ЧНГ

Хайде! Наздраве! 

Било що било!

Годината нова звъни

на вратата.

Нека забравим обида и зло.

Само с  добро останем на масата.

С чашите пълни и с пълни сърца,

мир да налеем в душите си жадни.

Хайде! Наздраве! За много лета!

Нека запалим огньове бенгалски.

Да сме щастливи, с открити лица!

И от любов да не отървеме!

Нова годино! Добре си дошла!

Знаеш ли? Винаги идваш навреме!

НЕ БЕ

Вървя през перикарда на съня,
живот наречен
от мнозина.
Буден ли съм?
Или спя?
Значение
едва ли има.

Светът е сцена.
Режисьорът кой е?

Актьори,
с лигава игра,
превръщат действителността
в декори
на блудкав,
жалък сериал?

Небето има цветове.
И не е синьо.
Нито сиво.
Душата може да тъче
НЕ БЕ....
А беше ли щастлива жива?

Живял съм.
Много съм живял животи,
през които минах...
Не знам дали съм се събрал.
Но оцелял съм и без име.

Прегръдка топли.
Но за миг.
След нея студ прегръща мрака.
Лети мечтата в снежен вик.
Замръзва крясъкът в устата...

Очите ровят бесове.
Искрят огньове откровения.
Човек разбира най-добре
плода на адското съмнение,
когато от космичен студ
косата тихо побелее
и вместо птиците на юг
откриват в огъня спасение...

Къпинов храст гори и чака
гласът Бога да се чуе.
Не съм ли феникс, но от пясък.
Възкръсвам да изгарям всуе..

ПРЕМРЪЗНАЛА ОБИЧ

Студено е. Снегът ни покори -

Под преспите затрупа самотата.

Далече си. Зад хиляди стени.

По мъжки ме боли, но аз не плача.

Обидата не спира да вали.

Виелица затрупва сетивата.
Снегът покрива старите следи-
забравата е част от белотата.

Но как да те забравя ми кажи?
Горещите целувки с дъх на лято?
Усмивката ти, топлите очи?
Ръцете, чийто допир ме разтапя?

Тази зима, виеща в душата,
сковала е с окови любовта.
Студено е. Трепери в тишината
премръзналата обич в самота.

НОВОГОДИШНО

Годината мина.
Какво ли научих?
Обичах напразно.
Дори на инат.
С ненужните жестове
все не улучвах.
И грешки повтарях. Провалях се пак.

Надявах се, молих.
Аха да прекрача
в друга реалност,
усмихнат, щастлив...
Но все не успявах
и с чувство банално
отново започвах
ранен, полужив.

Лъжите осмислил
дали ще успея
да любя отново
със страст, от душа?
Любов ли?
Не вярвам!
Не искам!
Не смея
отново, без страх
да се доверя.

И как ще я карам?
Със звук едносричен?
Пресъхнал и гневен?
Не мога така!
Дали се научих?
Дали съм различен?
В годината нова
ще проверя.

Ще хвърля зад себе си
зло и обида.
Ще бъда лекарство
за чужди беди.
Годината мина.
Не ми се размина.
И обич ще търся
отново,
уви...

ИЗМАМА

Сняг ли? Не!

Закъсняла тъга

тихо покрива 
полята.
Студено е. 
Самота
безогледно превзема 
сърцата.
Чисто е уж. Белоснежно красиво 
и чернилката вече я няма...
Не! 
Тя е там, 
под юрган се е скрила.
Белотата е само измама.

ДУМИ ЧУЖДИ

Не избирай тъмнината!

Тя сама ще те намери.

Вечността е само плясък

на инстинкти закърнели,

чист мираж, измислен епос,

сън, че вече не сънуваш.

Да страхуваш се!

Бълнуваш 

думи, чувства. ..

и любови.

Спри!

И освети съня си!

Ще видиш,

че не си

оттатък,

че си тук,

че човешкото е чуждо,

но е близо.

