ДЕБЕУ

Казват - Станал съм дебеу.

И това не е лъжа!

Маам пръжки с поглед смеу,

мас, сланина и халва!

Апвам смело, без майтап!

Яко трупам килограми!

Тлъст бекон съм станал аз!

Ям кюфтета и салами!

Коледа ми е любима!

С кестени и баклава

чакам Новата Година

да ми подари ... килца!

ЕНИЧАР

Не ме е страх да бъда емисар.

Да нося сабя, куче да разлая.

Не ме е страх пред стария олтар

каскет да килна, грях да си призная.

Не ме е страх да бъда без балтон,

когато всеки дъх ме вледенява.

Да гръмна с пушка, вместо камертон

и с песен на уста да срещна края.

Не ме е страх! Хайдушката душа,

наметнала небрежно ямурлука,

отново към гората залудя,

след див банкет подушила барута.

От някъде засвири и кавал!

Сърцето трепна! Паднаха окови!

Не ме е страх, че робски съм живял.

На гол тумбак закичил съм пищови!

И няма "ей така" да се предам!

Не искам като роб да ме запомнят.

Еничар бил съм, колил съм се сам,

но време е от сън да се опомня

и смело да приема участта,

гяурските си чувства да призная -

Безумно ме е страх от любовта,

предлагаща ми пряк билет до Рая!

ВИЕЛИЦА

Усещам те!
Виелица от чувства!
Някаква далечна тегоба!
Нима контролът в себе си изпусна,
превърнала се в цирк на колелца?
Такава ураганна и проклета,
мазохистично стиснала уста,
такава те усещам,
без клишета!
Боли нали?
Не вярваш в чудеса!
Нима вали?
Небето е пустинно.
Замръзналото езеро искри.
А ти бушуваш в чувства незавидни,
измъчена душата ти крещи!
Изстрада ли се?
Цялата?
До края?
Тепърва ли надежди ще рушиш?
Усещам те набъбнала, презряла,
в емоция и страсти да гориш.
Блестят очи, присвити
някак ядно.
Безсилие разпалва бесове!
Коя си ти,
пропаднала фатално
в яма от признати грехове?
Затворила устата си пенлива,
изплака ли морето суета?
Или танцуваш танца самодивски
готова да възкръснеш от смъртта?
Усещам те далечна и студена -
угаснал във сърцето си вулкан.
Виелица душата ти превзема.
Но как да ти помогна аз?
- Не знам!

ЛЮБОВ СПОДЕЛЕНА

"Дори да убиеш човек, пак ще съм с теб!"
Това е любов търпелива.
Смехът е през сълзи, луната е меч,
душата разсичаща диво.

Усмивка даряваща, всеопрощаваща -
възкръсват мечтите чрез нея -
това е любов, пълна с благост, без злост.
Смъртта безсловесно немее.

Това е любов - не се превъзнася.
Пулсират зеници смирено!
С доброто се радва, надежда раздава.
Това е любов споделена .

НЯМАМ НУЖДА

В някои нощи нямам нужда

от твоите пръсти,

а от твоите думи.

Ще се прекръстя,

за да стопя помежду ни

тези светлинни години

мълчание.

Изтезанието е оправдание

на изморена душа.

Не мълча.

Но съм жаден за думи.

Запетайка прокрадва се в твоята сянка,

но тишината се скита в очите ти.

Отиваш си.

На пръсти.

Без думи.

Безсмислени са препинателните знаци.

Когато думите липсват

призраци вият в душата ми

и кацат на моя прозорец.

Чудотворец не съм.

И да прося не мога.

Мисли чета,

но не искам да споря в нощ като тази.

Безчовечно мълчание

носи подтиснатост.

Нямам нужда от фрази.

А от твоята истинност.

БОДИЛ

Не е важно дали съм самотен.

Не е важно, дори да боли.

Щом съдбата решила е носи

и дарява венец от бодли

и бокала препълнен подава.

Само миг и след глътка една

всичко свършва във вечна забрава,

но оставяйки вкус на тъга.

Този вкус, вместо паста за зъби,

прави кисел и мрачен деня.

Не е важно дали съм самотен.

Не е важно дали ще умра.

Само искам да знам преди края,

че във себе си верен съм бил

на онази любов, без която

всяка роза е само бодил!

ЕЗИЧНИЦА

Ще бъдат утре динамит

непрошепнатите тази вечер думи.

Само дъх и в теб ще се взриви

огънят запален помежду ни.

Разпилени като риби по паважа

ще се задъхват чувства без лице.

Тази вечер ще гори на клада

споменът за влюбени ръце.

