорски глас невидимо се скрил.

Артистите /бездарни, но любими/,
по памет рецитират теоремата -
поемата в обърнат словоред
показва, че измамата е истина.

/Артисти - няма нищо истинско!/

Настръхнала си, може би, завинаги.
Набъбваш до поредното избухване
и нощем слушаш страстите бълбукащи,
угасваща в мъглата на съня.

/Не може да е нагъл до безумие!/

Хиляда километра самота
делят те от целувката-отровница,
последната.

В предсмъртна суета, 
по пълнолуние,
с гърди разхвърляни в порьозни мисли,
доказваш /за пореден път/, 
че си Безбожница.

Гневът те прави 
Истинска жена.

/Мъжете са страхливи оптимисти/

ДА РАЗБЕРА

сенки вграждах в тухлени темели
живота си орисвах в жадна плът
пречиствах грехове закоравели
с бунтуващо сърце в ранена гръд

раздавах правда, истини разкривах
виновните посочвах и кълнях
съдби градях, от пусто в празно вливах
и в хапещи илюзии живях

не виждах по далече от носа си
крачолите запретнал, не разбрал -
дълбок е океанът на мечтите
и хиляди удавил е в печал

сега ръмжа, изгубил младостта си
но вярата запазил като Йов
не се предавам, жилав съм в духа си
но не на всичко вече съм готов

не гоня ветровете променливи
промяната е само на шега
светът от памтивека е промислен
от мен се иска да го разбера

СБОГОМ ЛЮБОВ

Сбогом, моя любов!
Отивай си!
Аз ще поплача.
Разруши ме,
останах дъх
и отивам на среща,
с палача.

Нека реже до дъно,
от раз,
всеки спомен за теб
да изтрие.
Зъби стискам
и стена без глас -
нека болката всичко
отмие.

Хайде тръгвай,
душата ми взе.
Вече няма защо
да се връщаш.
От едно обедняло сърце
безпощадна тъга
се излъчва.

Нямаш съвест,
след тебе - печал.
Но жадувана идваш в душата!
Хайде тръгвай, сега!
Онемял,
аз след тебе
позорно ще плача.

Беше дива,
красива любов,
от онези, родени
в безкрая!
Сбогом, мила!
Отивай си!
Аз съм готов
да те срещна отново,
във Рая!

РАЗДЕЛЕН ПЕТЪК

Разделен петък.
Няма петли.
Алармата празнично цвили.
Безпътното утро
сънува мечти.
Дните безцветни са,
сиви.
Перото е счупено.
Скърца, крещи.
Куцащ куплет
се препъва.
Петък разделен -
душата тежи
и като камък потъва.
Потъват и спомени,
дразги, кавги,
емоции, чувства
излъгани.
Прегорелият вкус
на раздяла горчи
и уикенда крие
зад ъгъла.
Петък е!
Чаша горещо кафе
събужда вината заспала.
Вместо петли
крещят бесове -
виновни за всяка
раздяла.

НА ЧАША БИРА

На чаша бира каня океана,
споделяйки безбрежната му скръб.
В очите ми надежда не остана -
предадени копнежите кървят.
Отпивам от горчилката солена.
По устните ми капчици блестят.
Изпивам самотата споделена -
опивам уморената си плът.
И казваме си тихичко "Наздраве!" -
разпили сме се с моя океан.
Оранжева е бирата на залеза -
до дъно ще я пия, аз си знам.

ПРОСТО НЕЩО

Обичам те.

Това е просто нещо.

Родил съм се с тази обич.

Няма нужда да я заслужиш.

Аз сам ще ти я предложа.


Какво ще я правиш?

Ти си решаваш.

Обичам те и го знаеш.

Безумно е,

но е истина

и нищо сложно няма.

