Харон

От мене поиска да бъда лодкаря,
и в лодката влезе със бледо лице.
Харон ме нарече, монета ми даде,
и тихо приседна с трептящи ръце.

Къде ще те водя? Нима не разбираш!
Сенки в нощта движат мойте гребла.
Аз съм приятелят, който обичаш -
не мога да бъда лодкар на смъртта.

Защото ... обичам във тебе живота,
усмивката, слънцето в тойте очи.
Пази си обола, на мен не е нужен.
Твойта любов вместо него плати.

Фотосинтеза

Само,  ако за секунда влезеш в мен 
и разбереш колко те обичам...
...няма да издържиш на това усещане!


Ще се разтворя в теб
и ще проникна във кръвта ти,
за да достигна всяка твоя клетка ..
Ще пулсирам с теб
и ще съм едно с дъха ти.
Ще бъда кислорода, който вдишваш.
После, като ме издишаш,
в кръговрата на живота,
ще премина през листата,
и фотозинтезиран
отново ще се приютя
в тръпчивото усещане
което криеш ..
някъде под слънчевия сплит.
И ще те разбера
с безмълвно многоточие -
ще издържа на любовта ти!
Точка!

Тук там

Тази Коледа беше особена,
без подаръци, без веселба.
Чаках си влъхвите,
някак безпомощна
кънтеше в ушите ми
снежна нощта.
Дали ги затрупаха
преспи от спомени,
дали ги отвлече
предколеден сън?
Чаках в нощта -
тиха, снежна, оголена,
звън на елени
и кикот отвън.
Но вятърът само
виеше в скута ми
и разпиляваше мисли-мечти.
Там, във далечната хижа заровени
бавно догаряха свещи-искри.
Тази нощ беше малко особена -
без шумотевица, без празненство.
зъзнеше само душата разголена,
и смирено очакваше
Рождество.
.

Реанимация

Не усещам сърцето си! Пулса си търся!
Съсирени чувства блуждаят в несвяст.
Нещо се случи. Какво се обърка?
Сринах се в моята купчина страх.

Вече не виждам море и русалки.
Мутират мечти те ми. Взорът трепти.
Кожата диша със пори от рани.
В душата ми вият свирепи мъгли.

Как да поема отровен дъха си,
с отровена кръв чиста кръв да даря?
От поглед умирам, в жарава се раждам,
а болката няма с какво да сравня.

Пак ме обливат вълни-листопади,
падат обрулени сивите дни.
В бяла престилка ще дойде съня ми
и светотатствено ще ме спаси.

Малко любов ще прелее във вените,
с малко надежда ще ме съживи.
Въздухът пак ще е годен за дишане,
слънце в сърцето ми ще заблести.

И ще пулсира душата ми влюбена
даже когато си тръгне съня.
Реанимиран и слял се със утрото
с нова надежда ще срещна деня.






.

Усмихна ми се

Усмихна ми се!
Вдигна се мъглата.
От кога се опитвам
да прогледна.
Играе си със сетивата
слънцето,
зъзна от студ,
умирам от жега.
Запалени зорите се взривяват,
оставили огньове да горят.
Усмивката ти ме разтапя, знаеш.
Усмивката ти връща ми дъха.

Обратно време...

Момичето се вгледа в хоризонта.

а слънчевия залез я погали.

Очакваше го да се върне скоро.

В сърцето и бушуваха пожари.

Усещаше, че нещо ще се случи.

Пулсираше в душата и пороя.

Къде се губи, няма ли да звънне?

Дали ще се прибира в къщи скоро?

Тя чакаше го в тръпнеща немара.

Пермаляща във слънчевия залез.

Момичето се сля със хоризонта

във спомена на чувствата ми стари ...

Как искам да ме чака някой...още.

Там някъде, в обърнатото време,

да бързам да се връщам във дома си,

не в спомена, а в мойто ежедневие...