Осъдена и разпната ще стене

в кълбета дим и мирис на липа,

езичница, дошла на заколение -

любов, избрала пътя към смъртта.

БЕЛОСНЕЖНА

Снежинката се усмихна в дланта ми.

- Искам да ми разкажеш приказка! - каза.

- Нещо, което да разтопи студа ми,

за принцеса, баба Меца и за Маша.

Знаеш ли я тази приказка?

Толкова искам да е истинска!

От онези, от които не се спи

в снежната вечер,

докато камината тихо пращи,

а песът похърква,

заспал във нозете ми.

- Искам си приказката! - рече.

- Заради нея се скрих

от небето в дланта ти.

- Видях, че прозорецът свети,

а ти пушиш укротил бесовете си.

- Искам да ми разкажеш моята приказка!

Не е важно дали е истина!

- В истинската приказка са световете,

в които сама съм се измислила! -

тъй рече усмихнатата снежинка,

кацнала в дланта ми.

И зачака своята приказка,

затаила нежност в дъха ми.

АЗ ЛИ?

Аз ли?
Не е честно!
Винаги греша!
Учудвам се от този факт безспорен.
Влюбвам се в неподходящи хора,
а щял да идва краят на света.


Любов голяма - уж и на шега.
Опитвам се съдбата да преборя
и лошия късмет да променя.
Нима и за това съм отговорен?
Отказвам се с насилници да споря -
"Добрите хора ще спасят света"!
Не вярвам.
А всъщност вярвам силно
във честност, във любов, във красота.
Но може би звуча за вас дебилно.

Знам, че има сила на света,
която към доброто ни отвежда.
Рано или късно, в тишина,
душите ни, намерили надежда,
прерязали със зъби самотата,
покой намират,
срещнат ли смъртта.

Тогава?
От какво да се уплаша?

Нещастните любови са балсам.
Добрите хора винаги са братя
и няма от какво да ги е срам.

И нека!
Нека краят идва!
Греховен или не, ще се предам
и нека Онзи, който всичко вижда,
да съди без съмнение и свян.

Та Аз ли?
Кой съм Аз, за Бога -
една душа прелистила света.
И щял да идва краят!

Много моля!

Не на мене тези номера...
Че влюбвам се в неподходящи хора,
това е факт.
Доказан при това!

Но не е честно, краят да е близо
преди да съм се срещнал с
Любовта!

ПОЛЕДИЦА

Понякога перото ми замръзва.
Мастилото превръща се във кал.
На думите от болка им омръзва
и скриват се във облак от печал.

Мъглата безчовечно ме обгръща.
Подхлъзвам се във капки от тъга.
Поледица след дъжд града прегръща,
а аз преглъщам кална суета.

Любов голяма, само че след нея
даже и глухарче не расте.
Понякога перото ми замръзва
в опит любовта да разбере.

Не е тъжно моето послание.
Вярвам, че ще дойде някой ден,
в който, след поредното мълчание,
перото ми ще пише вместо мен.

СЪЛЗОТВОРЕНИЕ

Сълзата се роди в сърце.
Огледа се светът в нея.
Отблясъчното битие
остави спомена в музея.
Току да дойде Бъдна нощ.
Но любовта ти отмаляла
в сълзата ти намери мощ
да се отрони премаляла.
Унесена, по буза пуста,
се спусна шеметно, горката.
Родила се от тъжни чувства,
разля се, скрита в самотата.
Пулсиращо сърце ридае.
Без думи, тихичко кървеше.
В очакване да дойде края
една луна в небето бдеше.

НЕЖНОВЛЮБЕНИ СИЯНИЯ

Ще можеш ли гнева си да обяздиш?

И онзи див копнеж опална страст?

Подводен риф е твоята фантазия,

желанието ти - спонтанен бяс.

Ще можеш ли в съня си да ме спреш,

да ме изгониш,

да ме трансформираш

в бегъл спомен?

Не можеш любовта да оковеш

и да поробиш

с фразата "За всичко си виновен".

Не се отдръпвай!

В себе си бъди онази малка фея босонога,

обичаща безкрайно, без бодли,

без болка, без уплаха, без тревога.

Очите ти отново ще блестят

в тихи, нежновлюбени сияния.

Опитай се гневът си да смириш -

на пук на прабиблейски предсказания

опитай се да ме обичаш безрезервно....

Понякога боли от тежка ревност.

Но спри за миг

и с капка детска нежност

опитай любовта ни да

спасиш -

отново ще се влюбиш

безметежно....

