сряда, 31 октомври 2012 г.

ЖИВОТ В ХОЛОГРАМА





Фалшиви са филмите,

знаеш това -

всичко е само измама.

Ако не вярваш

сама провери -

много студен е

екрана.


Цветно е. Радваш се.

Пърхаш с крила.

Ти си била пеперуда?

Филма ли свърши?

Или за беда

гледаш поредна

заблуда?


Не искаш лъжи?

С приличен сценарий

филмът плени те духовно.

Не е ли лъжата част от това

измислено чувство

любовно?


Ако наистина искаш любов

не гледай с омая екрана.

Романтика има в самия живот,

реално,

а не в холограма.

ОБИЧ





От както се познавам все съм сам.

То казват, че това е участ мъжка -

да любиш безметежно и без свян,

но все самотен в къщи да се връщаш.


Нима това е мъжката любов?

Неосъзнат копнеж към самотата?

Пореден взрив от чувства без обков,

а после пустош, стегнала душата.


Не е любов това, а ураган.

Обърканите рими полудяват -

за близост са родени и без срам

не спират любовта да възхваляват.


И светят с отразена светлина,

а аз проклинам участта си мъжка -

обречен да обичам в самота

и в обич самотата да превръщам.
неделя, 28 октомври 2012 г.

ПОСЛЕДЕН ФАС




Ще има ли време за нас?
Може би в други пространства.
Сега сме за малко, за час -
просто в едно запознанство.

Искаш ли чаша кафе?
Дълго и много горчиво.
Бавно минута тъче
гоблен с усмивка щастлива.

Аз ти говоря с очи
думи, които изгарят.
Ти ме поглеждаш с мечти,
търсещи пътя към Рая.

Близо сме. Чувам дъха,
в който деца неродени
крият вестта за греха,
че да си тръгвам е време.

Сбогом, не ми се сърди.
Кратка е нашата среща.
Чаша кафе ни дари
с глътка любов, най-човешка.

Ти ще си тръгваш сега.
В друга посока поемам.
А придошлата тъга
с бучката захар приемам.

Ще има ли време за нас?
В някое друго пространство.
Допушвам последният фас -
изгаря едно запознанство.

ЕСЕННА ПИЕСА




По намръщените дни рисува дъжд лица -
в карнавални маски, без багрило.
Млад и начумерен, гневен мъж
потегля, гордо -
яхнал си автомобила.
Пръски кал, подскочили задружно
от преминалата гума, се усмихват.
Локвите - огледала в антракт,
политват към небето,
после стихват...

Барабанят балонени куршуми.
Разкъсват на асфалта битието.
Дъждобранена жена се появява
и като тъмен облак, с болки във сърцето,
шепи тишина от сън окрала,
с мокър дъх прекрачваща шосето,
с токчетата-шпаги разпробива
мраморния под на фоайето.

Затворени реки от диалози
в канавката отичат се. Мечти
изливат неочаквани прогнози,
в земята татуират ги почти.
Тътрузят се неоцелели чувства,
изгонени под плачещата стряха.
Обръснатият вятър им съчувства
с поредна предкарнавална маска.

От спорове, неоцелели думи
в дъждовната палитра се намесват.
Опръскани от истината руни
неоново се стряскат, после блесват.
Крещят греховно, рошаво и диво
нанизаните капки под навеса.
Дъждът рисува дните самодивно
в безброй лица от есенна пиеса.

събота, 27 октомври 2012 г.

НАДЕЖДА ЗА СПАСЕНИЕ



Отлично знам, че вятърните мелници не гониш.
Понякога сърдита си на Бог и строго гледаш.
Не се усмихваш. Никого не молиш.

Страданието е реликва,
не е кръст -
победа.

От плът и кръв са твоите прашасали илюзии.
А за почистването им са нужни много сили.
Нямаш време, спомени не гониш.

Вазата е пълна
с недоверие.
И рими.

Увехнали неистини, покапали през пръсти
по листа се разливат в изящни украшения.
Страдаш от безволие и нежност.

Опонираш си.
Вяра нямаш,
нямаш угризения.

