Това не съм аз,
не са моите мисли,
това е проекция,
от съня ми измислена.
Това не е обич,
скрита във скрина,
а реалност в съня -
затова ще отмина
кошмарът, във който
Морфей ще ме води.
Хиляда войводи
гласят ме за чета.
Но аз съм поета,
бленуващ забвение.
На заколение водят
агнеца.
Останал подире,
старецът крета
и тихичко шепне
вълшебните думи.
Дали ще ги чуе?
Дали ще приеме
жертвата онзи,
за когото
е дарът тайно
приготвен?
Закотвен олтарът
е жаден
за кръв.
Ще бъда ли пръв?
Или да почакам?
Безмълвно
ножът погалва плътта.
Живота е сцена
и тъжен спектакъл.
Облива земята алена струя.
Барабани крещят.
Не мога да чуя
зова на сърцето.
Нима го загубих
във чашата с вино?
Не искам да пия!
Дано ме отмине!
Във ленени дрехи,
девици се молят
"О! Боже! Прости ни,
спаси от неволя."
Камбанният звън
от бастуна се чува.
По калдаръма пристъпва,
по страшна от чума,
одъртяла жена
и ме гледа в очите!
"Ти си виновен!
Ти си грабител!"
Потъвам в река
от пенливост и гняв.
Това не съм аз,
не са моите мисли.
А само съня,
в който сам се орисах!