КАФЕ ЛАТЕ

Кафе
Лате
Очи
в очи
Недосънуван
тет-а-тет

Ти си тръгна
и горчи
пустото кафе
кафе без теб

Всяка глътка
ме събужда
от любовна
мараня

Кафе
Лате
Деня искри
В кафето крие
се нощта

Събуждам се
без теб, уви
с горчива
пареща тъга

с кафе
лате
и буца лед
гореща като
любовта

БЕЗ СТРАХ

Мълчи. Не казвай нищо. Знам.
Обърнати са полюсните знаци.
Не думите създават Божи храм,
а чувствата, дори и непризнати.

Признавам си, грешил съм неведнъж.
Глупак съм, казваш, правя тъпи грешки.
Но аз обичам истински, веднъж.
Нима това са глупости момчешки?

Не съм момче. Младеж отдавна бях.
Печал струи от мъдрост осъзната.
Не казвай нищо. Две сърца без страх
за мъничко любов си помечтаха.

ЗАРАЗНО

Да те уплаша искам, а не мога!


Бягай по-далеч от мен!


Любовта ми е тревога!


Обичта ми - див рефрен!


Болката ще е ужасна!


Ти не искаш да боли!


Бягай, бягай в безопасност -


любовта ще те срази!


Да обичаш е заразно!


Бягай! Ще те заразя.


Влюбен съм във теб фатално -


от любов ще изгоря.

УМОРЕНИ

Уморени капят дните

и превръщат се във скреж.

Тежко диша тази вечер -

болна е от див копнеж.

Плаче режещият вятър,

гъне сънено дърво.

Спомен за забрава чака,

омалял от мъжество.

Вече късно е за рими.

В изстудената душа,

чувствата недостижими,

плачат наедно с нощта.

ЧЕРНО

Черно е в тази душа,
опакована в златно.
Панделка зла,
вместо съвест,
се вее абстрактно.
Гара без влак,
стоянка без пътник.
Пуста чакалня.
Празна е тази душа,
по-черна от сянка.
Свръхсексуалност
убива стремежи.
Любов не вирее,
умират копнежи.
Огънче ражда
мисли-пожари
лава залива очите,
сълзите не парят.
Бесове неприкрити
правда раздават.
С оценки съсичат,
усмивки вгорчават.
Изгарят на клада,
анатемосват.
Девствени чувства
с поквара жигосват.

Черно е в тази душа.
Без пощада.
Дали се живее
луксозно и в ада?

БИРАТА

Понякога бирата е просто бира.
Друг път е нещо пенливо,
друг път е нещо студено,
друг път е нещо газирано.
Синтезирано - бирата си е просто бира.
Дори не е важно с кого ще я пиеш...

СЛУЧАЙНО СЕ РОДИХ

Случайно се родих на този свят.
Не съм го искал, нито съм се молил.
В живота влязох стреснат, на инат.
Не помня нещо лошо да съм сторил.

Но казват хора, бил духът ми крив
и грехове от друг живот съм имал.
Така ли е? Не знам. Сега съм жив.
Не помня нещо чуждо да съм взимал.

И тялото си аз не съм избрал,
а казват, че свободна воля имам.
Отново съм прецакан, осъзнал -
живота си не мога да избирам.

Дойдох и с крясък, с рев и суета,
с ужасна болка първи дъх издишах.
Разбрах, отново моята душа,
родила се е без да ме попита.

БРАЙЛОВО ПИСМО

Хората са като музикални инструменти - звученето им зависи от това как се докосваш до тях.
Вергилий

Виждам те с ръцете си, а тъмно е.
Чета те като брайлово писмо.
Пръстите изкачват стръмни хълмове,
а устните откриват Божество.

Сричам те, спелувам те в омая.
Най-хубавата книга аз чета.
Очите ми затворени блуждаят -
те виждат те чрез други сетива.

Трептя над теб. Изпивам всяка буква.
Изливам се в недрата на нощта.
Прелиствам те с докосване-милувка.
Не мога да се спра да те чета.

ПОИСКА ВРЕМЕ

Поиска време. Можех да ти дам,
но времето ми вече не достига.
Не си играя с теб - заспивам сам,
а чувствата ми бавничко изстиват.