СНЯГ

Снегът направи реверанс -
угасна в зимен алгоритъм.
Коли, изпаднали във транс,
форсираха в прихлъзнал ритъм.
Почервенялата колона се виеше по булеварда.
Задръстване.
Но мимоходом, край мен премина стара лада.
Закашля се, от студ сломена,
и с две опърпани чистачки
примигна, в спомен озарена
за буйна младост, смях, закачки.
Снегът направи реверанс и спря, 

оставил метропола в хаос.
Снегът във моята душа
стопи се в спомена за младост.

СЛАНА

Слова.
Използвах ги.
Изстисках всичко.
Езикът е солен и сух,
горчи.
И няма блясък във очите.
Чинии празни.
Стол мълчи.

***

Линията на любовта
изтънява.
Дланта сърби.
Пари ли ще взимам?
Защо са ми?
Искам ръката ти...

***

Думите свършиха в очите ти.
Дъхът ми се смрази.
И дойде сланата...
Листата покри с тъничък слой белота.

За какво ми е тази чистота,
когато замръзвам в остатъците от Рая.
Не знаех, че в ада е толкова студено!

МАГИИ НЯМА

Магия ли наричаш бесовете,

изгарящи душата в огнен ад?

Магия ли е чувството, което

превръща любовта в нагарчащ яд?

Магия ли е тази скрита лудост,

в безумие отровила съня?

Кошмарите ти, скритата ти грубост?

И тях ли със магия оправда?

Не се лъжи. Магии просто няма.

Понякога в живота е така.

Когато любовта е отлетяла,

след себе си оставя самота.

INFERNO

От един влюбен поет

започна тази турбуленция.

Въздушни ями,

тресящи се врати,

въздушна болест,

драма,

завихрени емоции,

мечти,

разбиващи се с трясък,

околосветски световъртеж

и...други разни

такиви работи.

Беда голяма!

Дали това изгаря калории?

Или потенето е форма на напояване?

Душата се прочиства чрез изгаряне,

особено когато адът наближи.

ЛИПСВА МИ

Поглеждам майка си

и баща си -

държат се за ръце!

Двама старци,

които се обичат.

Май им завиждам?

Аз съм тяхно дете,

но се чудя на кого ли приличам.

С пръсти като свещи галят ме

гласовете им.

Още са заедно!

И се обичат.

Овехтели и сбръчкани!

Но орисани

да са заедно

векове.

Като два куфара,

пълни с любов,

чакат да бъдат изнесени

в коридора.

Пред вратата.

Плесен е оплела телата им,

но любовта им е искрена,

неостаряла.

Тази обич

е толкова свята...

Двама старци,

които се обичат.

Завиждам им.

А съм тяхно дете!

Но ми липсва такова обичане -

вечно и без грехове.

ДАЙ ИМ ПЪТ

Когато ангелите слизат на земята

не си избират тяло. Нямат плът.

Душите им кристални са изцяло.

Ако ги срещнеш, дай им път ...

САМО ЖАЖДА

В някои нощи

няма какво да се каже.

Думите горят като

фитил.

Стиховете като дим

се издигат към

тавана.

Не е измислица.

Ще споделим 

нощта.

Ще споделим 

света -

света за двама.

Ще се опарим в пламъка

на свещите,

за да се убедим,

че ни боли,

че е реалност,

че е истина.

Не е измислица това,

а само жажда.

Изгаря самотата.

В нечий вик

новият живот се ражда.

МИШ-МАШ

Ще слея музика

с твоите думи.

Ще направя миш-маш

от слова.

Бъркани рими

и мляко от звуци.

Стихове от тишина.

Деликатно ще хореографираме

през хаоса на чувствата.

Стъпка по стъпка.

Една по една.

Нека свещи горят,

а капки от пот,

като куршуми свистящи,

палят знойни тела

в пещерите на хаоса.

Ще се намираме

непреклонни в желанията.

Миш-маш от чувства,

с малка доза безумие

и с фойерверки от сетива.

С безалкохолни души

ще се целуваме.

En avant към любовта,

на пръсти,

оплетени в думите -

горящи

стрели

на страстта.

ФРАКТАЛ

Тежко лято. Птиците мълчат.
Тревата премаляла се огъва.
Вие се от жажда дълъг път
и слънчевата тетива опъва.
Не премигва даже слънчоглед.
Внезапно хоризонтът се обръща-
прави ми магия за късмет,
а радиото с песен ме прегръща.
Спомен ли е или само сън
от сънища, които съм сънувал -
ехо от велосипеден звън
от пътища, които съм пътувал?
Минало, обвито в мараня!
Втечненият асфалт ме утешава.
В носталгията скрита синева
пътя ми към спомена огрява -
Завръщам се във родния си град.
Баир с въздишка гони птиче ято -
обратно, в огледалният ми свят
се скриват Пет могили в късно лято.
Сега разбирам колко съм богат -
със златото изригнало в полето.
В тежко лято птиците мълчат,
но Тракия припява ми в сърцето.

