КЪМ ВСЕМИРА

Ръката ти ме води 

по хълмовете на любовта.

Описва съвършените ти форми.

Единствената дума
в моята уста 

е красота! 

Ти си богородна!

Пулсират пролетните капки дъжд

и определят жизнения ритъм

на две влюбени души

разливащи се и обичащи се.

Замълчи!

Стенанията ти са взрив,

а аз не искам още да избухвам.

Радвам се, че с теб съм жив

и че мога да те чувствам.

Сърцето ми едва побира

прииждащия океан от нежност!

Извира 

в учестеното ти дишане,

и в сладка, 

прималяваща 

болезненост.

Боли ме от любов!

Прекрасна болка,

която във екстаз

ще сублимира.

Аз следвам 

съвършените ти форми,

Ръката ти ме води 

към всемира.

ЗНАЦИ

Дърветата ми дават знаци.
Размахват разчорлени клони.
Ще се преборя, обещавам си,
с всичките си бесове и демони.

Задушно е. Сигурно е повредена
вентилацията на Ада.
Хаха, ще пукна от смях,
а може би и така ми се пада.

Дори дъждът е киселинен.
Дърветата крещят от болка.
Предупреждават ме, милите,
но кой да ги чуе, не мога!

Изпищява тънко резачката,
клонът пада отсечен.
Господ да ме прощава,
но светът ни е обречен!

ДАЖЕ И БЕЗ ИМЕ

Крилата ти са вече уморени?

Застинал си в небесен кръстопът?

Надеждите в очите са  сломени,

а устните ти тягостно мълчат?

От Божието слово, още живо,

не носиш ли свещените слова?

Нима не даваш отговори тихо,

не носиш ли завета на Отца?

Нима си тръгваш? Вече отегчи се

от хорските стремежи и мечти?

О, Ангеле! Аз моля те! Върни се

и людските ни слабости прости!

Ела при мен, в душата ми стопли се.

На рамото ми ти склони глава.

Ще бъда вместо теб поет-вестител,

аз пратеник ще бъда, без крила.

От теб ще се науча да раздавам

надежда свята, радост и любов.

С перото си, дори да забавлявам,

на Божието слово ще съм роб.

Душата ми лиши от скверни мисли,

устата ми от блудстващи слова.

Перото ми напътствай с рими чисти,

с любов ще мога аз да ти платя.

На ни напускай! Има още време!

Човешкият ни род ще разбере,

че ангелите, даже и без име,

живеят във човешкото сърце!

ДО ИЗНЕМОГА

Поет съм казват. 

Аз не знаех.

Понякога, 

в престъпно късна доба,

записвам идващи слова.

Не мога да ги спра!

Да, да!

Не мога!

Поезия наричате това?!

А аз - безсъние до изнемога.
Не ги плета, не ги измислям,

но преживявам всеки ред.

не се замислям,

просто пиша.

А вие ме наричате поет?!?!!

НАРИЧАНЕ

Ще, ще, ще...
Знам го, че има любовница,
но жена си целува,
после мърсува следобедно...

Ще, ще, ще...
Ще се загледа и булката
в кабрио спряло до будката,
част от мечтата и блудкава.

Ще, ще, ще...
Пак ще покаже рогата си,
еленът, укрил се във храстите,
улучен от самотата си...

Ще, ще, ще...
Ще се разстрои хазайката.
Пъзелът пак ще нарежда.
Има още време до пенсия.

Ще, ще, ще...
Пак ще се влюбя отчаяно,
без да отчитам реалности,
в поредната книга от спомени.

Ще, ще, ще...
Ще се разлистят тополите,
ще се разпопят поповете,
от грешни мисли разгонени.

Ще, ще, ще...
Ще клюкарствам на пейката,
с някоя знойна съседка,
ей така, да минава времето.

УМОРА

"Умора, безплътна умора...

От предмети, лица и от ...

хора..."

Криза за риза от ближния.

Аристокрация се нароила.

От констипация.

Промоции в Била,

в Метро и в Кауфланд...

