Не исках да говоря
и мълчах.
Дори това не исках да напиша.
Във клетката се блъсках като птиче -
объркан и уплашен.
Занемях.
Не мигнах цяла нощ.
Да, бях обсебен.
Несвързани слова
без звук крещях.
Усещах те първично.
Страст, копнежи....
Дори за миг
без срам си завидях.
Сънувах ли?
Не мисля.
Като корда
вибрирах, неподвластен на съня.
Нима е дежавюто първообраз,
проекция на сън в реалността?
Надничах в теб!
В очите ти!
В душата!
Неканен, да посегна не посмях.
Ти отговорът бе и бе въпросът
изчистен от съмнения и грях.
Сега ръцете ми са празни,
нямат смисъл.
Но помнят всеки вопъл на нощта.
Напук на правилата те обичам,
безсилен съм това да променя.
Е, няма що -
объркани недели
в реално нереален епиграм,
и минало, и бъдеще приели
отново ще сме заедно.
Аз знам....