Аз чаках дълго - бос и без слова,
да дойде Оня миг, но крупието
отново хвърли тек и след това
в самотно утро пия си кафето.

Не ме проклинай, всичко е късмет
и в крайна сметка губиш само мене.
Когато си от страстите обзет
добре е да откажеш се навреме.

Дано съдбата хвърли някой чифт
и аз късмет да имам в битието,
но в договора букви с дребен шрифт,
отново са излъгали сърцето.

Та нямам време. Дадох ти любов
и можех да ти дам дори вселена!
Но вече хвърлен, жребият суров,
избрал е да жадувам те в поема.

ЗНАМ, ЧЕ ВИНАГИ

знам, че винаги ще има жени,

които няма да заспиват

по средата на филма,

жени, които ще се интересуват

от това, което правя или не правя,

такива, които ще пушат с мен,

без да се прозяват


знам, че винаги ще има жени,

които ще ми предлагат неща,

от които нямам нужда,

ще ме съблазняват безочливо

с подвижната си гръд,

с усмивка чужда


ще чертаят с бедрата си

хоризонти на щастие и наслада,

а голия им гръб ще е награда,

докато се опитват да изцедят душата ми,

докато ме заблуждават,

че са безумно влюбени в мен,


Аз ще се преструвам на супермен,

ще се преструвам, че им вярвам,

докато вбесявам бесовете,

докато си уча уроците,

докато се уча да обичам.


Когато те открия, всичко това ще свърши.


лъжата ще разкрия пред една жена-стихия,

която ще заспива без да и е скучно,

но когато се събуди, по средата на филма,

без да се учуди, ще знае, че е там -


в необозримо драматичен,

отчайващо комичен,

любовно-фантастичен,

но много наш роман.

ЛУДОСТТА НЕ Е ЛУДОСТ

Лудостта не е лудост.
Тя е живот.
Бог е закрилник
на лудия род.
Той ги създава -
невинни чада,
любов им дарява
със странни слова.
Лудият винаги
има късмет.
За жалост,
понякога
става ...
поет.
Думи реди,
несвързани,
важни.
Нощем не спи
в очакване жадно.
Кръвта му кипи
в съзнание празно.
Кръвното скача -
налягане явно,
което избива
в странна
поема.
Лудост е, казват,
тази дилема -
да бъдеш поет
от сили незнайни.
Да знаеш отникъде
хорските тайни
и въпреки всичко
усмихнат, щастлив,
в сърцето да бъдеш
докрай справедлив.
Лудостта не е лудост.
Тя е съдба.
Да бъдеш "нормален"
е просто игра!

КОЙ КАКВО

Ти си жена и тя е жена
не знам по какво си приличате?
Ти си усмихната, тя пък е зла,
но се преструва отлично.

Тя търси изгода, ти в любовта
намираш щастлива усмивка.
Ти си жена и тя е жена,
но важно е кой какво иска.

Ти ме обичаш, за мене трептиш.
Тя ме използва, хитрува.
Аз съм слепец да не видя това -
няма какво да умувам.

ПТИЦА

"Неувяхващата роза, дето не разбулвам,

тази, дето е ухание и тежест само"

Хорхе Луис Борхес

Коя съм аз - разпъпила се роза,
раздиплила гръдта си в цветен храст.
Как искам да съм птица в небосклона,
владееща небето с нежна страст.

Не искам да омайвам мили хора
с бодлива, еротична красота.
Щастлива да съм искам, а не мога -
мечтите ми забити са в пръстта.

Как искам да съм друга - волна, дива,
сама да търся своята съдба.
Не роза да съм искам, боязлива,
а птица с неугасващи крила.

ЗАСТУДЯВАНЕ

Застудява ми. Замръзват коленете.
Все по-трудно ставите се сгъват.
В тази ревматична, мокра есен
гемии непотърсени потъват.

Прозрения издухва тъмен вятър.
Уроци неочаквани се учат.
Отворени прозорци мляскат с трясък
в съня на изморено, гладно куче.