Ретроспекция в епилепсия.

Операция за екстрадация

на съвестта.

Бежанец е душата ми.

Стомахът отказва да преработва

предателства.

Киселини разяждат стоманата.

Равносметка в клетка

е празникът.

Копривата става ядлива

щом в супа се стрива ...

И не люти.

Не е чер червеният пипер,

просто е яден.

Цинизъм пречупва

обръгнали чувства.

Окраден е лунапарка 

без клоуна.

И тази умора...

Тази умора 

от фалшиви, обсебващи хора...

Не споря със себе си.
С тях не се боря.

А моля се...

БЕЗ БАГАЖ

Тръгвам си. Без куфар. Без багаж.

Освобождавам те от всяка отговорност.

Снимки не оставям - само прах е

споменът за моята греховност.

Леко ми е, някак - свобода

диша белодробно битието.

Щастието, ужким, на шега,

влязло е с горчилката в кафето.

Аз ще го изпия, преди път.

Фаса в пепелника ще оставя.

Тръгвам си. До следващ кръстопът.

Без багаж пътувам към безкрая.

Знам, че ще е тъжно, ще боли.
По навик ще ме чакаш да се върна.
Но аз ще съм далече и уви,
няма как оттам да те прегърна.

Та, тръгвам вече, май се застоях,
подведен от усещане любовно.
Оставям те, без спомени от грях.
По пътя си поемам, безусловно.

САМО МЕЧТА

Защо точно днес? 

Защо точно сега?

Сънят ме понесе,

назад във мечта.

Върнах се в теб,

но отново боли!

Расте във душата
роза с бодли.

Сърцето мълчи.
Не ще да рискува.
Спомен за сълзи
въпроси рисува.

Какво ли пропуснах?
Мигът се изниза,
момента изпуснах
от кулата в Пиза

и с празни ръце
прегръдка поисках.
Но нямаше никой
и тъжно притихнах.

Спихнах се, страдах.
Защо ли мечтах?
Превърнах мечтите си
в купчина страх.

Боли от бодли!
Не искам цветя.
Красивата роза
е само мечта!

СЕПТИНА

I.

В нас светят милиони слънца,
сто пъти по-силни от слънцето!
Влюбени в любовта
съществуваме и в отвъдното.

II.

Глът...

Поемам глътка от теб...
и още веднъж глът...
още една...
и още една...
все не мога да те изпия....
...а още съм жаден

III.

Събличай се бавно,

като шепот в нощта.

Сваляй маски и грим безотказно.

Там, където се сливат

душата със душа

всеки фалш се наказва фатално.

IV.

Трептят струни в душите.

Арфист е поетът.

Настройва душите,

в оркестър

без име.

V.

Днес си лошото настроение,

от което ми прималява.

Не мога да се боря с теб.

Мечтаех, за слънчево изригване,

но облачното ти мълчание

прогори душата ми.

Скрих се в джоба ти.

Безсилие омекоти краката ми.

Чакам те да се извалиш.

VI.

Гузна съвест 

се качва по стълбите.

Стига до гърлото.

Изкривява думите.

Не ползва асансьор.

Плъзва по стаите

и заключва вратите -

хладнокръвен и строг

рекетьор.

VII.

Странна обич е това.

Пречистена.

Без суета, без недомислие,

но не и безсмислена.

Венчелистчеста.

*септина - седем стиха

БЕЗДНА

Не можеш да си позволиш да ме обичаш.

Не се подлагай сляпо на това.

Обичаш ли ме, с вятъра ще тичаш

до края, до ръба на пропастта.

И там ще спреш...

И камък ще политне...

Мигът ще се изрони в тишина,

а шалът ти в небето ще изригне,

превръщайки се в бляскава дъга.

И няма път напред - под теб е черна бездна!

Не можеш да обичаш на шега.

Ти в тази бездна даже не поглеждай -

по-страшна е дори и от смъртта!

Ако имахме мъже

Ако имахме мъже,

щяхме да пътуваме надалече.