Че щурецът,

свири тъй красиво,

за да излъже 

глупавата женска.

Но е толкова красиво -

не е лъжа това!

Безценна 

истина е 

за живота.

Не е Голгота пътя!

Не е стръмен!

Не се намира в Пътя

красотата...

Не я търси в миража плътен.

Безплътна е.

И е в душата.

Та тъй.

След всички думи чужди,

човешки де,

дали разбра,

че тъмнината ни избира,

дори да тънем 

в светлина...

STABAT MATER

Плачи скръбна майко!
Без срам поплачи си!
Бог ще родиш
в тази  приказна нощ.

Звезда Витлеемска просветва. Прости и!
Тя е предвестник
на сила и мощ.

Той ще проплаче,
ще се намуси,
с малко юмруче,
по детски красив,

твоето бебе
света ще учуди,
дори след смъртта си оставайки жив.

И всичко незнайно
ще се разкрие.
Надежда и вяра,
и вечен живот.

Плачи скръбна майко!
В утробата криеш
начало на Нова
Вселенска Любов.

Бог ще родиш!
Нима се тревожиш?
Голгота е пътят.
Пилат е смъртта.

Цялата болка
без страх ще пребориш
и ще дариш
на света Радостта!

Плачи скръбна майко!
Без срам поплачи си!
Кръстът за теб
е да бъдеш жена.

В тази нощ свята
милиони искрици
в душите изгряват,
без капка тъга.

ХАРМОНИЧНО

Понякога простенвам глухо.

Друг път пищя като флигорна.

От филхармонията суха

се пръкна бръчка смехотворна.

Поизморих се с вувузела,

За зурла дъх не ми остана.

С душа изсвирих чувство скверно.

Ударих яростно тимпана.

Опънах лък и стрелях в щрайха.

Разлюбиха ме две виоли.

С хриле изпърха флейта жалка, 

а кларинет се ококори.

Отлитаха на цели ноти недоизсвирени години.

А тремолото се изрони

в соната без контур, без име.

Не беше лунна, нито страстна.

Безцветна беше, мълчалива.

Соната, от която ахнах и спрях дъха си в бяла рима.

Наведох се, да я целуна,

трептящата от чувства сура.

Отсвири ме съдбата шумно -сега съм само партитура.

КОФИМЕЙТ

Не липсвам сутрин в чашата кафе.

И кофимейт не съм за теб отдавна.
Горчи, като запуснато дере,
в сърцето ми заключената тайна.
С боклуци преизпълнена душа
не можа да усети свободата
и птицата с очупени крила
кълве трохички само от земята.
Преди летях. Обичах те до Бога
и слънцето докосвах със ръка.
Сега съм червей, пъплещ в изнемога,
но как да спра съдбата...
как да спра????
Не липсвам вече...
Ти си самодива.
Свободният ти дух без грях лети.
Да бъда силен???
О! Не ме разсмивай!
А как да те забравя ми кажи!

БЕЗ ДУША

Гаранция, че можеш и без мен.

Поиска да забравиш и успя.

Споменът лежи опитомен.

Сивее зад клепачите съня.

Царица си! Единствена в света

и чувствата си гордо подчиняваш.
Отлично! Изморен от суета,
за мен спокойно можеш да забравиш.

Дали бях роб на чувства слабоумни?
Мечтаех ли за дом и за деца?
Харесвах ли скандалите ни шумни?
Реално ли болеше след това?

Не зная. 100 въпроса овехтели
без отговор изхвърлих в пропастта.
Една любов, объркана, без цели
случайно ме остави
без душа...

НАМЕРИХ ТЕ

Намерих те и вече съм щастлива!

Забравих самотата и студа.

Събудих се по-дива, по-красива,

изпълнена с любов и светлина.

Събудих се от сладост премаляла,

по-искрена, по-жива, по-добра.

Намерих те - душата ми е цяла
и тихичко на Бог благодаря!

Астрално пътешествие

Какво е това, 

в което се събуждаме? 

Реалността ли?

