Моя ден

Усмихна се отново моя ден!
Изгубени в зората засияха
капчици роса. С опитомен
слънчев лъч без страх се заиграха.
Какво ме чака? Искам да не знам!
И всеки ден да бъде викторина.
Денят посрещам без да ме е срам,
дори това да мислят си мнозина.
Дали ще съм щастлив? Нима не съм?
Чрез слънцето простора засиява,
въздухът събуден, с птичи звън,
в утрото с любов ме поздравява,
напомняйки ми, че със всеки дъх,
изгаря и частица от плътта ми.
Усещам как във вените ми кръв
прелива любовта във паметта ми.
Гените ми, всяка моя клетка
и всеки атом презарежда ТЯ -
Усмивката, създаваща живота,
с утринната дневна светлина.

Слънценощ

Не виждам нищо,
там в далечината,
в безмълвие приключва,
в тишина,
деня
опрашен от
огньовете
на слънцето,
умира
за да се
родя
отново.
Аз вече съм
различен.
Безподобен...
Усещам, че политам, че кървя...
и падам във безкрая
и отронен
стонът ми се срива
във съня
на нощта
настъпва
с токове.
Хриптят гърдите ми,
свисти дъха ми.
Разбивам се на хиляди звезди.
небето заразявам със фотони
разтварям се във звездните лъчи.
И пак съм спомен
падащ от скалата.
Мълча,
но бих крещял,
от болка и тъга.
Не бягам,
вамениха се краката ми,
в слънчевия сън да се родя.

От хиляди парченца

От хиляди парченца се събирам.
И пъзела не спирам да редя.
От чувствата разбити сюблимирам
усещане за свян и добрина.

Есеница

Не помня кога
се загубих в раздяла.
Ти си отиде -
небето ридае.
Месец септември е -
дъжд не вали...
Слънце прегаря,
изгарят съдби.
Не търся вината -
знам, аз съм виновен.
Сега те разбирам,
топящ се във спомен -
в потните длани
любов съм държал,
несръчно, небрежно
съм я разпилял,
посипвайки с пепел
от глупави глуми
сълзите от горест
и нежните думи,
досадно присвил
уморените вежди -
рушал съм мечти,
тъпкал надежди...
Глупак безнадежден...
Това са били
най-ценните мигове,
вече в сълзи прекроени
страдания.
Без колебания,
в спомен
от минало лято
търся те с поглед
в отлитащо ято.

Свръхнова

Когато се любим ... се раждат звезди...
Избухват свръхнови...
Небето гори...
Рушат се окови ...
И после вали ...
Моето аз -
всъщност си Ти...

Някой ден

Някой ден,
когато полетя,
безкрилието свил
в горещи длани,
ще стигна там -
до края на света,
дори да знам,
че слънцето ще пари.
А после ще прескоча зад Ръба.
Ще бъда сам - да знам, че там е края.
Но самотата няма да тежи.
И греховете си отхвърлил,
ще призная,
че имало е смисъл да живея,
да любя и да съм любим.
И дадената прошка
ще посея
в нивата на някой серафим.
Ще спра да съм човек
и не е чудно, че хиляди вселени ме зоват.
Когато полетя ще бъде чудо,
но няма да е края на света.