Вярна на духовнните владетели,
Майка на деня и на нощта,
на земни и небесни добродетели -
не слаба си, а силен е духа.
Шега не бива с тези висши сили.
Импулси вакханално се роят.
Възторгът е объркано безсилие,
терзанието - мисли в кръстопът .
Изучила се в хиляди прераждания,
в милиони светове творила дом,
Божествена си- няма и съмнение.
Светилище си, храм и тих подслон.
Стихийно битие духа вълнува.
Душата ти блести от красота.
В астрала безпрепятствено пътуваш-
най-свята и най-истинска Жена!
Дерзай! Лъчи! Обичай до полуда!
В теб е въплатена Същността!
Мъдрецът е дете пред твойта хубост,
а ти апотеоз
на любовта!

ЖИВОТ ЗА БОКЛУКА

Празни площади.

Град от надежди.

Разголени улици

пълни с небрежност.

Вятър прощален.

Чували от скука.

Живот нереален.

Живот за боклука.

Плюеш насреща -

валят изненади.

Внезапно се сещаш -

букет си забравил.

И късаш звезда,

набираш съзвездие.

Среща пропада!

Това е възмездие!

Плюеш обиди.

Кроиш изневери.

Живот сюреален.

Живот без доверие -

с хвърлени мисли

в контейнери с думи,

с отвлечени чувства

в канали с безумие,

в град от кроежи,

с разгонени улици,

с вятър банален

и с кучешки глудници.

Плюеш от скука.

А-социален.

Живот без сполука.

Живот безобразен.

A Farewell to НОЕМВРИ

Ще излети ноември като птица.
Денят ще се оцъкли мразовито.
Под стъпките на плачеща вдовица
дъждът ще се превърне в снежно сито,
ще отмалее в стрехи и подслони,
в скъсаните дупки на палтата.

Студът ще се присмее мълчаливо
на зъзнещите сенки във душата
и всичко ще забели, като гума -
ръбатости, обиди, поражения.

Ноември ще отмине като дума,
казана напук, със омерзение,
с грубо, преваляващо упорство...

Ноември ще си тръгне със покорство,
печалната си воля ще изпрати
в биполярно, коледно разтройство...

Снежинката в окото ще се стапя,
опитала в сълза да се превърне.
Заседнал в белостенеща апатия,
ноември ще мечтае да се върне.

КАТЕДРАЛИ

Ще те целувам там...ще те целувам...
Бедрата ти ще бъдат катедрали...

Ще стенеш от любов

и ще лекуваш
съдбата си чрез огнените клади.

И бавно ще гориш,

вини признала,

от сладка страст, от болка прималяла...

А устните ми, вкусили наслада,
ще пият от прииждащата лава...

А после, след изригване небесно,
ръцете ти ще бъдат водопади.
Дали ще ме познаеш безсловесно? -
Монахът между двете катедрали.

ДЕКУПАЖ

заключен ден 

импулс в инстинкт

виртуален допир 

и целувка

зеници 

под клепачи с грим

мръснишки мисли 

след целувка

ръце-магнити

глас от ехо

абстинентен суетаж

две гърди

сърце прикрили

с буря в чашата

екстаз

кадифена виртуозност

огледален диалог

непотърсени бикини

къс лимон в бутилка грог 

разпокъсани салфетки

и килим от стар картон

чувства, 

с форма на конфети

по ревера на балон

епитафия без рима

и лепило с ацетон - 

Декупаж от омоними 

в симулация на дом...

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ?

Точно през твоя живот ли ще мина?
Та ти го наричаш паянтова къща.
Ако случайно стената се срине ?
Ако затрупа ни стара покъщнина?
Кой ще виниш? Съдбата ли? Бога ли?
Мен ли, виновен без съд, ще обесиш?
Ето, тиктака ти вече часовникът.
Имаш ли време за празни беседи?
Зима куцука и чука на прага ти.
Ти се чуди, но времето хърка.
Ще се събуди след малко и мъмрейки
всяка възможност за нас ще отхвърли. Бездомните кучета ще оцелеят,
(любимец домашен едва ли ще стана).
Очите затваряш, но мисъл не смее
да фръкне навън, над клишето-ограда.
И как ще летим? И как ще сънуваме?
Кръстовища спират греховната песен.
Защо уморени за страст да бленуваме-
краят е близо, любовта е далече.
Едва ли се смееш. Какво ти веселие...
Път за спасение казваш, че няма !
След цялото мое писмо - откровение,
още ли искаш да влеза във Храма ???

