Ангелите онемяха.
Не пеят вече те "ХвалА".
В акорд угасваш посивяха
изтърканите ми слова.
Задъханите ноти в рими
подскачаха в клавиши черни.
Погребани, но непростими,
скърбяха чувства ефимерни.
Очакването овдовяло,
прежулено от самота,
забиваше в плътта ми рало
и в бръчки сееше скръбта.
От там роди се мойта песен,
от мълчаливия Орфей,
за Евридика, страст и есен,
за свят създаден от Морфей.
За онзи вик, сподавен в шепа,
безмълвен, безфанфарен, тих,
за любовта, която крета
като старица без жених.
Запях отчаян, но възнесен,
без ангелските си крила.
Превърнах се в поет, отнесен
от пожълтелите листа.
И без оркестър /непростимо/
зяпях фалшиво, с дрезгав глас:
- О, Боже, Господи, спаси ме,
за твойта милост прося аз.
В объркания свят, греховен,
с вината, че съм още жив,
аз пея песен в тон минорен.
- Прости ми, че не бях щастлив.