Отново

При тебе ще се върна декодиран,
изчистил всички тайни и лъжи,
душата си почистил и санирал,
с покълнали в сърцето ми мечти.
Ще нося цвете, скрито зад гърба ми.
и с думи нежни ще те призова -
"Ела със мен да полетим в съня ми -
и заедно да пием любовта."

Колко още

Колко още обич да ти дам?
Събирах я от цялата вселена.
Но нямам вече, дадох всеки грам,
и няма от къде любов да взема.
Ти искаш всичко, всеки дъх и миг.
В ръцете ти, не виждаш ли, угасват.
Думите умират в стих след стих,
опитват се в съдбата да напаснат.
Нима във черна дупка разпилях
най-ценните и смислени години?
Дори така да е, приемам този грях -
Любов съм давал, Господи, прости ми!

Дъх

Дишам те!
Плътно и с цели гърди.
Не искам да те издишам!
Задърждам дъха си,
но може би
затова  се задъхвам.
Боли ли?
Боли.
Но е живо
в дъха ми
туптящо сърцето ти.
Не спирай да ме изпълваш
с мечтите си.
Слънчогледите
тущо що
се вгледаха в слънцето -
и въздъхнаха:
-Може би...
- А дали е готово
кафето ми?

Кокиче

Приятелите се стопиха,
като снега около
кокичето.
Показа се черна, рохкава
пръст.
Студено е,
но зимата си отива.
Ще стисна зъби
и ще търпя.
Затоплил съня си със
спомени
и с отдавна изключено
парно,
завивам с душата
разголена
стръкчето крехко и бяло.
За какво са ми тези приятели!
Точно те извикаха зимата.
С това кокиче,
родено в душата ми
предателството им
ще отмина.


.

Невъзможна любов

Зная какво ще поискаш от мен,
разтопила се в мойте зеници -
кратък спомен от миг
и любовен рефрен
с песента на отлитащи птици.
Ще се гледаме втречно -
крясък стаен ще разцепва
бетонните спомени.
Ще се роним в сълзите си.
В пясъчен плен
ще потъват мечтите прогонени.
И без думи ще молим
душите си скотски
за онази любов, без която
всяка мисъл е сянка
на живот нероден,
с кисел дъх на отмиращо лято.
Да, поискай от мен
невъзможна любов,
без да питаш
дали имаш право.
Този миг е специален -
за нас е роден
от криле
на отлитащо ято.

Дива роза

Да ме познаваш искаше, нали?
Да скиташ в светове безкрайни,
да плуваш в мойте дълбини,
да бъдеш част от мойте тайни.
Сега ме виждаш без бодли,
на две се свил в рожденна поза,
усещаш как дъха боли,
а аз прегръщам дива роза...
А мислеше, че е игра,
наречена "Не се сърди човече".
Е вече знаеш, за беда,
съдбата е решила вече ...
да бъдеш с мен,
и да изгаряш
потапяща се в океана.
Недей да молиш за пощада -
в живота просто прошка няма.
Бъди със мен,
дори във ада.

Обезболяващо

Невидими нишки
са превързали раната,
която остана,
когато те откъснах от мен.
Ти отлетя.
Аз останах във празното,
а дъхът ми във спомена
скита с рефрен
от последния крясък
на твоето тяло.
Не кървя,
но оставям кървава диря,
докато търся
поредното обезболяващо,
с което да се залъжа,
че не боли.
Невидимите нишки
оставят следи...
Не боли...
Не боли ...
Не боли ...
Аз и ти ...
Аз и ти...
Аз и ти ...
Пак те търся ...
Намери ме!

Съседката

Сутрините гледах как си идваш...

И беше и прекрасна, и красива ...

Прибираше се тайничко, по изгрев...

И влизаше във двора си щастлива.


Открадвах си парченца от дъха ти

и криех ги във спомени далечени.

Опитвах се да влизам във съня ти -

да бъда с теб, макар и отдалече.


Косите ти блестяха като слънце.