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТЕ ИСКАМ

И аз не знам защо те искам.

Изгубвам се в очите ти. 

Политам

в необятната вселена

на любовта

към теб родена.

Но остава нещо скрито. 

Тъй далечно,

упорито, 

вещаещо прокоба черна.

Къде си моя, благоверна?

Прикрита си зад паравана

на наранената душа?

Ще се разкриеш ли?

Не зная. 

От този страх струи тъга.

И чувствата ми стенат в плесен.

Отнесен сън и съм обречен

на куп желания безумни.

Напук на правила, морал и песни

сърцето ми се свива плахо.

Защо те иска?

Не е цяло, без мъката по теб?

Защо ли?

Не му ли стигат болки свои,

та чуждите беди на близки

сърцето ми да страда иска?

Или си част от мен?

Неосъзната?

Част от въздуха, душата...

И затова така те искам.

Безмозъчно...

Дори подтиснат и унизен от теб,

не спирам.

Ах, не разбирам!

Ах, не разбирам!

Защо отказвам да повярвам,

че никога не ще те имам????

МНОГОПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО

Не разбрахте ли?
Чудовищата раждат чудовища!
Защо ги създавате, а после се молите?

Не е коварна съдбата,
а строга, логична.
Запомнете -
простащината не е харизматична!

Харизмата е друго измерение!

Ето ви едно прозрение:

Затънал в бездуховното си блато,
за зомбирания тинята е злато
и щедро я дарява, даже с лихва.

Зяпачи бол. Тълпа от мисли,
клиширани и схоластични,
по портите на Рая стреля
с измачкан оптимизъм.

Аристократични гномове
във корените крият спомени
за калното си минало.

Истината, като изхвърлена на плажа раковина,
вие глухо, но само ако я поставиш до ухото.

Нищо чудно, че много рядко някой чува
колелото на идващия валяк.

Не разбрахте ли? Не съжалявате ли?

Драги ми смехурковци и баби Цоцолани?!
Вече не е смешно да си патиланец!

ИЗГУБЕНИ ОБУВКИ

Точно в полунощ, не само тази, всяка,
каляската превръща се във тиква.
Надеждите угасват, мечтите избледняват,
а споменът е ценната реликва.

Всяка пепеляшка, била за миг принцеса,
обувката си губи на финала.
Мишките се скриват зад скъсана завеса,
а кухнята е балната и зала.

Ах, този зъл часовник! Той ли е виновен?
Не може ли да спре в един момент.
Палатът е запълнен с изгубени обувки,
но принцът и до днеска е ерген.

ДАЖЕ ДА БОЛИ

Не се страхувай, даже да боли.
Жадувано е всичко забранено.
Сърцето ти не може да  заспи,
когато е безсмислено студено.

Сънят е дрезгав, грапав като вик.
Кутията с бонбони е утеха.
Кошмарът се повтаря миг след миг -
най-близкия човек е най-далеко.

Трепери чувство, тънко като лед.
И с всяка стъпка плашещо проскърцва.
Най-страшно е, че навикът проклет,
към миналото с мислите те дърпа.

Но нямаш избор, в цайтнот си сега.
Апатията в млечен път си скрила.
Не се лети в небето без крила,
а ти без обич чувстваш се безкрила.

Не се страхувай. Няма да се спи.
Нощта е многозвездно одеяло.
През миглите ти, утрото сълзи
/в сърцето ти/, от болка помъдряло.