НАМИГВАНЕ

Нереализирано щастие

се превърна в нещастие.

Отлюспи се от душата - с прискърбие,

свободата на мислите върнало.

И се зачете в некролога

на любовта отминала.

Бременна надежда го срещна

и му намигна.

АЗ ЗНАМ

Не исках да говоря

и мълчах.

Дори това не исках да напиша.

Във клетката се блъсках като птиче -

объркан и уплашен.

Занемях.


Не мигнах цяла нощ.

Да, бях обсебен.

Несвързани слова

без звук крещях.

Усещах те първично.

Страст, копнежи....

Дори за миг

без срам си завидях.


Сънувах ли?

Не мисля.

Като корда

вибрирах, неподвластен на съня.

Нима е дежавюто първообраз,

проекция на сън в реалността?


Надничах в теб!

В очите ти!

В душата!

Неканен, да посегна не посмях.

Ти отговорът бе и бе въпросът

изчистен от съмнения и грях.


Сега ръцете ми са празни,

нямат смисъл.

Но помнят всеки вопъл на нощта.

Напук на правилата те обичам,

безсилен съм това да променя.


Е, няма що -

объркани недели

в реално нереален епиграм,

и минало, и бъдеще приели

отново ще сме заедно.

Аз знам....

ЕВТИНО

Евтино е това обичане -
бързо засмукване,
а после дълго издишване,
блясък на гилотината
в период на взаимно отричане.



Не всичко искрящо е злато.
Някъде там във очите
е смисълът непонятен

на сляпото ни обричане.

Във фалшиво безримие


се лъжем приятно
за да минава времето
като верни приятели
с безгранично доверие.



Евтин ми е сценария.
В Холивуд са специалистите.
Не вярвам в безплатна лотария -
Сам си избирам мислите.

НЕВИДИМИ ОБЛАЦИ

Невидими остават през нощта

облаците, скриващи звездите.

Луната зъзне в мрак от тишина.

Една сълза притихва във очите.

Парче от вяра рязко се откъсва,

платинено изгаря във свещта.

Роден от пламък, восъкът възкръсва,

в пулсираща, трептяща светлина.

Отпускам се чрез виртуален образ

/напуканите устни ме издават/.

Покрил съм наранената си гордост

с надеждата, която ми остана.

Часовникът осиротял пелтечи.

Фалиралото време не препуска.

Душата ми, надвила бесовете,

в мълчание блажено се отпуска.

Заключени в сърдечната обител,

почиват омалелите слова,

с облаците, скриващи звездите,

невидими остават през нощта.

БЪРДО

Gala Bent.

Нима от теб дойде това мълчание?

Отидоха си думите.

В безмълвие минават дните.

Разбра ли ме?

Не мисля,

не успях да обясня.

Пресъхнала река тече в очите.

Завихрените улеи на бърдо

пресичат устни, слети в полумрак.

Очаквам да се върнеш, но не бързай.

В мълчание обгърнат съм и аз.

САМО СЪН

ако беше само сън, да съм те забравил до сегаа ти си пак там
където беше и първи път, преди да те видя
в трепета...
в очакването ...
в радостта...
в най-дълбокото кътче на душата ми ...

ех мамка му...

този свят....
всичко е така объркано...
сменено изначално...
да те обичам 
и никога да не бъдеш 
моя...

фатално е...
безапелационно....
не загубих усмивката си, за да я пазя за теб...
усмихвам се за да не забравя какво е...
стрелките на часовника избързаха напред 
или закъсняха

каланхое 
не спира да цъфти в душата ми
в очакване да го полееш, да ме посетиш

чувства се блъскат в електрическите стълбове на страстта ми,
разкъсани от очевидната 
невъзможност

безвремието е единственото спасение 
защото няма как да бъдеш забравена
или изоставена
ти си реалност, живееща в мен.

едно междуметие...
едно възклицание...

ех мамка му...

обичам те без отчаяние....както беше и първи път, преди да те видя

ЛЮБОВ ОТ НАПРЪСТНИК

Вземи си напръстник и пий от мен.

На малки глътки ме изпивай.

Не бързай. Искам всеки ден

от моята любов да пиеш.

Вземи игла, конец от песен.

Заший пробитите ми дни.

Заспала урва в късна есен

с целувките си събуди.

Вземи си стомна. Донеси ми

от избата вино червено.

