ДЕБЕУ

Казват - Станал съм дебеу.

И това не е лъжа!

Маам пръжки с поглед смеу,

мас, сланина и халва!

Апвам смело, без майтап!

Яко трупам килограми!

Тлъст бекон съм станал аз!

Ям кюфтета и салами!

Коледа ми е любима!

С кестени и баклава

чакам Новата Година

да ми подари ... килца!

ЕНИЧАР

Не ме е страх да бъда емисар.

Да нося сабя, куче да разлая.

Не ме е страх пред стария олтар

каскет да килна, грях да си призная.

Не ме е страх да бъда без балтон,

когато всеки дъх ме вледенява.

Да гръмна с пушка, вместо камертон

и с песен на уста да срещна края.

Не ме е страх! Хайдушката душа,

наметнала небрежно ямурлука,

отново към гората залудя,

след див банкет подушила барута.

От някъде засвири и кавал!

Сърцето трепна! Паднаха окови!

Не ме е страх, че робски съм живял.

На гол тумбак закичил съм пищови!

И няма "ей така" да се предам!

Не искам като роб да ме запомнят.

Еничар бил съм, колил съм се сам,

но време е от сън да се опомня

и смело да приема участта,

гяурските си чувства да призная -

Безумно ме е страх от любовта,

предлагаща ми пряк билет до Рая!

ВИЕЛИЦА

Усещам те!
Виелица от чувства!
Някаква далечна тегоба!
Нима контролът в себе си изпусна,
превърнала се в цирк на колелца?
Такава ураганна и проклета,
мазохистично стиснала уста,
такава те усещам,
без клишета!
Боли нали?
Не вярваш в чудеса!
Нима вали?
Небето е пустинно.
Замръзналото езеро искри.
А ти бушуваш в чувства незавидни,
измъчена душата ти крещи!
Изстрада ли се?
Цялата?
До края?
Тепърва ли надежди ще рушиш?
Усещам те набъбнала, презряла,
в емоция и страсти да гориш.
Блестят очи, присвити
някак ядно.
Безсилие разпалва бесове!
Коя си ти,
пропаднала фатално
в яма от признати грехове?
Затворила устата си пенлива,
изплака ли морето суета?
Или танцуваш танца самодивски
готова да възкръснеш от смъртта?
Усещам те далечна и студена -
угаснал във сърцето си вулкан.
Виелица душата ти превзема.
Но как да ти помогна аз?
- Не знам!

ЛЮБОВ СПОДЕЛЕНА

"Дори да убиеш човек, пак ще съм с теб!"
Това е любов търпелива.
Смехът е през сълзи, луната е меч,
душата разсичаща диво.

Усмивка даряваща, всеопрощаваща -
възкръсват мечтите чрез нея -
това е любов, пълна с благост, без злост.
Смъртта безсловесно немее.

Това е любов - не се превъзнася.
Пулсират зеници смирено!
С доброто се радва, надежда раздава.
Това е любов споделена .

НЯМАМ НУЖДА

В някои нощи нямам нужда

от твоите пръсти,

а от твоите думи.

Ще се прекръстя,

за да стопя помежду ни

тези светлинни години

мълчание.

Изтезанието е оправдание

на изморена душа.

Не мълча.

Но съм жаден за думи.

Запетайка прокрадва се в твоята сянка,

но тишината се скита в очите ти.

Отиваш си.

На пръсти.

Без думи.

Безсмислени са препинателните знаци.

Когато думите липсват

призраци вият в душата ми

и кацат на моя прозорец.

Чудотворец не съм.

И да прося не мога.

Мисли чета,

но не искам да споря в нощ като тази.

Безчовечно мълчание

носи подтиснатост.

Нямам нужда от фрази.

А от твоята истинност.

БОДИЛ

Не е важно дали съм самотен.

Не е важно, дори да боли.

Щом съдбата решила е носи

и дарява венец от бодли

и бокала препълнен подава.

Само миг и след глътка една

всичко свършва във вечна забрава,

но оставяйки вкус на тъга.

Този вкус, вместо паста за зъби,

прави кисел и мрачен деня.

Не е важно дали съм самотен.

Не е важно дали ще умра.

Само искам да знам преди края,

че във себе си верен съм бил

на онази любов, без която

всяка роза е само бодил!

ЕЗИЧНИЦА

Ще бъдат утре динамит

непрошепнатите тази вечер думи.

Само дъх и в теб ще се взриви

огънят запален помежду ни.

Разпилени като риби по паважа

ще се задъхват чувства без лице.

Тази вечер ще гори на клада

споменът за влюбени ръце.

Осъдена и разпната ще стене

в кълбета дим и мирис на липа,

езичница, дошла на заколение -

любов, избрала пътя към смъртта.

БЕЛОСНЕЖНА

Снежинката се усмихна в дланта ми.