Нямаше да стоим 

в прашния град 

и да мечтаем за бъдеще.

Някъде далече, далече...

Някъде, 

където светлините са вълшебни,

а нощите слънчеви.

Ако имахме мъже, 

лицата ни щяха да са други,

по-гладки и по-красиви,

гърдите ни -

задъхани и чувствени,

очите ни дълбоки, боязливи.

Целулитените ни бедра 

щяха да изчезнат с целувката 

преди лягане,

а нощта 

щеше да е ритъмна

до безчувствие.

Само ако имахме мъже,

всички проблеми 

щяха да са мънички точици,

нещо като Г - точици, 

тръпнещи по ръцете ни.

Ако имахме мъже,

следобедите ни 

щяха да са коктейлни,

а черешките огнени.

Хиляди червени макове 

щяха да ни омайват

до премала,

а ние щяхме да пътуваме в сънищата си

и нямаше да стоим в прашния град

и да мечтаем

някой да влезе през отворената врата

на сърцата ни

и да ни отведе 

в бъдещето ни.

ОСТАНАЛОТО

Този, който знае - знае,
този, който разбира - разбира.
Останалото е мълчание
и преполовена чаша бира .... :)

КУКУВИЧЕ

Кукувиците

вече са снесли

яйцата си

и в дните се раждат

чужди сенки

на очакване,

чужди мисли

обсебват главите ни,

чужди цели

гоним неистово.

Кукувичи

стават сърцата ни,

в чужди гнезда

снасяме вините си.

В чужди църкви

кадим самотата си

докато душите си

чужди

пречистваме.

ЗАСПАХ ДО ТЕБ

заспах до теб,
да те сънувам,
но се събудих другаде
до липсата на нежен сън
сълзите ми от жажда будни
ухаеха на твой парфюм
далеч от теб
до нагъл спомен
до огледало от мечти
заспах до теб
да те сънувам
но знам,
безсъница
си
ти

МЕСИЯ БЕЗ КРИЛА

Слънце грее над морето.
Блести студена синева.
Вълните съскат си превзето
в очакване на пролетта.

Прозрачни чайки се прозяват,
попили мартенския студ.
От зимата остава сякаш
един клошар със поглед луд.

Излязъл от небитието,
с елек от корабни платна,
със шапка от съдрано его,
но с гордо вдигната глава,

събира в пясъка боклуци,
изравя минало с очи,
един клошар на плажа учи
душата как да си спаси.

Смълчани, чайките обхождат
двуногия си, странен брат,
заглеждат го и с човки бодват
от неговия малък свят.

Не зная, може би усещат,
че е месия без крила
и в мартенското утро срещат
предвестника на пролетта.

Лъчите слънчеви блуждаят,
безсилни още пред студа.
Вълните вече си играят,
успокоени от деня.

Животът чудно се нарежда
под погледа на съдник строг -
един клошар, без грам надежда,
говори си на плажа с Бог.

СВОБОДЕН ПОЛЕТ

Не ме е страх от полети в нощта.
Не ще ме спрат невидими прегради.

Обичам сред звездите да летя,

далеч от тежки думи и тиради.

Билета си отдавна съм открил -

една мечта с рефрен от стара песен.

Политам към вселенския ефир

с космическия кораб безтелесен.

Не нося куфар. Нямам си багаж.

Паспортът ми е свръхмеждународен - 

Пределите напускам на света

с единствената цел - да съм свободен!

СИМФОНИЯ ЗА ХЛЯБ И ЧЕЛО

В мрак ли ми е хвърлен пъпа?

Там ли майка ми намери
да го изпусне.
Пуст късмет ли?
Суеверие ли?
Орисия?
Да тъна в страх и черни мисли?

Напук на всички оптимисти
да виждам във нюанси сиво.
50-60 ли?
Casta Diva?
Праг?
Чистилище?

Пусия?

-----
От къща в къща влизам.
Там, където лампа се изгася.
И мракът /с пъпа ми орисан/
съня донася в птичи крясък.
Самотен клон. 

