От думите ми се опари.
Душата ти се скри в нощта.
Ръми дъжда от чувства стари,
а аз кого да напоя?
Не се сърди, не бях виновен,
а просто думите сами
изникнаха от гаден спомен,
от който още ме боли.
Дали съм спрял да те обичам?
Дали ще бъде все така?
Дали отново ще се вричам
във името на любовта?
Не знам това, но съм виновен
че спомена за теб боли.
Понякога, без срам, греховен,
отново искам те, уви!
