Открехна тихо моята врата,
а мислех, че душата ми е празна.
Прегърнах те, трептяща на студа
и с мислите си сгрявах те - напразно.
Докосна ме и ме изпепели,
а после прероди ме във съня си,
не знаех, че безумното боли,
разбивайки на късчета беса ми.
Но ще поискам да се събера,
да мога да те виждам пак такава -
останала и без звук и светлина,
ще искам да те пия до забрава.
Сърцето ти ще сгрея със сълзи,
с прегръдките си пак ще те завия,
и няма да изгарям от мечти,
защото ще съм с мойта самодива.
Ще идвам като призрак във нощта,
но тихичко ще шепна твойто име.
Ти чуй ме! Аз ще съм това!
Не се страхувай, просто
приеми ме ...