Душата няма плът, а път.

Смъртта ли
е последна ни спирка?

Кръвта не се съсирва,
докато в сърцето
пулсира с ритъм риторичен.

Не поетът,
а отчаяната муза
стихоплетства в
стих лиричен,
личен,
плитък -
плетка на незряла домакиня.

-Чаша вино, нежна гледка...

Дух първичен
в суетата се оглежда.
Пък се и харесва...

Среща.

Там, в астрала...
Там, в небитието...
Две души се сливат
непревзето....

Непростимо е нахалството на гнома.
Феята е млада баба Яга.
А метлата?
Кой за Бога вярва,
в правдата, мира и красотата?

Приказките носят ли поука?
Сънищата верно ли познават?
Може ли една душа неука
да обича без да съжалява?

Оцеляло,
тялото на паркинга очква
след полета душата да се върне.
Утрото е мъдро от безсъние,
когато има кой да го прегърне 

ОСВОБОЖДЕНИЕ

Заля ме студена вода!
Лъжеш ме! Знаех това!
Но исках да бъде различно.

Не е трагично.
Омекотително е.
Всичко сега се намести.
Обясненията са излишни!
Телесните изкушения - преодолени!

Ох, какво облекчение!
Най-накрая истина в твоето поведение!

Промените идват с осъзнаване на лъжата. 
Късокрака, трътлеста, гнусна.
В очите да те лъжат, а ти да вярваш в пусто,
кирливо сърчице!

Зле, зле, зле...

Защо не ме напусна,
а продължи с измама?
Балък съм! Осъзнавам!

Какво да кажа! 
Друго няма!

Тупти сърцето ми освободено!
И няма вече никаква дилема
да бъда ли със теб!

Дори изпитвам благодарност!
Съмнявах се 
във твойта вярност,
но вече не!
Добре!

Студената вода ме отрезви :)
Лъжи сега ... 
Сега лъжи.... 

БЕЗСЪМНЕНО

Ще вляза в твоя свят с една целувка
и нищо вече няма да е същото.
Сърцето ти без страх ще ме прегръща,
напук на суетата и статуквато.

Ще бъдеш очарована и слисана,
а миглите ти ще роят безвремия.
Мислите, в цунамита изригнали,
ще мятат непризнати откровения.

Ще се катурнат канари от памтивека
и ще проскърцат принципи и его.
Отраз ще те превзема. Не полека!
Напълно! Безусловно! Безсъмнено!

Вярна на духовнните владетели,
Майка на деня и на нощта,
на земни и небесни добродетели -
не слаба си, а силен е духа.
Шега не бива с тези висши сили.
Импулси вакханално се роят.
Възторгът е объркано безсилие,
терзанието - мисли в кръстопът .
Изучила се в хиляди прераждания,
в милиони светове творила дом,
Божествена си- няма и съмнение.
Светилище си, храм и тих подслон.
Стихийно битие духа вълнува.
Душата ти блести от красота.
В астрала безпрепятствено пътуваш-
най-свята и най-истинска Жена!
Дерзай! Лъчи! Обичай до полуда!
В теб е въплатена Същността!
Мъдрецът е дете пред твойта хубост,
а ти апотеоз
на любовта!

ЖИВОТ ЗА БОКЛУКА

Празни площади.

Град от надежди.

Разголени улици

пълни с небрежност.

Вятър прощален.

Чували от скука.

Живот нереален.

Живот за боклука.

Плюеш насреща -

валят изненади.

Внезапно се сещаш -

букет си забравил.

И късаш звезда,

набираш съзвездие.

Среща пропада!

Това е възмездие!

Плюеш обиди.

Кроиш изневери.

Живот сюреален.

Живот без доверие -

с хвърлени мисли

в контейнери с думи,

с отвлечени чувства

в канали с безумие,

в град от кроежи,

с разгонени улици,

с вятър банален

и с кучешки глудници.

Плюеш от скука.

А-социален.

Живот без сполука.

Живот безобразен.

