Парченце лед усетих във окото!
Премигнах, но не се стопи!
Парче стъкло проряза ми сърцето,
и в миг кръвта ми се смрази!
Не чувствам нищо, само празнота.
Целувките от лед не ме болят.
Не виждам нито цвят от белотата,
нито пък очите ми сълзят.
Дали си спомням нещо? Не, не мога!
Душата ми е капчици кристал.
Редя кристални думи във двореца
и не изпитвам нито радост, нито жал.
Играя си отново на слова!
И стъкелните перли разпилявам,
а после ги събирам без вина
и в нова огърлица ги споявам.
Награда искам - искам свобода!
Но думичката някак ми убягва!
О феята? Да тя ми обеща!
Аз чакам обещаната награда!
И чакам вечността да изградя
със символи тъй крехки и чупливи.
Но винаги успявам да сгреша,
а символите са така раними.
Но важно е - работя аз сега!
Редя душата си във формата на вечност,
но в бялата, кристална самота
забравил съм за думата човечност.
Малкият Кай бе съвсем посинял от студ, даже почернял. Но той не трепереше, защото Снежната кралица бе прогонила с целувката си усещането му за студ. Освен това сърцето му се бе превърнало изцяло в бучица лед. Кай мъкнеше някакви остри плоски ледени късове, които редеше по всевъзможни начини, защото искаше да подреди нещо точно определено. Това бе като нашата игра с малки дървени плочки, с които се правят различни фигурки и която наричаме "китайска игра". Кай редеше изкусно сложни фигури. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи фигурите изглеждаха съвършени и придобиваха извънредна важност. Той ги виждаше така заради стъклената прашинка в окото си. Сглобяваше фигури, които бяха всъщност думи, но не можеше да сглоби точно думата, която искаше в момента, думата Вечност. Снежната кралица бе казала:
– Ако наредиш фигурата, ще си свободен. Ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки за лед.
Но той не успяваше.