Вземи елече. Загърни ме -

без теб е толкова студено.

Вземи тензух и прецеди ме.

От всяка злост ме пречисти.

На нива ме засей. Роди ме

и моя урожай бъди.

МЕЧТАЕЩО СЪРЦЕ

Едно сърце висеше от тавана
обесено на тъничката връв.
Усмихваше се, вятъра събрало
в ефирни цветове от плът и кръв.
Сглобено от оризова хартия,
чувствено слепено с нежността,
полюшваше се плахо и ранимо
в димните отсенки на свещта.
Мечтаеше си в сънища незрими
тайно да се влюби призори
и в гръдта на влюбено момиче
пламнало от чувства да тупти.
Едно сърце, прегърнало мечтата,
да срещне във съня си любовта,
пулсираше от пламъка облято
със истинска, човешка топлина.

НА ПРОЩАВАНЕ

На моята приятелка Т. от Пловдив

Заминаваш ли?

И няма да се върнеш?

В чужбина?
Толкова далеч?
И ще ми пишеш?
Пак ще ме прегърнеш?
А след година ще се прибереш?
И да те чакам ли?
Или е късно?
Дали да дойда ли със теб?
Не знам.
Разбирам те.
Но ми е тъжно.
Дано и ти ме разбереш.
Ще бъдеш по-добре навярно.
След теб оставяш тишина.
Не страдам.
Чувството коварно
ще се опитам да стая.
Но ще си спомням твойте ласки,
и всеки ден незабравим.
Обичам те, но не е важно.
За мен оставаш си любим.
Отивай!
Няма да те спирам.
Приемам своята съдба.
Ако се върнеш, обади се.
Завинаги си с мен в съня...

ВРАТА

Отдавна не си била до тази врата.
Не си чукала плахо, не си ме очаквала.
Отдавна смутена не те е виждала тя.
Не те е посрещала и не те е изпращала.

Твоите стъпки тя чака да чуе.
Приглушения смях или тихото "Аз съм!".
Да бъде събудена в късния час
с нежния дъх на любовния тласък.

А чужди ръце я докосват наивно.
И дори се опитват да я измамят.
Но помните тя и обича те силно.
И те чака в нощта, за миг не забравя.

Плахо скърца тази стара врата.
Овехтява, боята бледнее.
Но когато отварям я в мойта ръка
тя оставя въпроса - Къде е?

И те чака! Бог знае защо?
Денем и нощем не спи и те чака.
Сама в самотата - навярно боли,
но вратите не могат да плачат.

Отдавна не си била до тази врата.
Някой ден спри, погали я.
Всяка тревога и всяка тъга
с мойте прегръдки тя ще изтрие.

СКИТНИЦА

Дори и да я няма, ще я търся...
Ще я намеря някой ден...
Скитница...
Дори да ме побърква...
Дори да съм отчаян, уморен...
Не може да е толкова далече...
Там някъде е...
Аз ще съм готов.
И ще я чакам...
И ще се озъртам...
Зад ъгъла...
Зад светофара...
Нямам срок.
Не се отказвам...
Дадената прошка
отворила е моята врата.
Дано да влезе....
Вечно ще я търся....
и вечно ще откривам ...
Любовта ...

МЕДИТАЦИЯ

От свят във свят

пренасям същността си.

Променям ли се?

Може би в смъртта.

Прелял се в тяло,

скривам се в ума си,

разтворил се в небесните слова.

И с всяка мисъл чистя бесовете.

Лица не меря.

Може би съдби.

Дали успявам да се трансформирам?

Опитвам се.

Понякога боли.

Уроците си уча

без да споря.

Смирих се,

някак се смалих.

Отдавна спрях на глухи да говоря.

Мълча бетонно.

Тухли слагам в стих.

Не споря с нож

и с мъртви не воювам.

Отдавна не погребвам мъртъвци.

Роден съм със призвание - да служа.

Душата ми понякога кърви.

Но тази кръв е само антифриза -

във вените пулсиращ антидот,

червеното мастило в епикриза -

"Смъртта е само форма на живот".

ПЪТУВАНЕ КЪМ РАЯ

Препускам към теб вероломно.
Прескачам реки, океани.
Отчаяни думи, злокобно,
зад мене пустосват закани.
Летя, устремил се към тебе!
Изпънал до край тетивата,
умора забравил и с трепет
политам по-бърз от стрелата.
Препускам към теб вероломно.
на хиляди левги от ада.
Зад себе си буря оставил
от вой на презряна менада.
А ти ме очакваш свенливо
с венец от цветя ненабрани
и с дъх укротила всемира,
лекуваш и болки, и рани.
От мълния взел светлината,
от гръм страховитата сила,
препускам към теб в синевата
от живия извор да пия.
Оглеждам за сламки в очите.
С гредите ковчег съм направил.
Потопът, е само обител,
за влюбени двойки избрани.
Препускам към теб вероломно.
Избрал съм те без да се мая.
Избягал от всичко греховно
със теб ще пътувам към рая.