Усмивката ти бе на самодива.

Сърцето ми объркано крещеше,

че чувствата към теб ще го убият.


Но аз потайно пиех до забрава

от образът ти с изгрева донесен.

Съседката, която изкушава -

сега си само текст на моя песен .

Натюр

Изпуснах телефона...

Прасковите прошептяха
в остарелия натюрморт,
че са ми набори и е време
да се разпихнат,
но искаха позволение.

Без срам, без излишни подозрения,
сладострасни сливи се синееха,
надживяващи срока си за годност.

С безцеремонност
вятърат довлече миризмата
на кебапчета и на кюфтета.

Не се интересуваше
от плодовете на стената.
Донесе мирис на райета
в селско-пушечна реалност.

Беше тих и беше хрисим.

Относителен съм, рече...
Независим.

Взех си телефона от земята.
Да говоря с небесата.

Отражение

Отразяваме се в огледалото.

Студено е.
Зимата идва от днес.

Кипяща,
замръзваш в стенание

и обгръщаш душата ми
с лед.

Отразяваме се.

Джон Ливингстън - гълъбът

Търсех подслон.
И се лутах.
Прелитах от стряха на стряха...
Но празни гнезда
и обрулени
ме лъжеха
с хладни обятия.
Небето сивееше свъсено,
не искаше мене да чака.
Аз пърхах с крилата опърпани,
отдавна изпуснал ятата.
Безпомощно сви се небето.
Засипа ме с капки надежда.
Намокри за миг битието
на моето дълго оглеждане.

Молитва за милост

Смили се над мен Господарю!
Прости ми неволните грешки -
намирам в искрицата радост
повод за страх и болежки.
Прости ми мечтите неволни,
човешките нужди и страсти.
Понякога чувствата болни
разлагат душата на части.
Прости ми за празните думи,
прости ми за низшите мисли,
в които отдавна се губя
във опит душата да чистя.
Дари ме със своята милост,
сърцето да спра да раздирам.
Аз, грешникът, разпнат на кръста,
без да обичам  -  умирам.

Не бъди нетърпелива

Не бъди нетърпелива,
знам клокочи всичко в теб
и тревога те залива
с топлина, а после с лед.
Сън не те лови, не лягаш!
Чакаш да се изтощиш,
но от сънищата бягаш.
Можеш ли да си простиш?
Просто спри да се страхуваш
и да търсиш любовта.
Тя ще дойде без да чука,
и без ключ ще влезе тя.
Ти не я пъди с обиди
и не я черпи със страх.
Любовта е нещо лудо,
но не я наричай... грях!

Кехлибар

Като мъничка капка вода,

след себе си оставяща следи, 

целувам те без свян. 

В тишина затворил съм невиждащи очи 

и стичам се по теб, 

по твойта кожа...

Светлината на нощта

дойде в съня ни

и те докосваше свенливо с мойте пръсти,

озаряваше гърба ти

с лунен дъх.

Игриво се редяха полусенки.

Във вените пулсираше ритмично

небитието ни - безгласно, непорочно.

Отблясъци от звездни водопади

в гърдите ни се вливаха оброчно

и морни, задъхвахме се, жадни за любов.



    Потичам по настръхналата кожа...

    попивам в теб, оставяйки следи ...

    Горещо е, превръщам се в пара...

    в отблясъка на твоите очи ...


    И няма ден, и няма час...

    И няма мисъл ...


    От лунни полутонове отвара

    в парченце кехлибар забърквам аз.

    Орисал съм го сам, с магия стара.

    Зазиждам в него спомена за нас.

На пръсти

Любовта ни тъй отмина,
точно както и дойде-
бърза, огнена и дива,
за момент дъха ни взе.

После сякаш се задъха.
Чувствата ни разпиля.
И на пръсти се измъкна,
точно както бе дошла ..

Затварям очи

ЗАТВАРЯМ ОЧИ


Затварям очи. Стаявам дъхът си.

