Мълчи в празнотата самотност.
Кънти в тихи стъпки.
Не стига
до скритата в нея
жестокост.
Кънти във пулсиращи вени
грижливо таената лудост.
Отеква във празна
самотност
скрила късчето хубост на времето
в диамант,
от далечни отблясъци…
И техните крясъци…
О, техните крясъци
късат сърцето и пак го съшиват…
/в напълно нормалния ритъм на пулса/.
И няма спасение.
/Или има спасение?/
Недокоснат кристал
от пречистена нежност
оцелял Бог знае как,
с дилетантска небрежност
разнасян, раздаван,
но пак оцелял -
безценен кристал от житейска премъдрост
скрита в късчето лудост
на кървящ
капиляр…
/…на кървяща печал?… /
Недокосната струна звучи.
Вибрира навътре във празното.
И разтваря с лъчи
на огромната рана безкрая...
Пък и той не кърви -
нали нищо няма във празното.
Няма спомен от стих …
или… помен…