Надежда за прераждане рисуваш
в отлитащите думи на безвремие.
Страдат,
в безпорядък подредени
мислите ти,
чакащи спасение.
петък, 26 октомври 2012 г.

НЕПОЗНАТИ РЪЦЕ



Какво ли да кажеш?
По добре да мълчиш?
Мълчание златно се стеле.
По устните пъпли
и бръчки бразди
от него дошло недоверие.

Отчаяно нежна си.
В залез кървиш.
Над пропаст политаш немейки.
Защо не говориш?
От чувства гориш -
сърцето пулсира, крещейки.

А ти се усмихваш.
В този есенен ден,
в който листата умряха,
пожълтяла вина
със луната изгря -
остър хлад ли попари душата?

Затова ли мълчиш?

Във студената нощ,
от вълнение думите зъзнат.
Непознати ръце,
осъзнали любов,
търсят в мрака
кого да прегърнат.
четвъртък, 25 октомври 2012 г.

ЕХ, МАМКА МУ


Ех, мамка му,
защо такъв живот?

Всичко е сменено изначално.
Объркан свят.
Треперещо перо.
Съмнения и чувства нереални.
Да беше сън, 
илюзия да беше,
да съм я преглътнал до сега.
А то.... съдба,
в която съм обречен
завинаги да търся любовта.
Оглеждам се
със поглед късогледен.
И от носа си по-далеч не виждам.
Обратното е случай безнадежден -
от теб разлюбен да се ненавиждам.
Във грозното ще търся красота.
Намирам я.
Затисната под камък.
И канара понесъл на гърба,
след падане успешно се изправям.
Не търся вече ангелски крила -
предлагат ги изпечени на фурна
и полета отказал, ще вървя
по пътя си с усмивка синекурна.
Ех, мамка му!
Как мразя правила!
Но да си свободен е фатално.
Обичам те до края на света,
объркано и малко театрално.
Фаталното за края си съм скрил,
в бодлите на разцъфналата роза.
Не знам дори защо съм се родил,
но знам, че да умра за тебе мога.

ПРОБАЦИЯ

Не ме съди. Отдавна съдията
издействал ми е вечната присъда.
Със връзки съм и никого не чакам,
спокоен съм, че в ада ще пребъда.

Валят вини, макар, че в ранна есен
и слънцето обажда се свенливо.
Превръщат се листата в земна пепел,
а клоните се пъчат горделиво.

Не търся земна слава и богатство.
Не ме купуват светски фараони.
Родил съм се във грях и светотатство,
защо очакваш жертви и поклони?

Обичаш ме. Дали това е нужно?
И тази обич носи ли наслада?
Не мислиш ли, че заедно и дружно
намери ли сме пътя си към ада?

Осъден съм. Но не сега, отдавна.
Не ме съди. Напразно се ядосваш.
В пробация съм - грешката е вярна.

Не се оставям да ме омагьосваш.
вторник, 23 октомври 2012 г.

ЗВУК ОТ ТЕБ




Чувам те, дори във тишината.

Всеки стон и дъх е в паметта ми.

Тази фонограма се е сляла

с всеки шум, улавян от слуха ми.

Чувам те макар, че си далече -

токчета - забиващи се в мрака,

вятърът, погалващ раменете,

тихата въздишка на косата.

Озвучени, нижат се минути.

Моя свят, чрез твоя звук вибрира.

А гласът ти, с думите нечути,

влюбено говори ми, не спира.

Казва ми, че още ме обичаш.

Казва ми, че всичко ми прощаваш.

Звук от теб в живота ми се вплита

с любовта, която заслужаваш.
понеделник, 22 октомври 2012 г.

Прозорец в анфас



Боляло било.
На кой ли му пука?!
С болката свикнах отдавна.
Умирам от скука.
Животът смъди,
май свикнах
да се самоизяждам.

Самотата не вие -
уморена хрипти.
Заместих страха със апатия.
В ежедневна вихрушка
животът върви -
планирано мероприятие.

Запълнил съм дрешника
с вехти любови,
отдавна излязли от мода.
Не са ми по мярка
беди и тревоги,
а обич да прося не мога.

На стола захвърлена,
кърпена риза,
копче откъснато търси.
Дали ще намери
или ще се гътне
в очакване всичко да свърши?