A Farewell to НОЕМВРИ

Ще излети ноември като птица.
Денят ще се оцъкли мразовито.
Под стъпките на плачеща вдовица
дъждът ще се превърне в снежно сито,
ще отмалее в стрехи и подслони,
в скъсаните дупки на палтата.

Студът ще се присмее мълчаливо
на зъзнещите сенки във душата
и всичко ще забели, като гума -
ръбатости, обиди, поражения.

Ноември ще отмине като дума,
казана напук, със омерзение,
с грубо, преваляващо упорство...

Ноември ще си тръгне със покорство,
печалната си воля ще изпрати
в биполярно, коледно разтройство...

Снежинката в окото ще се стапя,
опитала в сълза да се превърне.
Заседнал в белостенеща апатия,
ноември ще мечтае да се върне.

КАТЕДРАЛИ

Ще те целувам там...ще те целувам...
Бедрата ти ще бъдат катедрали...

Ще стенеш от любов

и ще лекуваш
съдбата си чрез огнените клади.

И бавно ще гориш,

вини признала,

от сладка страст, от болка прималяла...

А устните ми, вкусили наслада,
ще пият от прииждащата лава...

А после, след изригване небесно,
ръцете ти ще бъдат водопади.
Дали ще ме познаеш безсловесно? -
Монахът между двете катедрали.

ДЕКУПАЖ

заключен ден 

импулс в инстинкт

виртуален допир 

и целувка

зеници 

под клепачи с грим

мръснишки мисли 

след целувка

ръце-магнити

глас от ехо

абстинентен суетаж

две гърди

сърце прикрили

с буря в чашата

екстаз

кадифена виртуозност

огледален диалог

непотърсени бикини

къс лимон в бутилка грог 

разпокъсани салфетки

и килим от стар картон

чувства, 

с форма на конфети

по ревера на балон

епитафия без рима

и лепило с ацетон - 

Декупаж от омоними 

в симулация на дом...

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ?

Точно през твоя живот ли ще мина?
Та ти го наричаш паянтова къща.
Ако случайно стената се срине ?
Ако затрупа ни стара покъщнина?
Кой ще виниш? Съдбата ли? Бога ли?
Мен ли, виновен без съд, ще обесиш?
Ето, тиктака ти вече часовникът.
Имаш ли време за празни беседи?
Зима куцука и чука на прага ти.
Ти се чуди, но времето хърка.
Ще се събуди след малко и мъмрейки
всяка възможност за нас ще отхвърли. Бездомните кучета ще оцелеят,
(любимец домашен едва ли ще стана).
Очите затваряш, но мисъл не смее
да фръкне навън, над клишето-ограда.
И как ще летим? И как ще сънуваме?
Кръстовища спират греховната песен.
Защо уморени за страст да бленуваме-
краят е близо, любовта е далече.
Едва ли се смееш. Какво ти веселие...
Път за спасение казваш, че няма !
След цялото мое писмо - откровение,
още ли искаш да влеза във Храма ???

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТЕ ИСКАМ

И аз не знам защо те искам.

Изгубвам се в очите ти. 

Политам

в необятната вселена

на любовта

към теб родена.

Но остава нещо скрито. 

Тъй далечно,

упорито, 

вещаещо прокоба черна.

Къде си моя, благоверна?

Прикрита си зад паравана

на наранената душа?

Ще се разкриеш ли?

Не зная. 

От този страх струи тъга.

И чувствата ми стенат в плесен.

Отнесен сън и съм обречен

на куп желания безумни.

Напук на правила, морал и песни

сърцето ми се свива плахо.

Защо те иска?

Не е цяло, без мъката по теб?

Защо ли?

Не му ли стигат болки свои,

та чуждите беди на близки

сърцето ми да страда иска?

Или си част от мен?

Неосъзната?

Част от въздуха, душата...

И затова така те искам.

Безмозъчно...

Дори подтиснат и унизен от теб,

не спирам.

Ах, не разбирам!

