Това си ти

Дълбоко е.
Потръпвам.
Ще потъна.
Във теб.
Ще ме погълне
душата ти.
Огромно е.
Безкрайна вселена.
Всичко е неочаквано.
Тишина.
Взривове.
Опашки от комети.
Да, разпиляно е
и някак подредено е.
Различно е.
Космос си ти
и
мое В ДЪХ НО ВЕНИ Е.

Щастие

Ще се препъна в несподеленото си щастие.
Виновен ли съм, че обичам?
Обречени са вече чашите -
да се строшат при вричане.
Наздраве ли да кажа?
Премълчавам.
Беззвучно се обгръщам с пълнолуние.
Безсмислено е да показвам на светулките
моето глупашко влюбване.
Смутености ме разпиляват по паважа.
И бързи стъпки слизат по душата ми.
Някъде отекват в ходилата ми
отзвуците от препило щастие.

Прошка

На своя кръст разпъната висиш,
превърнала във езера очите.
На себе си е трудно да простиш -
обратно няма как да върнеш дните.

Обичала си не един глупак
с искряща обич, палеща  сърцето.
Безобична висиш на кръста пак
проклинаща земята и небето.

Но кармата едва ли ще смениш.
И по-добре урока да научиш -
любов търси дори когато спиш,
но обич не очаквай да получиш.

От кръста слез без чувство за вина.
Прости си всичко, даже любовта!

Късно гости

-Здравей, Любима! - казах на смъртта.
Добре дошла във мойта скромна къща.
Седни, удобно ще те настаня.
И чаша вино ще те черпя също.

Не се ли умори да всяваш ред?
Душите безпризорни да прибираш?
Седни до мен, ще драсна нов куплет,
а после няма нужда да се спираш.

Смъртта приседна, чашата си взе.
Изчака ме сонета да напиша,
и както изведнъж при мен дойде,
отиде си, прочела само стиха.

Не знам защо усетих самота.
Дали не бях поканил аз смъртта?

Летящ сонет

Понякога обичам да летя
и в полета си сладостта намирам.
Прощавам на Икар за мъдростта,
но в слънцето не спирам да се взирам.

Разпервам мойте восъчни крила,
отново ме поемат висините.
Под мен остава мъничък света.
От него аз обичам да отлитам.

Но после се завръщам, слънце взел,
прибирам се във бащината къща.
Най-хубавият полет е без цел,
когато нямаш дом да се завръщаш

А восъкът изтече от свещта -
безкрила, пеперудата умря.

Непростимо

Не мога да прощавам ей така,
да щракна с пръсти, всичко да забравя!
Не мога да простя и за страха,
за нощите, в които ме разяжда.

Оловните куршуми как да спра -
смирението не е чиста риза!
Мръсниците прощават на шега,
дарявайки светците със плесница.

Обръщам бузата , а залезът кърви!
Неопростено слънцето се скрива.
Не искам прошка! Нека ме боли!
Грехът на Бога няма да прикривам!

Дори да коленича и мълча
пред идоли душата не прекланям.
Пожарите не искам да гася -
пречиствам се, когато осъзнавам.

От Райската градина зарзават
виновен ме направи по природа!
И някой ще поиска да простя?
Не, ябълката ще гриза до гроба.

Приказно бдение

Пътувам в нощта-
тишината е жива,
грее в сини сърца
и с очите се слива.

Тънък лъч от любов,
на стената рисува.
А луната е зов -
няма как, ще будувам.

Там през девет поля
и гори тилилейски
със неземна съдба
и със мъдрост библейска

ме очаква жена,
от мечти обладана.
Яхнал снежна звезда
аз препускам тъдява.

Пеят първи петли,
до къде ли съм стигнал?
Тишината свисти -
аз дори не съм мигнал.

Без брегове

Потокът в теб ме залива,
пенлива река ме зове.
Прегръщам те силна и дива -
обичам те без брегове.

Месецът, който изгрява,
отблясък е в твойте очи -
обливат ме с огнена лава
и мракът във мен се топи.

