Момичето се вгледа в хоризонта.
а слънчевия залез я погали.
Очакваше го да се върне скоро.
В сърцето и бушуваха пожари.
Усещаше, че нещо ще се случи.
Пулсираше в душата и пороя.
Къде се губи, няма ли да звънне?
Дали ще се прибира в къщи скоро?
Тя чакаше го в тръпнеща немара.
Пермаляща във слънчевия залез.
Момичето се сля със хоризонта
във спомена на чувствата ми стари ...
Как искам да ме чака някой...още.
Там някъде, в обърнатото време,
да бързам да се връщам във дома си,
не в спомена, а в мойто ежедневие...