Ах, не разбирам!

Защо отказвам да повярвам,

че никога не ще те имам????

МНОГОПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО

Не разбрахте ли?
Чудовищата раждат чудовища!
Защо ги създавате, а после се молите?

Не е коварна съдбата,
а строга, логична.
Запомнете -
простащината не е харизматична!

Харизмата е друго измерение!

Ето ви едно прозрение:

Затънал в бездуховното си блато,
за зомбирания тинята е злато
и щедро я дарява, даже с лихва.

Зяпачи бол. Тълпа от мисли,
клиширани и схоластични,
по портите на Рая стреля
с измачкан оптимизъм.

Аристократични гномове
във корените крият спомени
за калното си минало.

Истината, като изхвърлена на плажа раковина,
вие глухо, но само ако я поставиш до ухото.

Нищо чудно, че много рядко някой чува
колелото на идващия валяк.

Не разбрахте ли? Не съжалявате ли?

Драги ми смехурковци и баби Цоцолани?!
Вече не е смешно да си патиланец!

ИЗГУБЕНИ ОБУВКИ

Точно в полунощ, не само тази, всяка,
каляската превръща се във тиква.
Надеждите угасват, мечтите избледняват,
а споменът е ценната реликва.

Всяка пепеляшка, била за миг принцеса,
обувката си губи на финала.
Мишките се скриват зад скъсана завеса,
а кухнята е балната и зала.

Ах, този зъл часовник! Той ли е виновен?
Не може ли да спре в един момент.
Палатът е запълнен с изгубени обувки,
но принцът и до днеска е ерген.

ДАЖЕ ДА БОЛИ

Не се страхувай, даже да боли.
Жадувано е всичко забранено.
Сърцето ти не може да  заспи,
когато е безсмислено студено.

Сънят е дрезгав, грапав като вик.
Кутията с бонбони е утеха.
Кошмарът се повтаря миг след миг -
най-близкия човек е най-далеко.

Трепери чувство, тънко като лед.
И с всяка стъпка плашещо проскърцва.
Най-страшно е, че навикът проклет,
към миналото с мислите те дърпа.

Но нямаш избор, в цайтнот си сега.
Апатията в млечен път си скрила.
Не се лети в небето без крила,
а ти без обич чувстваш се безкрила.

Не се страхувай. Няма да се спи.
Нощта е многозвездно одеяло.
През миглите ти, утрото сълзи
/в сърцето ти/, от болка помъдряло.

СЪРЦЕТО Е ОТГОВОР

Колко са високи дърветата!?
По-високи ли са от небостъргач?
Колко голямо е егото?
Има ли форма и цвят?
Колко тежи любовта ти?
Няколко хиляди тона?
Преднамерен ли е смехът ти?
Или дарен е от Бога?
Ако застана на пръсти,
дали ще докосна небето?
Слънцето в джоба ще сложа
в чаша ще сипя морето.
И пак ще попитам очите ти
тези искрици какви са.
Пожарът дошъл от зениците,
запали въпроси без смисъл.
Блести във очите, боли ме,
това въпросително тяло
Тихо нашепва - Вземи ме!
Сърцето е отговор цялото.

НАХАПАНА РАДОСТ

Звън на тетива -
къде е стрелата
която заби се в сърцето?
Слънцето ахна,
в миг коленичи -
залезе от мъка превзето.

В малкото село,
качило баира,
самотен овчар грозно псува.
От тежките думи
посърна небето
в шепа мазолеста, груба.

Греховни камбани
громят тишината.
Моралът е точен часовник.
Грапаво гърло с ракия помята
в ума на бездомен любовник.

А ето стрелата!
Съдбата подхвърля
парченце нахапана радост!
Дали да се влюбиш?
Въпросът е спорен.
И отговор няма за жалост.

КАКВА ЛЮБОВ

В петък вечер може да се влюбиш
и кротко да откараш до неделя.
Най-искрено да страдаш и да губиш,
изпитвайки на чувствата предела.
А после да забравиш тази тръпка
и нова да потърсиш, но след сряда.
Каква любов!!! Умираш и възкръсваш,
но спомена от нея не пресяда.