Излязъл от кратери прашни,
пристъпвам към теб мълчалив -
след толкова бури и страсти
ще плувам във тебе щастлив.

От глас по телефона

Усмихна ми се днес гласът ти.
Притихнах в твойта светлина,
потече като бяло вино,
в тялото ми се разля.

Отдавна исках да усетя
това звънтене на кристал -
гласът ти - моята утеха,
такъв какъвто съм мечтал.

А как ми липсваше дъхът ти -
докосването и смеха.
Сега, по телефона даже,
усещам нежност, топлина.

Щастлив, когато си щастлива
и тъжен с твоята тъга,
ликувам днес - отново жива,
обади ми се Любовта.

На гроба на една любов

Отмина времето,
когато те обичах.
Понякога се връщам там,
в престъпно късна доба.
Надничам само,
в любовта  загинала
и нежно цветенце
оставям и
на гроба ...
Примлясквам...
Помня този вкус.
Молитва казвам.
Но да остана повече
не смея -
любовта и мъртва
е заразна,
а аз отдавна заразих се
с нея ...

До една обичаща жена ...

Отдавна искам да ти кажа нещо ...
Но думите ми сякаш са от восък.
Омекнали кривят се в многоточия
и опетняват листа пребледнял ...

Разголената ми душа изстива,
ако ръцете ти забравят формите ми,
ако в очите ти не мога да се скрия -
обичам да ме ваеш като кал.

Прокрадваш се със самодивски стъпки
в съня ми. Дишам те безбожен и щастлив.
Отдавна искам да ти кажа нещо, скъпа,
но рицарят във мене е страхлив.

Къде са думите? - Разбити на парчета.
Ризата  разкъсана мълчи, забравена на стола ...
Галя те с лъчи от лунна одисея,
бездумно във душата си се моля.

Там, във учестеното ти дишане, е
вятърът изпълнил дробовете ми,
дано ти каже колко те обичам
със думите разпънали сърцето ми.

Риторично

Снощи ми разказаха
за една къща -
мъжа се напил,
пребил тъщата.
Спи на леглото,
небръснат.
В печката
няма дърва,
жената подсмърча -
тишина.
Българийо,
в това ли се превръщаш?
Въпросът ми е строго риторичен!
Не търся отговори -
коментарът е излишен...

Консерва тивно

Отварям консерва.
Мирише на риба.
С доматен сос прокървя
мушамата.
Стига!
Няма да се наранявам,
нито ще плача -
защо да правя от сърцето си
салата!
Едно голямо ОКО ме гледа.
-Здравей Големи ми Брадър!
-Пожелавам ти хубава вечер!
Седя на кревата
и устните хапя -
май това ще е мойта вечеря.
Кап, кап...
Снега се топи.
И се превръща в кишава мръсотия.
Къде се отнесе белотата?
- Обул се Илия, ама пак в тия!
-Не става ...
-Яя!
- От местопрестъплението!
Ню Йорк, Маями!
Божеее, колко е интересно!
Филмът е точно по вкуса ми.
Всичко е чисто, ясно и лесно...
Отщя ми се ...
И ми се доповръща ...
Ще ям нещо безмесно!

Рубинени мигове

В черното на ноктите се скрили,
изгарящи в скалите купи мрак,
кървави следи от конски гриви
знаци във душата ми браздят.

Залезът на уморено утро,
с тънък хлад, обгърнат в тишина,
сънища извайва, като скулптор,
смесвайки съня с реалността.

Разпнати над сивите блокове,
слънчеви лъчи на кръстопът,
сблъскват се в поредно многоточие
с думите, кървящи като плът.

Глинените маски се напукват,
в нежен прах превръща ги дъха.
А мигът зазидан в междоустие -
мост изгражда към безвечността.

Парен влак

Любовта задвижваше
парния локомотив.
Свистеше парата.
Пуфтяха буталата.
В речитатив
се мятаха траверсите -
с ритмична песен
скоростта отмятаха.
И свиреше понякога
сирената,
за да привлече внимание
към любовта,
изгаряща във пещите
преглъщаща и болка
и страдание
за да не спира влака
на живота...
Къде ли е урока?
Пазете този влак
от катастрофа!