САНДАЛКИТЕ НА БОГ

Защо реши, че Господ е човечен?

Че носи дънки, риза и рей-бан?

Устата му, миришеща на чесън,

изрича ли слова без ум и свян?

Защо да е човек от мъжки пол?

Той може би е дама полугола,

кръстосала крака на нечий стол

/сандалките купува си от мола/.

Защо реши, че Господ е сърдечен?

Придаде му човешки аромат.

И в къща го постави разсъблечен -

Той Бог ли е или аристократ?

Наля му вино, пихте и ракия.

Разказа му за бившите жени.

Изслуша те Човекът - Бог без име.

Усмихна се и те благослови.

И тръгна си, оставил те тревожен.

На масата, до левия и крак

забравил бе сандалките от мола.

За тях ли ще се върне утре пак?

Объркан в богословската дилема,

ти вярваше, че Господ е човек.

Сандалките на Бог са теорема,

тотално нерешима за поет.

Соната в ла минор за поет без оркестър.

Ангелите онемяха.
Не пеят вече те "ХвалА".
В акорд угасваш посивяха
изтърканите ми слова.
Задъханите ноти в рими
подскачаха в клавиши черни.
Погребани, но непростими,
скърбяха чувства ефимерни.
Очакването овдовяло,
прежулено от самота,
забиваше в плътта ми рало
и в бръчки сееше скръбта.
От там роди се мойта песен,
от мълчаливия Орфей,
за Евридика, страст и есен,
за свят създаден от Морфей.
За онзи вик, сподавен в шепа,
безмълвен, безфанфарен, тих,
за любовта, която крета
като старица без жених.
Запях отчаян, но възнесен,
без ангелските си крила.
Превърнах се в поет, отнесен
от пожълтелите листа.
И без оркестър /непростимо/
зяпях фалшиво, с дрезгав глас:
- О, Боже, Господи, спаси ме,
за твойта милост прося аз.
В объркания свят, греховен,
с вината, че съм още жив,
аз пея песен в тон минорен.
- Прости ми, че не бях щастлив.

РИЦАР БЕЗ ВРАТА

Понякога не мога да реша

да бъда лош

или да бъда труден.

Ще ме подминеш ли

ако греша в съня

и без да искам се събудя?

Очаквам истини от теб.

Обувката ли ме убива?

Защо не мога да мълча,

когато в мислите се крия -

издавам се със поглед син.

Разсеяно се разпилявам.

Но ти ме помниш - пилигрим,

без сън останал, полудявам.

Куцукам - пътя към Голгота

осеян е със тишина.

Вървя към теб със поглед влюбен,

и все не мога да реша:

- Да бъда лош?

- Да бъда труден?

Опитвам се да ти простя -

от слабостта си съм принуден

да правя избори сега.

Без минало, без суета.

С разголен дъх и меч изгубен

проскърцвам - рицар без врата.

В дилемата си превъзбуден

без теб не мога да заспя ...

ОСВЕТЛЕНИЕ

Нямам крушка в стаята си.

Две голи жици се стелят от тавана.

Смешно ми е -

притъмнява ми

от толкова много светлина.

Можеше да сме двама,

но казват, че така е писано:

- Две голи жици, усукани,

да се обичат в тъмнина...

НАДЕЖДА

Беше права, по-добре така.

Всичко да се срине изведнъж.

В агония излишните слова

припомнят ми,

че все пак съм и мъж.

Каква любов!

Съня изпепели,

а после ураганно ме разтресе.

Остави ме без мисъл, без въпрос.

И спомени, и минало отрече.

Остана само тя!

Единствена!

Неповторима!

Каква любов!

Необуздана страст!

Но всичко свърши.

Времето отмина.

Сега?

Сега съм овдовял

без твоя глас.

И някак уморен

от тишината,

която любовта ми завеща.

Крещя, нали?

Но празни са словата,

изригвани от моята душа.

Но беше права!

По-добре така.

В отблясъка секирата отеква.

Застинал над ръба на пропастта,

поглеждам крадешком

с една надежда -

отново да се върне тя!