МЕТАМОРФОЗА

Тя беше муза, тъкмо негов тип.

И всяка сутрин бягаше за здраве.

С лице на ангел и без целулит - 

с мръснишки мисли /винаги след пладне!/.

Той бе левент, красив и упорит.

В кантората чиновник с перспектива.

Животът му бе сив, непиперлив,

а скуката - приятелка свенлива.

И всичко беше лесно, до мига,

когато Господ срещна ги във бара.

Чиновникът внезапно я съзря,

а тя, кокетка, всичко забеляза.

И рече Бог - Да бъде любовта!

Избухнаха една, две, три свръхнови,

а после двама, в плен на любовта,

закотвиха се с брачните окови.

От Муза-ангел тя се промени

в запусната, дебела домакиня,

а той зад телевизора се скри - 

досаден чичко, кисел шкембелия.

Животът се изниза на шега...

И в крайна сметка? Няма оцелели.

А тази притча пиша на шега - 

то, истината, няма други цели :)

ТРОХИЧКИ

Давам частици от себе си, малки трошички съдба -
късче любов, шепа спомени, мигове чиста мечта.
Кой заслужава, не зная. Щом е поискал, съм дал.
/Мъдрост, дошла без да пита, носи сълзи и печал./

Давам си тайните, всичките, нежните, мили слова
и не пестя благодарности - давам докрай добрина.
Само душата си пазя от лицемерни крадци.
Ако грешил съм понякога, моля се Бог да прости!

Искрен съм бил, до безумие, честен, по детски свенлив.
Колкото повече давам, толкова по съм щастлив!
Нищо, че почести нямам! Аз съм раздал светлина!
И съм богат по презумпция с бисерно чиста душа!

ПРОБУЖДАНЕ

Събуждам се. Сънувах те до мене.
Коя си ти, другарко по съдба
в съня ми със косите разпилени,
наяве - недокосната мечта?

Разпалила среднощните ми мисли,
коя си ти, къде ли си сега?
Поисках те и тази нощ, прости ми,
жадувам те и бързам да заспя.

И там, в съня ми, чакам изцеление
с пречистена, божествена любов!
Помолих Бог за вяра и спасение,
намерих теб - сънуван благослов!

ЕХО

Не те обичам,

не те обичам,

не те обичам...

1000000 пъти ще повторя,

че не те обичам,

че не те обичам,

че не те обичам

за да повярвам,

че не те обичам,

че не те обичам,

че не те обичам,

обичам,

обичам,

обичам.....

м...

м...

м...

РУСИ ОКЕАНИ

В океана на руси коси
са скрити мои безсъници.
Знам, че мечтата боли
и често кърви с предразсъдъци.
Защо ме омая, кажи!
Не мога да дишам без тебе.
Сега съм излишен, боли!
Душата объркана стене.
Не мога да плувам, видя ли!
А цял океан е пред мен!
В косите ти руси се давя
и в спомен от теб съм пленен.
Пусни ме да дишам отново!
Превзела си мойте гърди.
Русалке, за обич те моля,
жестока към мен не бъди!

НОЕМВРИЙСКО

В уюта на съблечените клони,
ноември се събужда с вкус на зима,
нощта като студена катафалка,
изнизва се, денят се ражда в сиво.

А облаци, с лицата на гаргойли,
остатъци от сънища сканират.
Гротескно е. Кафе във доза двойна
с огромна глътка на червено спира.

Задръстване, но зъзнещо, без нерви,
в очакване на идващата зима.
Случайна мисъл светва във зелено,
- очаквам днес отново те видя!

ОПОМНЯНЕ

Защо очаквам ти да си наоколо, 

вместо да бягам и да се опомня.

