Къде съм забравил крилете си?
Доскоро летях безпроблемно.
Сега имам само краката си
и скитам в трънака безцелно.
До вчера летях като птица,
в космичния вихър унесен,
а днес като пате в кълчища,
се блъскам в скалите отнесен.
Денят си отива безславен,
нощта във стъклото се впива
на моя прозорец отворен
и чакам луната игрива,
да сяда до мен, да говори,
да ме учи на сън и забрава.
Тъгата е нещо ненужно,
но май само тя ми остана,
докато търся крилете си!
За секунда не съм се отказал
да преоткривам ангела в себе си.