ПРИСЪДА

Най-лесно е да съдите поета
за думите, с които ви изгаря,
за истината скрита във сонета,
за мислите, които изговаря,
за хилядите чувства неприкрити,
за огъня разпален от сърцето,
за словото, с което продължава,
душите ви да чисти в битието,
за тайната му обич оглупяла,
за тихата му лудост непревзета,
за мъката му, бликаща от рая,
за болката му, палеща небето.
Най-лесно е да съдите поета - 
виновен е по всички параграфи.
Последната му дума запазете - 
поетите сами са си палачи.

ЖИВОТ В ХОЛОГРАМА

Фалшиви са филмите,

знаеш това -

всичко е само измама.

Ако не вярваш

сама провери -

много студен е

екрана.


Цветно е. Радваш се.

Пърхаш с крила.

Ти си била пеперуда?

Филма ли свърши?

Или за беда

гледаш поредна

заблуда?


Не искаш лъжи?

С приличен сценарий

филмът плени те духовно.

Не е ли лъжата част от това

измислено чувство

любовно?


Ако наистина искаш любов

не гледай с омая екрана.

Романтика има в самия живот,

реално,

а не в холограма.

ОБИЧ

От както се познавам все съм сам.

То казват, че това е участ мъжка -

да любиш безметежно и без свян,

но все самотен в къщи да се връщаш.


Нима това е мъжката любов?

Неосъзнат копнеж към самотата?

Пореден взрив от чувства без обков,

а после пустош, стегнала душата.


Не е любов това, а ураган.

Обърканите рими полудяват -

за близост са родени и без срам

не спират любовта да възхваляват.


И светят с отразена светлина,

а аз проклинам участта си мъжка -

обречен да обичам в самота

и в обич самотата да превръщам.

ПОСЛЕДЕН ФАС

Ще има ли време за нас?
Може би в други пространства.
Сега сме за малко, за час -
просто в едно запознанство.

Искаш ли чаша кафе?
Дълго и много горчиво.
Бавно минута тъче
гоблен с усмивка щастлива.

Аз ти говоря с очи
думи, които изгарят.
Ти ме поглеждаш с мечти,
търсещи пътя към Рая.

Близо сме. Чувам дъха,
в който деца неродени
крият вестта за греха,
че да си тръгвам е време.

Сбогом, не ми се сърди.
Кратка е нашата среща.
Чаша кафе ни дари
с глътка любов, най-човешка.

Ти ще си тръгваш сега.
В друга посока поемам.
А придошлата тъга
с бучката захар приемам.

Ще има ли време за нас?
В някое друго пространство.
Допушвам последният фас -
изгаря едно запознанство.

ЕСЕННА ПИЕСА

По намръщените дни рисува дъжд лица -
в карнавални маски, без багрило.
Млад и начумерен, гневен мъж
потегля, гордо -
яхнал си автомобила.
Пръски кал, подскочили задружно
от преминалата гума, се усмихват.
Локвите - огледала в антракт,
политват към небето,
после стихват...

Барабанят балонени куршуми.
Разкъсват на асфалта битието.
Дъждобранена жена се появява
и като тъмен облак, с болки във сърцето,
шепи тишина от сън окрала,
с мокър дъх прекрачваща шосето,
с токчетата-шпаги разпробива
мраморния под на фоайето.

Затворени реки от диалози
в канавката отичат се. Мечти
изливат неочаквани прогнози,
в земята татуират ги почти.
Тътрузят се неоцелели чувства,
изгонени под плачещата стряха.
Обръснатият вятър им съчувства
с поредна предкарнавална маска.

От спорове, неоцелели думи
в дъждовната палитра се намесват.
Опръскани от истината руни
неоново се стряскат, после блесват.
Крещят греховно, рошаво и диво
нанизаните капки под навеса.
Дъждът рисува дните самодивно
в безброй лица от есенна пиеса.

НАДЕЖДА ЗА СПАСЕНИЕ

Отлично знам, че вятърните мелници не гониш.
Понякога сърдита си на Бог и строго гледаш.
Не се усмихваш. Никого не молиш.

Страданието е реликва,
не е кръст -
победа.

От плът и кръв са твоите прашасали илюзии.
А за почистването им са нужни много сили.
Нямаш време, спомени не гониш.

Вазата е пълна
с недоверие.
И рими.

Увехнали неистини, покапали през пръсти
по листа се разливат в изящни украшения.
Страдаш от безволие и нежност.

Опонираш си.
Вяра нямаш,
нямаш угризения.

Надежда за прераждане рисуваш
в отлитащите думи на безвремие.
Страдат,
в безпорядък подредени
мислите ти,
чакащи спасение.

НЕПОЗНАТИ РЪЦЕ

Какво ли да кажеш?
По добре да мълчиш?
Мълчание златно се стеле.
По устните пъпли
и бръчки бразди
от него дошло недоверие.

