Животът ми е твърде разпилян,
побира се в цигарена кутия.
Объркан съм, едва ли съм пиян -
от себе си опитвам да се скрия.
А искам да се подредят нещата.
Но в хаоса едва ли ще успея
в изписания статус на стената
съмненията мои да разсея.
На пук добавям нови запознанства,
разглеждам смело снимки и съдби.
Нима е само виртуално
чувството което ни сближи?
Оглеждам се в екрана, но не виждам
усмихнатия блясък на очите.
Гадая, но дали отгатвам
емоциите вложени в стените?
Объркано е, някак нереално...
случайността душите ни събира,
Приятелството, даже виртуално,
в усмивките ни сюблимира.