- Искам да ми разкажеш приказка! - каза.

- Нещо, което да разтопи студа ми,

за принцеса, баба Меца и за Маша.

Знаеш ли я тази приказка?

Толкова искам да е истинска!

От онези, от които не се спи

в снежната вечер,

докато камината тихо пращи,

а песът похърква,

заспал във нозете ми.

- Искам си приказката! - рече.

- Заради нея се скрих

от небето в дланта ти.

- Видях, че прозорецът свети,

а ти пушиш укротил бесовете си.

- Искам да ми разкажеш моята приказка!

Не е важно дали е истина!

- В истинската приказка са световете,

в които сама съм се измислила! -

тъй рече усмихнатата снежинка,

кацнала в дланта ми.

И зачака своята приказка,

затаила нежност в дъха ми.

АЗ ЛИ?

Аз ли?
Не е честно!
Винаги греша!
Учудвам се от този факт безспорен.
Влюбвам се в неподходящи хора,
а щял да идва краят на света.


Любов голяма - уж и на шега.
Опитвам се съдбата да преборя
и лошия късмет да променя.
Нима и за това съм отговорен?
Отказвам се с насилници да споря -
"Добрите хора ще спасят света"!
Не вярвам.
А всъщност вярвам силно
във честност, във любов, във красота.
Но може би звуча за вас дебилно.

Знам, че има сила на света,
която към доброто ни отвежда.
Рано или късно, в тишина,
душите ни, намерили надежда,
прерязали със зъби самотата,
покой намират,
срещнат ли смъртта.

Тогава?
От какво да се уплаша?

Нещастните любови са балсам.
Добрите хора винаги са братя
и няма от какво да ги е срам.

И нека!
Нека краят идва!
Греховен или не, ще се предам
и нека Онзи, който всичко вижда,
да съди без съмнение и свян.

Та Аз ли?
Кой съм Аз, за Бога -
една душа прелистила света.
И щял да идва краят!

Много моля!

Не на мене тези номера...
Че влюбвам се в неподходящи хора,
това е факт.
Доказан при това!

Но не е честно, краят да е близо
преди да съм се срещнал с
Любовта!

ПОЛЕДИЦА

Понякога перото ми замръзва.
Мастилото превръща се във кал.
На думите от болка им омръзва
и скриват се във облак от печал.

Мъглата безчовечно ме обгръща.
Подхлъзвам се във капки от тъга.
Поледица след дъжд града прегръща,
а аз преглъщам кална суета.

Любов голяма, само че след нея
даже и глухарче не расте.
Понякога перото ми замръзва
в опит любовта да разбере.

Не е тъжно моето послание.
Вярвам, че ще дойде някой ден,
в който, след поредното мълчание,
перото ми ще пише вместо мен.

СЪЛЗОТВОРЕНИЕ

Сълзата се роди в сърце.
Огледа се светът в нея.
Отблясъчното битие
остави спомена в музея.
Току да дойде Бъдна нощ.
Но любовта ти отмаляла
в сълзата ти намери мощ
да се отрони премаляла.
Унесена, по буза пуста,
се спусна шеметно, горката.
Родила се от тъжни чувства,
разля се, скрита в самотата.
Пулсиращо сърце ридае.
Без думи, тихичко кървеше.
В очакване да дойде края
една луна в небето бдеше.

НЕЖНОВЛЮБЕНИ СИЯНИЯ

Ще можеш ли гнева си да обяздиш?

И онзи див копнеж опална страст?

Подводен риф е твоята фантазия,

желанието ти - спонтанен бяс.

Ще можеш ли в съня си да ме спреш,

да ме изгониш,

да ме трансформираш

в бегъл спомен?

Не можеш любовта да оковеш

и да поробиш

с фразата "За всичко си виновен".

Не се отдръпвай!

В себе си бъди онази малка фея босонога,

обичаща безкрайно, без бодли,

без болка, без уплаха, без тревога.

Очите ти отново ще блестят

в тихи, нежновлюбени сияния.

Опитай се гневът си да смириш -

на пук на прабиблейски предсказания

опитай се да ме обичаш безрезервно....

Понякога боли от тежка ревност.

Но спри за миг

и с капка детска нежност

опитай любовта ни да

спасиш -

отново ще се влюбиш

безметежно....

СНЯГ

Снегът направи реверанс -
угасна в зимен алгоритъм.
Коли, изпаднали във транс,
форсираха в прихлъзнал ритъм.
Почервенялата колона се виеше по булеварда.
Задръстване.
Но мимоходом, край мен премина стара лада.
Закашля се, от студ сломена,
и с две опърпани чистачки
примигна, в спомен озарена
за буйна младост, смях, закачки.
Снегът направи реверанс и спря, 

оставил метропола в хаос.
Снегът във моята душа
стопи се в спомена за младост.