Не виждам нищо,
там в далечината,
в безмълвие приключва,
в тишина,
деня
опрашен от
огньовете
на слънцето,
умира
за да се
родя
отново.
Аз вече съм
различен.
Безподобен...
Усещам, че политам, че кървя...
и падам във безкрая
и отронен
стонът ми се срива
във съня
на нощта
настъпва
с токове.
Хриптят гърдите ми,
свисти дъха ми.
Разбивам се на хиляди звезди.
небето заразявам със фотони
разтварям се във звездните лъчи.
И пак съм спомен
падащ от скалата.
Мълча,
но бих крещял,
от болка и тъга.
Не бягам,
вамениха се краката ми,
в слънчевия сън да се родя.
