Невидими остават през нощта
облаците, скриващи звездите.
Луната зъзне в мрак от тишина.
Една сълза притихва във очите.
Парче от вяра рязко се откъсва,
платинено изгаря във свещта.
Роден от пламък, восъкът възкръсва,
в пулсираща, трептяща светлина.
Отпускам се чрез виртуален образ
/напуканите устни ме издават/.
Покрил съм наранената си гордост
с надеждата, която ми остана.
Часовникът осиротял пелтечи.
Фалиралото време не препуска.
Душата ми, надвила бесовете,
в мълчание блажено се отпуска.
Заключени в сърдечната обител,
почиват омалелите слова,
с облаците, скриващи звездите,
невидими остават през нощта.