Река изтече,
докато намеря стая,
в която мрака си да скрия,
преди пред Бог да се покая.
-----

Увиснал на въже от вяра,

самотникът, 

от песен в песен,

рефрен не спира да повтаря,

от спомен и мечта унесен:

"Спри, не си отивай! 

Ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно

без твоите ръце."

И в транс ръката си подава,

"до ъгъла на светофара"

"Обичам те до тук!"

Позната фраза.

Няма друг.

Сърцето чака.

-----

На гости идва пролетта.

Пропуква се светът в зелено.

Щурец подготвя за нощта

симфония за хляб и чело.

ОБРЕЧЕН

Пропяха първи петли.
Съня си оставих подире.

Денят ме посрещна с бодли

от снощи изпитото биле.

Посоките в пазвата скри

безплътна мъгла сутрин рано.

Кажи накъде да вървя?

Кой път да поема зарана?

Отляво сърцето боли.

Отдясно ръката премаля.

Часовникът стенен крещи, 

че време за губене няма.

Очите в деня си умих

от слабост и угризения.

Набързо и чувствата скрих,

и страхове, и съмнения.

Вятърът днес ще реши

коя ще е мойта посока.

Чакат ме нови мечти,

но все пак остава въпроса

защо те открих във съня,

защо се събудих тъй рано

и ако отново заспя,

дали ще се върна обратно,

там, преди първи петли,

в съня си на тебе наречен?

Отговор няма, нали?
Да мисля за теб съм обречен!

НЕ Е ТЯ

- Тя не е човекът! -
изкряска
градинската сова
- Тя не е човекът! -
повтори
папагалът в клетката.
- Тя не е човекът! -
изкука
кукувицата от стенния
часовник.
Стрелките му
се завъртяха
бясно,
а входният звънец
крещеше:
- Не е тя! Не е тя! Не е тя....

Фейсбук изпищя.
Пролетта изпука с пръсти.
Пукна се зора.
Влезе ти на пръсти.

- Тя не е човекът! -
грейна утринта.
С твоята усмивка
влезе Любовта!

КАЖИ МИ ДУМИ НЕЖНИ

Кажи ми нежни думи,
лъжи ме благоверно,
а аз ще се престоря на заспал.
Жестоката любов
нанася рани скверно -
безмилостно, студено и без жал.

Пропуснал съм мига,
едва сега проглеждам!
Години съм живял без яснота.
Усмихвам се с тъга,
на всяка дума гневна,
заглъхнала във моята уста.

Без шум ще събера
остатъци от обич
и в черен сак ще скрия любовта.
За близост съм крещял,
дори съм изнемогвал,
не мога все така да продължа.

Кажи ми думи нежни,
любовно ме лъжи,
а аз ще се престоря, че ти вярвам.
Вратата ще крещи,
защото я боли,
но аз не ще се върна да я смазвам.

Дали ще продължи,
романът от вини?
Не искам любовта си да доказвам.
Ти давай, говори!
Любовно ме лъжи!
Лъжците Господ лично ги наказва!

БРАЗИЛСКИ КАРНАВАЛ

В живот-въпрос не ми е скучно
и забавлявам се безспир.
Хипопотам се мята шумно -
отворил паст, яде кумир.

Намигам си и се разбирам.
Смирен към пропастта вървя.
И още миг... И ще си ида...
И ще взривя със смях смъртта.

Урока си научил скоро,
от кармата се отървал,
ще трансформирам същността си,
като в бразилски карнавал.

Не искам никого да уча.
Лъжа ли, истина... не знам.
Човек е говорящо куче,
завързано пред Божи храм.

Ще метна новата одежда,
с мънистата ще заблестя -
когато Господ ни оглежда,
да мога да го впечатля.

ПАСТОРАЛ

Бледосива тъга,
сред полето изгря.
Хоризонтът покри,
със роса от сълзи.
Малко цвете се сви -
с цветовете си скри
нежна капка любов
и от нея изгря
пълноцветна дъга
и мечта разцъфтя
върху сивите дни.
Кратък дъжд се изля
и тъгата отми,
Хоризонт засия
ослепен от лъчи.
На полето дари
цял букет от сърца,
на цветчето крила,
да лети, да лети ...