Параклис

Превърнах терасата си
в параклис
с един пепелник
и няколко фаса.
Там за прошка Бога
не моля,
а пия кафе
и си пуша на воля.
Там пуша и пиша,
все неща
лишени от смисъл...
Но дишам!

В очакване

В лютия студ
на собствената си критика,
замръзнала и уморена,
жадна за пламенна фантазия
и недоизпит стих,
крачиш в нощта,
прибирайки се в нищото.

Самотата в сърцето ти
е ледения бич,
с който те шиба вятърът
и кара жиците
по електрическите стълбове
да крещят до изнемога.

Торба камъни хвърляш
по себе си,
не изчакваш друг да
хвърли камък по теб,
осъдила се преждевременно.

В тревога задвижваш
вятърните мелници
на умореното си въобръжение
за да се стоплиш.
Уморена си.
Студено е.

Заключени, думите
са се превърнали в ледени блокове,
задръстващи кръвообръщението ти,
за да разбереш,
че не чувстваш вече
не само краката си.
Безвремие.

Милост нямаш към себе си.
Към другите имаш ли?
Поетът безпомощен се тревожи
за твоето безсловесно проклятие.
Какво по-лошо има от това
да сме само приятели?
Безумие.
Време ли е?

Чакане

Дървото искаше да умре.
Легна тежко на релсите
и чакаше влака.
Уморено разпери ръце.
Не помръдваше в мрака.
А идваше влака.
Гарата спеше.
Бухал крещеше
- Влака да спре! -
дървото му беше приятел.
Дано влака спре, да не идва
онова вечно чакане
на онези, които няма да се върнат...

Не е лесно

Понякога се мразя до безумие.
Душата ми обвита е със мрак.
И вия като вълк при пълнолуние.
И хапя се свирепо пак и пак...

Любими са ми вредните неща,
нещата, от които се умира.
Защо? Не зная, може би съдба -
в ужасното доброто да откривам.

Ужасен ли съм? Не, дори прекрасен.
Но само да си по далеч от мен.
От огъня бушуващ във душата ми
се пърлят пеперуди всеки ден.

Жените чупят чаши от безсилие.
Аз пък от безсилие мълча.
И гледни точки драскам с тебеширите
по нечия изронена дъска.

Така и не успях да се науча
да пиша стихове по правила.
Изливам ги - каквото се получи.
Пък може да ми тръгне по вода.

В което се съмнявам ... Ама честно!
Природата си трудно ще сменя.
Ужасен съм и никак не е лесно,
не съм виновен - орис е това...

Малечка палечка

Ела във моят малък ден.
Знам, ще ти е тясно.
Ще бъдем малки,
ти като Палечка,
аз като Супермен
в кибритена кутия.
Ще чакам знак, че си готова
да събереш
живота си
в чаша за саке.
Ще бъде задимено.
И сълзливо.
Ще пием на екс.
Но ще бъде красиво.
Ще се прегръщаме отчаяно,
за да се съберем
във този мъничък,
несъществуваш ден,
в който ще сме заедно.

Ще можеш ли да ме обичаш толкова малък?

Мъгливо

Вятърът довя мъгла в очите.
Вече виждам с мисли черно-бели.
Огънят събра сребро в косите -
бавно капе в тихите недели.

Няма път, изчезна в хоризонта.
Скри се във посока неизвестна.
Дните ми, със дрехи овехтели,
вият като бесни, луди псета.

В русите въжета се оплели,
чакат, като въглени в огнище,
чувствата, от болка натежели.
Май ще чакат в някое бунище...

В опит от мъглата да изляза,
да се къпя в цветовете на дъгата,
блъскам се в поредната преграда,
пак се свива смачкана душата.

Но не спирам, с риск да се препъна
в тайната на бяло откровение -
може би мъглата ще изчезне
с прилива на мойто вдъхновение.