И чакам да чуя стъпките тихи.

Секунди броя, но се отказвам....

Не мога сам. Дълги са...

...и изпиващи.


Ослепели словата куцукат.

До теб да достигнат не могат.

Далече си, чакам те дълго.

Уморих се да дишам тревога.


Подготвен за скок над морето,

но с корени впити в земята,

във опит да хвана небето,

във въздуха празен се мятам.


И чакам те тук несъсечен.

Стъблото ми още е здраво.

Държейки в ръце ветровете

залитам, но пак се изправям.


Не правя стъпки към теб,

но те чакам,

с дълбоки чувства в земята забити.

Клоните си ще се слея с ръцете ти,

а корените в теб ще са впити!

Търся те там...

Няма те ...
Има те ...
Няма те ...
Има те ...

Търся те там,
скрита в гората на моите мисли.
Един слънчоглед
те покани на танц,
ти го погледна и се усмихна.
Гушна го нежно,
погали го с глас.
Мил е, с златисти ресници в ревера.
Блещукат искри,
нежен вятър изгря.
Мъничко слънце видя в слънчогледа,
а слънчогледът дари те с цветя.

Облаче скита,
докосва дъгата,
дъха на умираща птица откри.
С разтворени пръсти
ефира събра
и дари я с живот
да лети,
да лети...

А някъде
някой самотно умира,
но после се спира
с поглед смутен
и смисъл намира
да диша отново,
прозорец отворил
към новия ден.

Пътувам към теб
Ти къде се изагуби?
Гората от мисли
с клони те скри?

Почакай ме мила,
след малко пристигам.
Далече съм още,
но ти ме откри.

И аз те откривам,
ровя всяка секунда,
Пътеките горски,
повярвай, не знам.
В теб се оглеждам,
теб търся в гората,
поел съм по пътя,
ти чакай ме там.

Снегорини

Снегорини не рият тъгата,
наваляла след първия сняг.
Аз все още съм твой обожател,
но поглеждам те вече със страх.

Любовта ни не бе пиперлива,
но във бурята сякаш се скри.
След лазурното лятото щастливо
побеляло е, пусто, боли.

Безпогрешно долавям лъжата -
натежала във снежна мъгла.
Аз оставам си само мечтател,
ти безкрайно красива жена.

И затънал във преспи ще бродя,
с натежали от чувства крака,
да открия пътека отново
и да върна при теб любовта!

Соната за четири ръце

Ръцете ни ще свирят по клавишите

и черно-бели рими ще редят.

Родени в учестеното ни дишане

каденцови акорди ще звучат.


Бемолно ще докосваме косите си,

диезно ще оплитаме тела.

В музиката, ще се раждат стихове

от чаша дъжд, разлял се във нощта.


Забързани ще капят полутонове,

жадувани октави ще редят.

Миговете ще се сливат в спомени,

с бурното стакато на съня.


Преплели пръсти в палещи съзвучия,

в мажорни гами скрили радостта,

прелистваме листа от партитурата,

която композира любовта.

Ще изчезне лицето ми

Ще изчезне лицето ми,
ще остане белия лист.
Ще се слея с чистотата му.
Пак ще съм с теб-
какъв оптимист,
може би
ще съм само с мечтата си.
Във троха ще се скрия,
дори да боли,
ще изяждам безвременно дните.
Този лист е проклет,
белотата боли.
Затова и...
Не искам да пиша...

Нощ ли бе това?

Нощ ли бе това?
Нощта на нашето слънцестоене?
Държах те за ръка,
а миговете упоени,
закотвени мълвяха
заклинания вълшебни.
Тихо сутринта
тъчеше
лунни прежди.
В сумрака на съня
горящите цигари
се сливаха
във пепел.
Обречени слова
да бъдат
неизречени,
звънтяха
в тишина.
Говореха ръцете ни ...
Нощ ли бе това
или звездно
многоточие?
Кажете ми!!!

