Не ме е страх да бъда емисар.
Да нося сабя, куче да разлая.
Не ме е страх пред стария олтар
каскет да килна, грях да си призная.
Не ме е страх да бъда без балтон,
когато всеки дъх ме вледенява.
Да гръмна с пушка, вместо камертон
и с песен на уста да срещна края.
Не ме е страх! Хайдушката душа,
наметнала небрежно ямурлука,
отново към гората залудя,
след див банкет подушила барута.
От някъде засвири и кавал!
Сърцето трепна! Паднаха окови!
Не ме е страх, че робски съм живял.
На гол тумбак закичил съм пищови!
И няма "ей така" да се предам!
Не искам като роб да ме запомнят.
Еничар бил съм, колил съм се сам,
но време е от сън да се опомня
и смело да приема участта,
гяурските си чувства да призная -
Безумно ме е страх от любовта,
предлагаща ми пряк билет до Рая!