СЪРЦЕТО Е ОТГОВОР

Колко са високи дърветата!?
По-високи ли са от небостъргач?
Колко голямо е егото?
Има ли форма и цвят?
Колко тежи любовта ти?
Няколко хиляди тона?
Преднамерен ли е смехът ти?
Или дарен е от Бога?
Ако застана на пръсти,
дали ще докосна небето?
Слънцето в джоба ще сложа
в чаша ще сипя морето.
И пак ще попитам очите ти
тези искрици какви са.
Пожарът дошъл от зениците,
запали въпроси без смисъл.
Блести във очите, боли ме,
това въпросително тяло
Тихо нашепва - Вземи ме!
Сърцето е отговор цялото.

НАХАПАНА РАДОСТ

Звън на тетива -
къде е стрелата
която заби се в сърцето?
Слънцето ахна,
в миг коленичи -
залезе от мъка превзето.

В малкото село,
качило баира,
самотен овчар грозно псува.
От тежките думи
посърна небето
в шепа мазолеста, груба.

Греховни камбани
громят тишината.
Моралът е точен часовник.
Грапаво гърло с ракия помята
в ума на бездомен любовник.

А ето стрелата!
Съдбата подхвърля
парченце нахапана радост!
Дали да се влюбиш?
Въпросът е спорен.
И отговор няма за жалост.

КАКВА ЛЮБОВ

В петък вечер може да се влюбиш
и кротко да откараш до неделя.
Най-искрено да страдаш и да губиш,
изпитвайки на чувствата предела.
А после да забравиш тази тръпка
и нова да потърсиш, но след сряда.
Каква любов!!! Умираш и възкръсваш,
но спомена от нея не пресяда.

МЕТАМОРФОЗА

Тя беше муза, тъкмо негов тип.

И всяка сутрин бягаше за здраве.

С лице на ангел и без целулит - 

с мръснишки мисли /винаги след пладне!/.

Той бе левент, красив и упорит.

В кантората чиновник с перспектива.

Животът му бе сив, непиперлив,

а скуката - приятелка свенлива.

И всичко беше лесно, до мига,

когато Господ срещна ги във бара.

Чиновникът внезапно я съзря,

а тя, кокетка, всичко забеляза.

И рече Бог - Да бъде любовта!

Избухнаха една, две, три свръхнови,

а после двама, в плен на любовта,

закотвиха се с брачните окови.

От Муза-ангел тя се промени

в запусната, дебела домакиня,

а той зад телевизора се скри - 

досаден чичко, кисел шкембелия.

Животът се изниза на шега...

И в крайна сметка? Няма оцелели.

А тази притча пиша на шега - 

то, истината, няма други цели :)

ТРОХИЧКИ

Давам частици от себе си, малки трошички съдба -
късче любов, шепа спомени, мигове чиста мечта.
Кой заслужава, не зная. Щом е поискал, съм дал.
/Мъдрост, дошла без да пита, носи сълзи и печал./

Давам си тайните, всичките, нежните, мили слова
и не пестя благодарности - давам докрай добрина.
Само душата си пазя от лицемерни крадци.
Ако грешил съм понякога, моля се Бог да прости!

Искрен съм бил, до безумие, честен, по детски свенлив.
Колкото повече давам, толкова по съм щастлив!
Нищо, че почести нямам! Аз съм раздал светлина!
И съм богат по презумпция с бисерно чиста душа!

ПРОБУЖДАНЕ

Събуждам се. Сънувах те до мене.
Коя си ти, другарко по съдба
в съня ми със косите разпилени,
наяве - недокосната мечта?

Разпалила среднощните ми мисли,
коя си ти, къде ли си сега?
Поисках те и тази нощ, прости ми,
жадувам те и бързам да заспя.

И там, в съня ми, чакам изцеление
с пречистена, божествена любов!
Помолих Бог за вяра и спасение,
намерих теб - сънуван благослов!

ЕХО

Не те обичам,

не те обичам,

не те обичам...

1000000 пъти ще повторя,

че не те обичам,

че не те обичам,

че не те обичам

за да повярвам,

че не те обичам,

че не те обичам,

че не те обичам,

обичам,

обичам,

обичам.....

м...

м...

м...