С дъх на нафталин

С дъх на нафталин
вадиш от душата си
парченца любов.
Овехтели и изпръхнали,
подреждаш ги
в скрина.
Звук на
ръждясала врата
отваря прашните спомени
с хиляди прогонени
съмнения,
отровени 
с отровни
стрели,
се стрелват
в мрака на мислите ти.
Улучват сърцето ти.
И боли.
Премалява.
Не мисли.
Не подреждай
чувствата си.
Не говори.
Не забравяй, че
има надежда
да намериш
забравеното
на дъното 
на скрина
щастие.

Къде съм забравил крилете си?

Къде съм забравил крилете си?

Доскоро летях безпроблемно.

Сега имам само краката си

и скитам в трънака безцелно.

До вчера летях като птица,

в космичния вихър унесен,

а днес като пате в кълчища,

се блъскам в скалите отнесен.

Денят си отива безславен,

нощта във стъклото се впива

на моя прозорец отворен

и чакам луната игрива,

да сяда до мен, да говори,

да ме учи на сън и забрава.

Тъгата е нещо ненужно,

но май само тя ми остана,

докато търся крилете си!

За секунда не съм се отказал

да преоткривам ангела в себе си.

Много искам

"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен:
под най-горния пласт на своята слабохарактерност
хората искат да бъдат добри и да ги обичат.
Повечето им пороци практически са опит да стигнат
по най-късия път до обичта."
"На изток от рая", Стайнбек

Много искам
да бъда обичан!
Непопулярен,
грозен и тъп,
обрасъл в тревога,
объркан, улисан,
към обич и нежност
проправям си път.
Заливат ме думи,
удавям се в чувства,
залитам, пропадам -
живот на ръба.
Но пак продължавам
с дух еретичен
по пътя да търся
теб, Любовта!

На кафе

Видях те за миг и скри се зад ъгъла,
но твоята сянка остана в сърцето.
С нея се срещнах на шумната улица -
с твоята сянка си пихме кафето.
Знам, че те няма - ти крачиш забързана,
с милиони задачи запълваш си времето.
Твоята сянка, ярема отхвърлила,
идва при мен и си пием кафето.
И дълго говорим, за теб си хортуваме.
В безвремие сплели души и ръце.
С твоята сянка словата римуваме
и бавно отпиваме глътки кафе.
А после догонва те, пак се залепя
до дългите токчета като кадифе.
Вече усмихната, тя те зарежда
с горчивата свежест на черно кафе
/от мойто сърце.../.

Кристали

Защо го направи?
Разля чашата дъжд,
която държах в ръката си.
Стичат се хиляди чувства,
в скута ми, но замрази се устата ми!
С шепа искри ме
нахрани,
сега светя отвътре.
Светулките пъплят в
стомаха ми.
От любов
ще се пръсна!
Премаляла от нежност
се впиваш
до болка в моето тяло.
Ти си безумна, но истинска -
страст от дъждовни кристали!

Жертвеник

Това не съм аз,
не са моите мисли,
това е проекция,
от съня ми измислена.
Това не е обич,
скрита във скрина,
а реалност в съня -
затова ще отмина
кошмарът, във който
Морфей ще ме води.
Хиляда войводи
гласят ме за чета.
Но аз съм поета,
бленуващ забвение.
На заколение водят
агнеца.
Останал подире,
старецът крета
и тихичко шепне
вълшебните думи.
Дали ще ги чуе?
Дали ще приеме
жертвата онзи,
за когото
е дарът тайно
приготвен?
Закотвен олтарът
е жаден
за кръв.
Ще бъда ли пръв?
Или да почакам?
Безмълвно
ножът погалва плътта.
Живота е сцена
и тъжен спектакъл.
Облива земята алена струя.
Барабани крещят.
Не мога да чуя
зова на сърцето.
Нима го загубих
във чашата с вино?
Не искам да пия!
Дано ме отмине!
Във ленени дрехи,
девици се молят
"О! Боже! Прости ни,
спаси от неволя."
Камбанният звън
от бастуна се чува.
По калдаръма пристъпва,
по страшна от чума,
одъртяла жена
и ме гледа в очите!
"Ти си виновен!
Ти си грабител!"
Потъвам в река
от пенливост и гняв.
Това не съм аз,
не са моите мисли.
А само съня,
в който сам се орисах!

