По намръщените дни рисува дъжд лица -
в карнавални маски, без багрило.
Млад и начумерен, гневен мъж
потегля, гордо -
яхнал си автомобила.
Пръски кал, подскочили задружно
от преминалата гума, се усмихват.
Локвите - огледала в антракт,
политват към небето,
после стихват...
Барабанят балонени куршуми.
Разкъсват на асфалта битието.
Дъждобранена жена се появява
и като тъмен облак, с болки във сърцето,
шепи тишина от сън окрала,
с мокър дъх прекрачваща шосето,
с токчетата-шпаги разпробива
мраморния под на фоайето.
Затворени реки от диалози
в канавката отичат се. Мечти
изливат неочаквани прогнози,
в земята татуират ги почти.
Тътрузят се неоцелели чувства,
изгонени под плачещата стряха.
Обръснатият вятър им съчувства
с поредна предкарнавална маска.
От спорове, неоцелели думи
в дъждовната палитра се намесват.
Опръскани от истината руни
неоново се стряскат, после блесват.
Крещят греховно, рошаво и диво
нанизаните капки под навеса.
Дъждът рисува дните самодивно
в безброй лица от есенна пиеса.
