Невидмо шепне в косите ми мракът.
Навява нелепа надежда дъжда.
Сърцето ми свито тупти и се мята -
дали ще те види, дали си сама.
Гората ми шепне - Тя е щастлива!
- Сигурно, сигурно.. - мисля си аз.
Но после се питам, защо не заспивам
и тайни молитви си шепна без глас.
Луната не свети, сякаш нарочно.
А клоните упорито и гневно мълчат.
Знам, че не трябва, но не е порочно
да мисля за тебе във късния час.