Кутията на Пандора

Не задавай въпроси,
не питай,
мълчи.
Всичко,
което искаш да знаеш
е в моите сини очи.
Знам, че нехаеш,
поглед откланяш,
изричаш лъжи.
Знам, че не спиш.
Всичко е скрито
под син похлупак,
само глупак
би отворил кутията.
Там ли си ти?
Невъзмутима,
скрита - подарък,
който няма да отворя?
Ще забравя въпросите.
Спирам да говоря.
Не питам и мълча.
Там си ти,
в кутията на Пандора.

Обер тонове

Плътта ти е заразна,
пристрастявам се към нея.
Вдишам те и заразявам се
отново.
Искам да се слея с това
усещане
за безусловна отдаденост,
за плътско пиянство
за единодокосване
за единоживеене.
Плът от плътта.
Дъх от дъха.
Мисъл от мисълта.

Крачка от вечността
е мигът на нашето
обертоново сливане.
Звъни струна на арфа.
Някой иска да те чуе
по телефона и
да те откъсне
от мен.
Завинаги!
Намигам ти.
Неповторима си.

Беззвучно

Крещя без звук. Дано ме чуеш.

Сърцето ти дано ме разбере.

Сълзите ми съсирени пулсират -

застинали са в моето сърце.

Любов ли бе това или мъчение?

Или избухнал в огъня метал?

Сега единствено е твоето презрение

нещото което съм ти дал.

Не ме боли, душата ми е пуста.

В пустиня крачат мисли и мечти.

Звукът на тишината ме залива.

А споменът не иска да заспи.

Отивам си безпътно, бездуховно.

Без ризница, без  броня, без стрели.

Напускам те безславно и безбойно.

Аз паднах в боя - друг ще ме смени ...

Октомврийска печал

Изля си очите небето.
Плака дълго, неистово с дни.
Мъка тайна таеше в сърцето -
и превърна я в тежки сълзи.
Стана сиво, прегърна земята.
с безсловесна тъга я дари
и безмълвно сля се с реката,
в сивоцветната стряха се скри.
Плака дълго и някак красиво,
в безутешност, самотност и жал.
този дъжд бе естествен и искрен -
неподправена, течна печал.

Сливи за смет

Заменяш щастие
за страх.
Любовта не е страхлива.
Спомняш ли си времето, когато
самотата бе
непоносима?
Бягаше.
Бягаш.
Приемаш.
Отричаш се!
Тълпа от мисли
приижда в главата ти!
Ще се пръснеш!
Толкова е лекомислено -
раздаваш
щастието си
за капчица сигурност.
Безнадежност търсиш,
когато надежда намираш.
Нима ненавиждаш живота си?
Защо в любовта си се
взираш?
Целуваш.
Целуват те!
Във негатива
са вплетени твоите бягства
безмислени.
Крещят избледнели
фотоси на момиче,
припомнят ти,
че си обичана.
До колко?
Каква цена си готова
да плащаш
докато все още
си търсена?
Онзи смях
изливащ се от устните ти
изчезна ли?
Или просто пресъхна?
Заменки на истина
с преоценки?
Остава само една
изкривена от времето
усмивка,
и надеждата,
че все още
ти
стиска
да бъдеш
честна и
истинска.

Нестинарка

Танцуваш с разранени крака
върху жар от страхове и проклятия.
В ритъм пулсира кръвта -
ръченицата крие разпятие.

Прокле се да бъдеш нещастна,
мислейки, че ще си щастлива.
Пътеката после е ясна -
вървиш през трънк и коприва.