РУСИ ОКЕАНИ

В океана на руси коси
са скрити мои безсъници.
Знам, че мечтата боли
и често кърви с предразсъдъци.
Защо ме омая, кажи!
Не мога да дишам без тебе.
Сега съм излишен, боли!
Душата объркана стене.
Не мога да плувам, видя ли!
А цял океан е пред мен!
В косите ти руси се давя
и в спомен от теб съм пленен.
Пусни ме да дишам отново!
Превзела си мойте гърди.
Русалке, за обич те моля,
жестока към мен не бъди!

НОЕМВРИЙСКО

В уюта на съблечените клони,
ноември се събужда с вкус на зима,
нощта като студена катафалка,
изнизва се, денят се ражда в сиво.

А облаци, с лицата на гаргойли,
остатъци от сънища сканират.
Гротескно е. Кафе във доза двойна
с огромна глътка на червено спира.

Задръстване, но зъзнещо, без нерви,
в очакване на идващата зима.
Случайна мисъл светва във зелено,
- очаквам днес отново те видя!

ОПОМНЯНЕ

Защо очаквам ти да си наоколо, 

вместо да бягам и да се опомня.

В. Христова

рана върху рана,

спомен върху спомен 

утайка от нирвана 

узряла в стих греховен

кафето овкусява 

в студена ранна утрин

рана върху рана 

не любов безвкусна

часовникът със птиче 

стрелки по път събира 

ребрата ми са стълби 

по тях тъгата слиза 

дълбоко в слабините 

в студена зимна преспа 

разбити капиляри 

пулсиращо посрещат 

разяждащия вирус 

облекли бели дрехи
смели левкоцити

са с бойните доспехи

имунната система.
успешно заблудена

се бори упорито
с въпросната дилема

разбъркан куб на Рубик - 

страстта на далтониста

опомням се, не бъркам,

но тебе, 

тебе искам ...

как да те забравя?

стихът не е виновен

искам да избягам, но...

белегът е спомен

БЕЗЕСЕННИК

Тази есен не дойде навреме.
Чаках я, уморен от лятото.
То прегаряше в залези,
близо до гроба на надеждите ми,
но така и не угасваше.
Да я посрещна исках,
тази есен неидваща,
моята есен,
с пожълтелите мелници,
с дъждовните бледи уикенди,
и настръхнали от студ понеделници,
неусетно преминаваща в зима,
тъй неидваща моя есен.
От злоба се заинатила,
да ме лиши от цветовете си...
Чакам я.
Ще отмине, дори

без да ми се обади.
Изведнъж ще дойде зимата
и със снега си ще ме запали.
Ще изгоря като факла замръзнала,
така нераздал плодовете си.
А на пролет, с налъмите,
ще съм цъфнал безесенник.

МетафОрно

Обесих рибата.
Но тя умря, не от моето въже.
Искаше вода!
Но за беда,
висна под суровото небе.

Не можа да се изплъзне от неволя,
рибата, която днес умря.
Кой за риба в този стих говори?
Днес издъхна в мене любовта!

ПРИКАЗКИ ОТ ТЕБЕШИР

с тебеширена тъга

рисувам булеварди

после ги вървя

с широки, смели крачки

дъждът ме заличава

във вадата се стичам

замръзвам без да страдам -

обичал съм, обичам

и тихо продължавам

надежди да рисувам

нейде по паважа

познати стъпки чувам

дали със тебешира

успял съм на шега

теб да нарисувам

реална във нощта?

ТЕРМОЯДРЕНА ПРИТЧА

Та каква ти любов!?

Термоядрена бомба -

след взрива и трева не расте.

От отворен прозорец 

лъха страст, лъха болка 

и вина в премаляло сърце.

Та каква ти любов!?

Не валят оправдания,

а от сляпо, сърдито небе,

непотърсено пада 

забранено сказание - 

не любов, а игра на дете!

Та каква ти любов!?

Кислород не остана,

мегастрастно животът взриви

и помете морал, 

добродетел, и нрави...

и задръжки, и срама изтри.

Та каква ти любов!?

То не бе изненада,

а дълбок термоядрен синтез.

Ослепила света,

изтощила душата -

не любов, а изгаряща смес..

Та каква ти любов!?

Щом се сливат душите

и от две се превръщат в една,

не любов е това,

а природна стихия,

от която се ражда звезда.