Така си живея,
в отворена връзка,
с отворен прозорец в анфас.
Студено било!
На кой ли му пука!?
От говор останах
без глас.

неделя, 21 октомври 2012 г.

ИЗРА ЕЛ



Клакьорите вървят безплатно

с онази непрозрачна сянка,

с която Яков се е борил.

Просто смъртен съм -

и не е тайна,

че цял живот

със Бог съм спорил.

И в истината, и в лъжата

откривах и любов, и обич.

Безстрашно крачех в тишината

на Божието своеволие.

Сега очите чуват болка,

а думите рушат любов.

Клакьорите на друга койка

раздават своя благослов.

Куцукам леко - по бедрото

в борба със ангел се раних.

Но с името си, вече ново,

земята с нов народ дарих.

http://bulpete.wordpress.com/2008/05/30/jakob/
събота, 20 октомври 2012 г.

РАЗБИРАНЕ




Да се разбирам престанах отдавна,
веднага след пубертета.
Открих се във есен фатална,
във припев, последен в куплета.

Опивах се! Бях безразсъден!
В сърцето се сви пепелянка -
от собствени грешки осъден
откривах се в сянка след сянка.

Все пак се намирах за малко.
Тогава щастливо раздавах,
за някои може би жалка,
любов, за която мечтаех.

ПРИСПИВНА ПЕСЕН



Едно сърце при теб дойде,
на пук на всички грехове
и донесе във нощта
листопад от чудеса.

Сънят, оставил вечността
в райската котловина,
препускаше към любовта -
в сияйна, нощна красота.

В балон събрала гласове,
прибрала всички бесове,
съдбата, скръстила ръце,
очакваше едно море
да разлее тишина
в уморената глава.

Спи сега! Люби в съня!

Винаги едно сърце,
на пук на всички страхове,
постоянно ще зове
името ти във нощта.

БЕЛЕГ


Ще си отида тази нощ.
Но не от теб.
От себе си ще си отида.
Ти плачеш. Аз съм лош.
Но стига!
Времето отмина.
- Да си отидем - казвам аз.
Осиротели.
Дори не подозираме провала.
Оставили душите ослепели,
един от друг си тръгваме
реално.
В това пространство.
Друго не остана.
А раната?
С мехлем ще я превържеш,
но белегът при мене
ще остане.

ЗЛАТНА ЯБЪЛКА


Забравих образа си някъде, отдавна,
на място, от което съм избягал.
Не ми се връща там, все още зъзна.
Не знам къде е, а от хлад съм празен.
Без образ и в огледала от чувства
оглеждам се - неволно даже плача.
Безчувствено присъствие усещам -
изострените сетива са по бръснача.
Разсича ги на две половини равни -
доброто, злото падат на земята,
като плодове през есента узрели,
в праха се сурват - неродени братя.
А златна ябълка, изгряла в дълбините
на изгубения образ, риторично,
въпроси не задава на звездите -
самата тя е слънце хипнотично.

Надвесена мадона ме целува.
Събуждам се, съвсем съм се отнесъл.
Оглеждам се - светът е място чуждо,
и няма място там за Младенеца.
петък, 19 октомври 2012 г.

ТАМ ДАЛЕЧЕ



Там далече, даже по-далече,
през седем планини и морета,
умореното слънце се свлече,
скри се любовта, настана есен.

Листата мълчаливи, се отвяха,
несрещнали разбиране от думите.
Оголените клони се изсмяха -
безсрамно се разклатиха безумците
Дъждовни капки напъпиха
локвата, ситно настъргани.
Водата разчувствена бързаше
към канала с чувства обръгнали.
четвъртък, 18 октомври 2012 г.

НЕДОВЪРШЕНО


Невинна си! Оттегляй се спокойно!
Залъгвай се, заспивай без вина.
Прозрачна си, а чувството позорно
със гордост ще наричаш "Свобода".

Тъга ли? Не! Какво ще развълнува
сърце, което страда с лекота?
-Бъди щастлив! - изрече, без да чуваш
поредните изстрадани слова.

Игра, в която няма победени,
не е целта на твоята душа.
Виновен ще намериш без проблеми,
но щастие едва ли е това.