Студено е. Панели без усмивка
затрупват ежедневно суетене.
Зомбирани енергии изстискват
последната ми капка вдъхновение.

И няма Муза тръпнеща и свята.
Единствено компютърът припява.
Фалшиви думи в късна есен капят -
но истинска душата ми остава.

ПРИКАЗКА НА ВЪЗДИШКИТЕ

Мракът проплака
чака птица в гнездото
поде тъжна песен
тежко, право хоро
дъждовната есен
свирна с клони сигналът
Любовта се озърна
не видя божество

кой я вика? не чу ли
безумец отчаян
сто надежди да срещне
по пътя готов
да пречупи секунди
векове да извая
да пролее сълзите си
без послеслов

въздъхна небето
почернено, криво
слугите-звездици
замръкнаха с вик
викът се издигна
стигна чак до ушите
на вечния Съдник
съдбовно велик

смълчани смокини
му листа подариха
плодът им омекна
от жал и тъга
нар се пръсна отчаян
в тиха нощна въздишка
и с кръвта си опали
на рубина страстта

Любовта се обърна
нежно Мрака погали
късно-есенно мила
закъсняла любов
Вълкът единак
срещна свойта любима
и поеха във мрака
към живота си нов

Любовта им ги пази
Обичта ги закриля
Оня съдник съдбовен
все над двойката бди
идва зима сурова
после есен красива
но любов не замръзва
в душите, нали?

В РИМИ

Изтича между пръстите нега -
докосване фатално, земетръсно.
В очакване на края на нощта,
душата от вълнение се пръска.

Капчици от свян и добрина
политат в светове необозрими.
Чувства сублимират в тишина,
изтичат между пръстите, раними.

Поетът е самотник във нощта.
Лодкар без лодка в Пламъка на здрача.
Перото му танцува над листа,
словата му в ритмични стъпки скачат.

В съня потъва, слаб и уморен,
оставил тежки мъки и болежки,
лети поетът, влюбен, вдъхновен,
над хорска суета и скъпи грешки.

Виенска въртележка завъртял,
римува хармонично битието.
Поетът е магьосник без кинжал -
магическата пръчка е в сърцето.

ФАЗА

Едно дъждовно, унило небе,
с изпостели, неказани думи,
чака сивия вятър да спре,

за да стреля с дъждовни куршуми.

И не плаче, оправя боне,

октомврийски навъсено, тихо.

Онемяло, гротескно небе,

стиска устни, напук, упорито.

А под стряха се скрило, врабче,

перушина настръхнала стяга.

С ученическа чанта, дете,

с пожълтяло листо се надбягва.

Есента, прави рязко завой

и захвърлила лятната риза,

се облича в пуловер - порой

и на зимата вади чеиза.

ПЛАЧ

Ангелите заплакаха пред реалността -
не изпълниха заповедта на Бога.
Безсилни бяха те пред завистта,
човешкото съмнение и злоба.
С крила, покрити с нефт и сажди,
не можеха да излетят.
Заплакаха с брилянтни сълзи
с надеждата, че ще умрат.
Безсилни, в казуса пленени,
те плакаха година, век...
От сълзите роди се племе -
човек с душата на поет.

ДИВ СПЕКТАКЪЛ

Броеница.

Птичи крясък.

Слънчева жарава

в слънчев сплит.


Мечти на пясък.

Тъжен вятър.

Вълчи стъпки.

Мил камшик.


Див спектакъл.

Селска къща.

Кръст, под който

гние хляб.


Сянка,

дебнеща в оврага.

сънища

на котарак.


Късно вино,

дръзко грозде.

Тръпка дълга

до века.


Мъжка мъка.

Знак отгоре -

тихи стъпки,

на жена.


Мост от болка.

Шепа жито.

Въздух, гъст

като петмез.


Плет от чувства.

Куче свито.

Падаща звезда.

От стрес.

ЛЮБОВ В ЕДИН С ТВЕ НО ЧИСЛО

Позволете ми да обясня,
че варианти има сто -
Любов в единствено число
не е Любов, а самота.