Отчаяно нежна си.
В залез кървиш.
Над пропаст политаш немейки.
Защо не говориш?
От чувства гориш -
сърцето пулсира, крещейки.

А ти се усмихваш.
В този есенен ден,
в който листата умряха,
пожълтяла вина
със луната изгря -
остър хлад ли попари душата?

Затова ли мълчиш?

Във студената нощ,
от вълнение думите зъзнат.
Непознати ръце,
осъзнали любов,
търсят в мрака
кого да прегърнат.

ЕХ, МАМКА МУ

Ех, мамка му,
защо такъв живот?
Всичко е сменено изначално.
Объркан свят.
Треперещо перо.
Съмнения и чувства нереални.
Да беше сън, 
илюзия да беше,
да съм я преглътнал до сега.
А то.... съдба,
в която съм обречен
завинаги да търся любовта.
Оглеждам се
със поглед късогледен.
И от носа си по-далеч не виждам.
Обратното е случай безнадежден -
от теб разлюбен да се ненавиждам.
Във грозното ще търся красота.
Намирам я.
Затисната под камък.
И канара понесъл на гърба,
след падане успешно се изправям.
Не търся вече ангелски крила -
предлагат ги изпечени на фурна
и полета отказал, ще вървя
по пътя си с усмивка синекурна.
Ех, мамка му!
Как мразя правила!
Но да си свободен е фатално.
Обичам те до края на света,
объркано и малко театрално.
Фаталното за края си съм скрил,
в бодлите на разцъфналата роза.
Не знам дори защо съм се родил,
но знам, че да умра за тебе мога.

ПРОБАЦИЯ

Не ме съди. Отдавна съдията
издействал ми е вечната присъда.
Със връзки съм и никого не чакам,
спокоен съм, че в ада ще пребъда.

Валят вини, макар, че в ранна есен
и слънцето обажда се свенливо.
Превръщат се листата в земна пепел,
а клоните се пъчат горделиво.

Не търся земна слава и богатство.
Не ме купуват светски фараони.
Родил съм се във грях и светотатство,
защо очакваш жертви и поклони?

Обичаш ме. Дали това е нужно?

И тази обич носи ли наслада?

Не мислиш ли, че заедно и дружно

намери ли сме пътя си към ада?

Осъден съм. Но не сега, отдавна.
Не ме съди. Напразно се ядосваш.
В пробация съм - грешката е вярна.

Не се оставям да ме омагьосваш.

ЗВУК ОТ ТЕБ

Чувам те, дори във тишината.

Всеки стон и дъх е в паметта ми.

Тази фонограма се е сляла

с всеки шум, улавян от слуха ми.

Чувам те макар, че си далече -

токчета - забиващи се в мрака,

вятърът, погалващ раменете,

тихата въздишка на косата.

Озвучени, нижат се минути.

Моя свят, чрез твоя звук вибрира.

А гласът ти, с думите нечути,

влюбено говори ми, не спира.

Казва ми, че още ме обичаш.

Казва ми, че всичко ми прощаваш.

Звук от теб в живота ми се вплита

с любовта, която заслужаваш.

Прозорец в анфас

Боляло било.
На кой ли му пука?!
С болката свикнах отдавна.
Умирам от скука.
Животът смъди,
май свикнах
да се самоизяждам.

Самотата не вие -
уморена хрипти.
Заместих страха със апатия.
В ежедневна вихрушка
животът върви -
планирано мероприятие.

Запълнил съм дрешника
с вехти любови,
отдавна излязли от мода.
Не са ми по мярка
беди и тревоги,
а обич да прося не мога.

На стола захвърлена,
кърпена риза,
копче откъснато търси.
Дали ще намери
или ще се гътне
в очакване всичко да свърши?

Така си живея,
в отворена връзка,
с отворен прозорец в анфас.
Студено било!
На кой ли му пука!?
От говор останах
без глас.

ИЗРА ЕЛ

Клакьорите вървят безплатно

с онази непрозрачна сянка,

с която Яков се е борил.

Просто смъртен съм -

и не е тайна,

че цял живот

със Бог съм спорил.

И в истината, и в лъжата

откривах и любов, и обич.

Безстрашно крачех в тишината

на Божието своеволие.

Сега очите чуват болка,

а думите рушат любов.

Клакьорите на друга койка

раздават своя благослов.

Куцукам леко - по бедрото

в борба със ангел се раних.

Но с името си, вече ново,

земята с нов народ дарих.

http://bulpete.wordpress.com/2008/05/30/jakob/