Невинна си! Дано сега спокойна,
изпразнена от нерви, от лъжи,
разплакана на уж, но пък свободна
в съня си от вината се спасиш.
сряда, 17 октомври 2012 г.

НЯКОЙ ДЕН



Някой ден, когато си далече,
ще е тъжно, много ще боли,
ще те чакам, с изгрев неизречен,
в спомени обрасли със бодли.
Ще пристъпваш, сън неоправдала,
видение, родено от мечта.
Някой ден, ще бъдеш черно-бяла
снимка от албум на любовта.
Някой ден, когато си далече,
много тъжен, времето ще спра.
От цигарен дим и малко пепел
всеки миг със теб ще възкреся.
вторник, 16 октомври 2012 г.

СЪНОВИДЕНИЕ БЕЗ КРАЙ


Оцелял и демоничен стих
човърка среднощието.

Тъпата болка е
средновековно проклятие.

Безсънието - разпятие,
на което виси съвестта ми.

Колко обесени думи
без съд и присъда!

Подсъзнание е причината
за карантината на римата -
оправдание за самота.

Изкашлям съмнения.
Преглъщам апатия.

Бездумни и тихи признания
на подсъдимата скамейка
подсмърчат жалки
в съновидение без край.

Нощта е крайна точка.

Вдъхновението гоня
с показалка.

За да спя.





ЦИГАНСКО ЛЯТО




Не си играй със циганското лято.

Отпаднало листо от песента

в спиците на слънчевото ято

проблясва с бледожълта светлина.

И топли те, но рано или късно

очаква те студена белота.

Не се лъжи от циганското лято -

след него идва зима в любовта.

Пулсират уморените ти чувства

в умиращите дни на есента.

Една любов, разголена и дръзка,

отново ще се върне с пролетта,

когато преродените дървета

пулсират във зелена светлина,

когато ожаднялата планета

поеме дъх, след зимна тишина.

Тогава ще я вдишаш с нова сила.

Не си играй с угасващи мечти.

Лъжливо лято, в есенна носия,

не може любовта да заблуди.

Усетиш ли студа, валящ в душата,

и бялата, безмълвна самота,

една любов, от слънцето огрята,

в сърцето си пази за пролетта.
петък, 12 октомври 2012 г.

Не ти е безразлично






Нямаш време.
Стегната в безвремие,
сутиенът те задъхва.
Облече безразличие
за благоприличие,
но си оставаш същата
орисница, орисваща съдбата си -
пожелаваш нежелание.
Апатията е безсмислица,
но е перфектно оправдание
за всяка недомислица.
Хапчето за оглупяване
единствено те вкисва -
от мечтите друг е резултата.
Душата ти ще се разлисти
влюбена и
напълно осъзната.
Не ти е безразлично,
тиха си.
Просто трябва да изчакаш
знака на съдбата.

Утро в Бургас


Смехът на гларус утрото доведе
с топъл дъх ухаещ на море.
В очуканите улици разпери
на слънцето любящите криле.
И тънък бриз ухапа ме неволно
с уюта на крайморска синева.
Вълните се топяха доброволно
в пясъка под моите крака.
Кафето в порцелановата чаша,
горчиво на вълните завидя -
в гърлото ми втурна се, изля се,
решило да се сбори със съня.
А изгревът очите ми запали
с усмивка, от която съм пиян.
Смехът на гларус утрото погали
с едно кафе и френски кроасан.
сряда, 10 октомври 2012 г.

ВРЕМЕННО




Временно ще те обичам.

Скандално звучи.

Обричащо.

Душата ти се бунтува,

гневи се!

Срещу кое?

Срещу моята искреност?

Всичко начално е крайно.

Илюзиите са обречени.

Няма нищо фатално

истините да са изречени.

Ще те обичам "завинаги",

докато съм в тази реалност.

Питаш се ще ми мине ли?

Аз ти отговарям банално.

- Обичам те само временно,

докато съществувам.

Ако смъртта е безвремие -

безкрайно ще те сънувам.