В. Христова

рана върху рана,

спомен върху спомен 

утайка от нирвана 

узряла в стих греховен

кафето овкусява 

в студена ранна утрин

рана върху рана 

не любов безвкусна

часовникът със птиче 

стрелки по път събира 

ребрата ми са стълби 

по тях тъгата слиза 

дълбоко в слабините 

в студена зимна преспа 

разбити капиляри 

пулсиращо посрещат 

разяждащия вирус 

облекли бели дрехи
смели левкоцити

са с бойните доспехи

имунната система.
успешно заблудена

се бори упорито
с въпросната дилема

разбъркан куб на Рубик - 

страстта на далтониста

опомням се, не бъркам,

но тебе, 

тебе искам ...

как да те забравя?

стихът не е виновен

искам да избягам, но...

белегът е спомен

БЕЗЕСЕННИК

Тази есен не дойде навреме.
Чаках я, уморен от лятото.
То прегаряше в залези,
близо до гроба на надеждите ми,
но така и не угасваше.
Да я посрещна исках,
тази есен неидваща,
моята есен,
с пожълтелите мелници,
с дъждовните бледи уикенди,
и настръхнали от студ понеделници,
неусетно преминаваща в зима,
тъй неидваща моя есен.
От злоба се заинатила,
да ме лиши от цветовете си...
Чакам я.
Ще отмине, дори

без да ми се обади.
Изведнъж ще дойде зимата
и със снега си ще ме запали.
Ще изгоря като факла замръзнала,
така нераздал плодовете си.
А на пролет, с налъмите,
ще съм цъфнал безесенник.

МетафОрно

Обесих рибата.
Но тя умря, не от моето въже.
Искаше вода!
Но за беда,
висна под суровото небе.

Не можа да се изплъзне от неволя,
рибата, която днес умря.
Кой за риба в този стих говори?
Днес издъхна в мене любовта!

ПРИКАЗКИ ОТ ТЕБЕШИР

с тебеширена тъга

рисувам булеварди

после ги вървя

с широки, смели крачки

дъждът ме заличава

във вадата се стичам

замръзвам без да страдам -

обичал съм, обичам

и тихо продължавам

надежди да рисувам

нейде по паважа

познати стъпки чувам

дали със тебешира

успял съм на шега

теб да нарисувам

реална във нощта?

ТЕРМОЯДРЕНА ПРИТЧА

Та каква ти любов!?

Термоядрена бомба -

след взрива и трева не расте.

От отворен прозорец 

лъха страст, лъха болка 

и вина в премаляло сърце.

Та каква ти любов!?

Не валят оправдания,

а от сляпо, сърдито небе,

непотърсено пада 

забранено сказание - 

не любов, а игра на дете!

Та каква ти любов!?

Кислород не остана,

мегастрастно животът взриви

и помете морал, 

добродетел, и нрави...

и задръжки, и срама изтри.

Та каква ти любов!?

То не бе изненада,

а дълбок термоядрен синтез.

Ослепила света,

изтощила душата -

не любов, а изгаряща смес..

Та каква ти любов!?

Щом се сливат душите

и от две се превръщат в една,

не любов е това,

а природна стихия,

от която се ражда звезда.

ЕЛА

Вчера си тръгна.
Както винаги - завинаги.
Щом така си решила - Добре!
Небето помръкна.
Душата се срина,
но сърцето не спира, не ще.

Опитвах да бъда
напук безпристрастен.
Без карти прикрити в ръкава.
В играта нечестна,
все честният плаче,
а после вините прощава.

И тъй до безкрай,
до последния вопъл.
Изтощен в енергийна война,
те изпратих до прага
и въздъхнах дълбоко,
уморен от безчестна игра.

Затворих след теб.
Запалих цигара.
Дишах дълго свободния дим.
Ти си тръгна - Добре!
Щом така си желала...
Предпочитам
реалност без грим.

Но остава въпрос.
Цяла нощ ще гадая.
Ако утре, ей тъй, на шега,
на вратата почукаш,
аз дали ще отворя
и ще кажа отново...Ела!?