УРАВНЕНИЕ

Ще бъда сутрин!

В мене ще изгрееш!

Ще бъдеш слънце

в моята душа!

Ще бъда песен,

мене ще изпееш,

когато аз,

застинал в тишина

ще бъда в миг,

във който ще се случиш,

отнасяйки до края на света,

истината,

казана без думи -

Обичам те е равно на мълча!

БЕЗ СИЛИ

Дишаш. Жива си. Пулсираш.
Объркана е твоята душа.
Със себе си говориш, не заспиваш
и с чаша вино черпиш вечерта.

Отказваш златен трон - не си достойна,
не можеш ти в лъжа да се вречеш.
Защо не спиш? Душата непокорна
не можеш сам сама да разбереш?

И тъжна си. От скучни капки вино
роман греховен с глътките четеш.
Студено е. Но стопляш се във спомен -
отказваш любовта да погребеш.

И взираш се в звездите непотребни.

От космосът ти лъха суета.

Защо вселенски вещици, неземни,

набъркаха се в твоята съдба?

Нима скръбта в зениците на Бога

е само параван за нов кумир?

В сърцето ти покълнала тревога

залива те с безсмислици безспир.

И чудиш се дали ще е реално,

съдбата си в ръце да понесеш.

Божествено е чувството, сакрално -

живота пред смъртта да избереш.

Но питаш се, останала без сили,

какво да правиш с другото си Аз,

което зад прозореца се крие,
и търси любовта в угаснал фас.

ПОЛУВРЕМЕ

Ти казваш ми, че нямам капка срам,

но няма от какво да се срамувам!

Аз мъж съм, ти жена си, знам,

защо срещу плътта да се бунтувам?

Обичам те. /Това е мой проблем./

Дали щастлив съм с тебе или страдам,

оставам от любов опиянен

и няма за това да съжалявам.

Съдбата е безмилостна към нас.

Събра ни в невъзможно полувреме.

Отдъхваме, но всеки чака знак,

един към друг отново да поемем.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

Как да изсмуча от пръстите си патриотизъм?

Стихотворение да се получи, а не литературен 

нихилизъм?

Честит ви празник! Аз не ще празнувам.
Не вярвам в тази дума - "Свобода"!
Свободен дух с пари не се купува,
не се купуват съвест и съдба.

Героите са вече озверели,
забравени са свети имена.
Празнувайте сега, без страх развели
измачканите бойни знамена.

Нали от други взехте свободата
и друг виновен винаги е бил.
Предателството скрили сте в душата -
не е това свобОда, а пасквил.

Посолства чужди мисии нареждат.
Народът оскотял е, без душа.
Празнувайте, но аз не се подвеждам.
Да, роби сме и тънем в "свобода"!

ПРОСТИ МИ

Прощаваш ли ми? Влюбен в тебе бях.

Вината си не мога да изкупя.

Обичах те, но може би грешах

и прошката е моята поука.

Прощавам ти, че Бог ни завидя,

че черни урагани ни взривиха,

прощавам ти, че беше любовта

болезнена, ревнива и наивна.

Прости ми ти, че с обич не успях,

душата ти от ада да измъкна.

Прости ми ти, че, може би от яд,

си тръгнах, без дори да се обърна.

Та, нека си простим един на друг, 

това, което Господ не прощава.

Душите ни, измръзнали от студ,

отново с любовта ни да се сгряват.

ОТ КАК СЕ ПОМНЯ

От как се помня търся любовта,
не я намирах, но не се отказвах.
Откривах я във хиляди неща,
но след това излъган се оказвах.
И търсех я, онази всепризната,
поглъщаща, неистова любов,
любов, която пъди самотата,
мотив ти дава, смисъл на живот.
Открих накрая - никъде я няма.
Защо я търся винаги отвън?
Любов когато в теб самия нямаш,
не можеш да откриеш я навън.