ТИШИНА ДО ПОИСКВАНЕ


Дълъг ден
пее своята песен.
Вятърът тихо приглася.
Смутен се обръща автобус уморен
и съдбите към рая отнася.
По стъклото почукват
ситни капчици дъжд
и напомнят за идваща есен.
А един ес-ем-ес,
не изпратен в нощта
в телефона се блъска
отнесен.
Рукват тъжни реки
от презряла любов -
посивелите облаци плачат.
Черно-бели мечти са излезли на лов
и на спирката жертвите чакат.
Омагьосани стъпки делят вечността
от внезапно настъпила вечер.
"До поискване" в пощата чака тъга,
самота е нощен диспечер.
Топла ласка от сън
приютява дъжда,
две, три думи във супата плуват.
Дълъг ден се превръща в чаршаф тишина,
пеперуди сред мрака сънува.

събота, 6 октомври 2012 г.

НЕРЕАЛНОСТ


Усетих те в нощта си и потръпнах -
недопустимо е да те жадувам.
Невидими са нишките, които
в съдбовен транс душата ми вълнуват.
Мечта си ти, мираж непостоянен,
а аз безмълвен стих от стон донесен.
От моя свят, безумно-нереален,
единствено си ти реална, в песен.

петък, 5 октомври 2012 г.

ЩЕ ДИШАМ


Ще летя надалеч, на пук на пътните знаци.
- Забранено е да се лети! - ме учеха мама и тате.

- Ти си просто човек, пет стотинки не струваш.
- Как така ще летиш! Всеки полет е лудост!

Тъй ме учеха всички. - Не си - казваха - птица!
- Да си птица боли - и крилата ми скриха.

- Ако си умен ще си кротуваш,
пеш ще  ходиш, от високо ще се страхуваш.

Аз повярвах за миг във двукраката личност,
колената присвих, в пражитейска първичност.

И затворих очи. - Най-голямата грешка!
Зад клепача открих същността си човешка!

- Ще летя!- изкрещях - без крилете на птица.

И да ходя пеша, пак в небето ще тичам.


сряда, 3 октомври 2012 г.

ВЪПРОС




Обичаш го? - Твърдиш, че много.
Защо си тръгна той от теб?
-Глупак? - Със сигурност,
но "Сбогом!" не носи на духа късмет.

Ще се разровиш, ще намериш
във фейсбук някой статус крив,
и с кал стената ще замериш -
Отивай си! Бъди щастлив!

Ще му простиш, ще преживееш,
ще продължиш да си жена,
но пред въпроса ще немееш -
Защо си тръгна той? - Съдба?

А отговори има много.
Ако обичаш ги търси.
Безценна мъдрост всяко "Сбогом!"
дарява, докато боли.
вторник, 2 октомври 2012 г.

ЦАРИЦА


Без страх от самотата,
една невзрачна пешка,
пресичаше дъската,
с походка нечовешка.

Повярвала в съдбата,
с увереност на жрица,
една невзрачна пешка
превърна се в Царица!
понеделник, 1 октомври 2012 г.

СУЕВЕРИЕ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО

Оцеляването е форма на унищожение. 
За да се запази целостта, 
обречени са други форми да движение.

Дали смъртта не е пробуждане от нереалности,
божествена повеля и решение -
в куп баналности прикрито 

суеверие на оцеляването?

Смъртта, разделяща духа от тялото е
сол в очите, подправката в лютиво-кисел сос.
Животът - кратък, вечността - един живот.

Тялото е свещ, в която е скрит фитила на духа.
Горяща факла любовта е в метронома на смъртта.

Информационно генетичен материал е обновен.

Минаваме към втора база, сънят е първия звънец.


Трансформинг на реалността. 
Не е въпросът в оцеляване, 

а в осъзнаването, че смъртта
не е форма на страдание.


НОКТЮРНО



Преплитам думи полунощно,
в очакване на утринта.
В нощта откривам непорочно
зачатие на тишина.

Прелитат мисли на рояци.
Чрез тях пътувам в светове,
единствено от мен познати,
далеч от всички бесове.

Роден от звук на тишината,
стрела в космичния безкрай,
кодирани сигнали праща
щурец - среднощен глашатай.

Звезди, предсказващи съдбата,
се стичат в чашата с кафе.
А аз плета, плета нататък,
слова от звездното небе.
 
;