С ръцете на кръста танцуваш.
В неравния ритъм изгаряш.
Не виждаш нощта, а звездите.
За огъня ти си недосегаема.

Искрят нажежените въглени
тихо се сливаш с безкрая.
С ръцете на кръста танцуваш...
...И си на две стъпки от Рая.

Пулсари

Усещаше ли как ръцете ми
докосваха гърба ти?
Горяха там...
Оставяха следи,
като дъха ми,
разтапящ рамото ти,
дълбоко вплетен в
твоята коса...
Видя ли светлината
от взрива ни -
две вселени,
слели се в една?
В умиращия стадий на звездите
пулсарите създадоха едно
космично, ослепително съ-БИТИЕ...
Космосът така е сътворен
в своето начало...
И рече БОГ!
- Да бъде светлина!
И стана ден...
...от нашето избухване!
И две вселени
сляха се в
една...
Нима
това е само влюбване?
Така пулсира
любовта!

Зрънце от нар

Това червено крещи
във сънищата ми чернобели, че може би само там
ще бъдеш завинаги с мене.

От хиляди други страни
силуети безплътни минават,
но моите жадни очи
пият от цветната лава,
от твоето ярко червено.

Опушени сенки присядат
и остро в мене се взират,
забравени спомени сякаш
в червена искра сублимират,
с дъха на пенливо шампанско...

Пия от чашата сънища
и се разливат в устата ми
капчици цветност изригнала
в една недопита усмивка,
с червено червило подправена.

Кошмарите бягат разгонени
от буйния ритъм на салса,
а чернобелите спомени
твойто червено опалва
в рубинени цветни залежи...

Някъде там под клепачите,
когато бълнуват очите ми
и мятат се във орбити слепи,
виждам вкуса ти на ягода,
зрънца от нар и надежди.

Вкусвам те сладка и кисела,
събужда дъхът ти усмивката ми.
Да знам, че си моя и истинска,
опалила сетивата ми,
озарила усмивката ми
с нюанс на червено изригване...

Йероглифи

Нежен сън е споменът за тебе -
роса докосваща заспало цвете.
Твоята любов ме напоява
с шепотния дъх на ветровете.
Липсваш ми! Нима не знаеш?
Искам да си тук, до мене.
Огнена искра ли те уплаши?
Защо се скри в съня? 
Защо изчезна?
Рисувана с калиграфична четка,
разпръснала в душата ми нехайно
поредица от йероглифни знаци,
говорещи за теб с език незнаен,
една салфетка с отпечатък
от твойте устни е икона.
И аз се моля...
Аз се моля
загубен, някъде в небето
на слънчевите диаспори
за шанс отново да те зърна
и да не бъдеш вече спомен.
От светлината ти привлечен,
съм камикадзе-насекомо,
с трептящо тремоло на песен,
готов да се родя за теб
отново.

От другата страна

Застанала от другата страна
на огледалото се оглеждам в теб,
оправям си прическата
и маншета на ръкавите.
Стяга ме папионката,
изпуснах ръкавелите,
защо ли се забави?
Виждам се с очите ти,
харесвам се чрез теб.
Чакам позвъняване.
Брилянтинът в косата ми
е отражение на искрите в очите ти.
Не може да се забрави
техния блясък,
който ме осветяваше
в нощта, когато за пръв път
докоснах ръката ти.
Смокингът ми е отеснял,
а пурата
се е слял с пръстите ми.
Може би съм още цял,
въпреки, че чувствата ми са пръснати,
там някъде зад огледалото,
в което се оглежда
душата ми.

Есенно утро

Есенно утро
погалва с лъчи
спящите пътища
с алена лава.
Сънени хълмове,
още без грим,
кимват за поздрав
и профучават.
Глухи дървета
размахват листа -
шарен килим
от разлятата шума
кипри канавката
без суета.
Тихо свистят
полуделите гуми.
Треперят краката ти,
лятна стихия
още бушува
дълбоко във теб.
Тичаш в лъчите
на идваща есен,
прегърнала лятото,
слънце береш.
Не искаш да свършва,
но края му идва,
в краката ти падат
пожълтели листа.
Може би с мъничко
слънчева мъдрост
ще те посрещне
усмихнат града.

Разтворител

Мисля си за теб със мисли чисти.
Раните болят, не заздравяват.
Може би в порой от мъдри мисли
чувствата любовни се разтварят?

Лъжа се и всяка нощ сънувам
твойте ласки без да се прикривам.
Утрото обаче ме посреща
с чувства, за които се презирам.

С мъдри думи само се залъгвам.
И не искам да призная края.
Тази обич, станала ненужна,
тайничко отвътре ме изгаря.

Искам да изглеждам безпощаден -
всъщност се опитвам да прощавам.
Споменът за теб е още жаден,
въпреки, че искам да забравя.

Мантра без слова

Думите са инвалиди,
куцукат с пречупен смисъл,
невидими
се спускат в
огледалата на ехото
мислите ни.
Оглеждаме ли се?
Познаваме ли се?
Нашите лица се преплитат...
Гледаме се втренчено...
Изпиваме се до дъно ...
и в дъното се
оцеждаме...
Миговете отлитат
без думи ...
бездиханно...
и безсловесно ...
Звън на кристал...
Мантра за обич,
обич за вяра,
вяра за вечност 
в искрица човечност ...
Лекувам съня си....
със честност ...

Моя ден

Усмихна се отново моя ден!
Изгубени в зората засияха
капчици роса. С опитомен
слънчев лъч без страх се заиграха.
Какво ме чака? Искам да не знам!
И всеки ден да бъде викторина.
Денят посрещам без да ме е срам,
дори това да мислят си мнозина.
Дали ще съм щастлив? Нима не съм?
Чрез слънцето простора засиява,
въздухът събуден, с птичи звън,
в утрото с любов ме поздравява,
напомняйки ми, че със всеки дъх,
изгаря и частица от плътта ми.
Усещам как във вените ми кръв
прелива любовта във паметта ми.
Гените ми, всяка моя клетка
и всеки атом презарежда ТЯ -
Усмивката, създаваща живота,
с утринната дневна светлина.

Слънценощ

Не виждам нищо,
там в далечината,
в безмълвие приключва,
в тишина,
деня
опрашен от
огньовете
на слънцето,
умира
за да се
родя
отново.
Аз вече съм
различен.
Безподобен...
Усещам, че политам, че кървя...
и падам във безкрая
и отронен
стонът ми се срива
във съня
на нощта
настъпва
с токове.
Хриптят гърдите ми,
свисти дъха ми.
Разбивам се на хиляди звезди.
небето заразявам със фотони
разтварям се във звездните лъчи.
И пак съм спомен
падащ от скалата.
Мълча,
но бих крещял,
от болка и тъга.
Не бягам,
вамениха се краката ми,
в слънчевия сън да се родя.

От хиляди парченца

От хиляди парченца се събирам.
И пъзела не спирам да редя.
От чувствата разбити сюблимирам
усещане за свян и добрина.

Есеница

Не помня кога
се загубих в раздяла.
Ти си отиде -
небето ридае.
Месец септември е -
дъжд не вали...
Слънце прегаря,
изгарят съдби.
Не търся вината -
знам, аз съм виновен.
Сега те разбирам,
топящ се във спомен -
в потните длани
любов съм държал,
несръчно, небрежно
съм я разпилял,
посипвайки с пепел
от глупави глуми
сълзите от горест
и нежните думи,
досадно присвил
уморените вежди -
рушал съм мечти,
тъпкал надежди...
Глупак безнадежден...
Това са били
най-ценните мигове,
вече в сълзи прекроени
страдания.
Без колебания,
в спомен
от минало лято
търся те с поглед
в отлитащо ято.