ЗАД

Писал съм хиляди думи,
но нито една не беше за теб.
За теб бяха парчетата от сърцето ми,
които валяха вместо сняг
и покриваха душата ми с твоето ухание.

Сричките, като кокичета,
изригваха по тротоарите на изреченията ми.
Но бяха несподелими.
Прекалено мои, прекалено лични.
Безлично беше само усещането ми за теб.
Недокоснато от реалността и суетата.
Красотата на битието пречупвах през
твоите усмивки или през твоите сълзи
и не оставаше нищо, ама нищо,
което да бъде мое.

Докато не се появи един обектив
и започна да наблюдава всичко отстрани.
Въпреки, че нямаше право, той те гледаше
с невиждащото си око
и разтваряше лещата си на обектива.

Обективно ли или не
се вреше зад завесите,
на споделеното ни АЗ,
премигвайки мигове,
скрит зад моето его!

Той може да разкаже хиляди истории,
но нито една вярна, нито една за теб,
нито една за нашата истинска същност.

Всичко е зад обектива, зад реалността,
зад кадъра, в който запечатвах очите ти.
А хилядите думи, които изписвах,
не бяха за теб.
За теб бяха парченцата от сърцето ми,
които ти принадлежаха.

В МЕН СЕ ВЛЮБИ

В мен се влюби странно, без смущение,
а бяхме от различни светове.
Бездната бе нашето общение,
а ръбът и - общо битие.

Влюбени се сливахме. Нехайни,
времето пилеехме със смях.
Мостове рисувахме безкрайни,
крачехме през пропасти без страх.

Но се случи. В миг анахроничен,
с невъзможен, нереален епилог,
в бездната се сринахме без ритъм,
дъното открихме без любов.

Падането беше краткотрайно!
После - доживотен махмурлук.
В мен се влюби странно, театрално.
Влюбена сега си в някой друг.

ПОПЪТНО

Вече можеш да се справиш сама

и нямаш нужда от мене!

Аз си тръгвам, какво от това!

Ти отдавна не си на колене!

Вече силна и с пълни гърди

своя път си поела в морето.

Продължавай! Не спирай! Върви!

Там очаква те бъдеще светло!

Аз оставам на пустия плаж

и ти махам с ръка за раздяла.

Ще се справиш сама, осъзнах

и попътен късмет ти желая!

Но оставям си, тайно от теб,

зрънце обич, което ме топли

и пристанищен звън на небе,
от което наглеждам те нощем.

ДУШЕГРИМИРАНЕ

Умрях от смях,

но осъзнах 

човешката си

неприрода.

Покрит със прах,

едва успях,

да изровя детски спомен.

С един ритник

го съживих!

Ах, хубаво било е,

вярно!

Но вече късно е,

уви!

Еклисиаст е казал харно,

че има време 

и за раждане,

че има време 

за умиране.

Умрях от смях,

но преживях

човешкото 

душегримиране!

НЕНАДЕЖДНО

Надеждата е чисто лицемерие -
не вярвам в третокласни оправдания.
Измислена е в миг на недоверие,
поредна архаична пледоария.
Използвана е често от палачите
в мига преди да блесне гилотината.
Надеждата е живо предсказание,
родило се в духа на мъртва истина.
Не се поти, разпръсква илюзорност,
възражда се дори и след провала,
Надеждата е вид безотговорност,
отваряща на пъкъла портала!

ПРОРОЧЕСТВО

разбъркани чувства,
обмислени рими,
грешки от хаос
и хаос без име
настръхнала есен,
луна подивяла,
вятър отнесен,
звезда посивяла...
...раздяла...
...раздяла...
крещи оскотяла
нощта
и бълнува
не чува сърцето,
не спи,
пророкува...
съдбата рисува...

Да се спасиш, политайки в съня си,


да бъдеш пръв в последен ешалон,


да задържиш завинаги дъха си,


от спомен да родиш уют и дом,


да изгориш остатъчната болка,


безкрилен през вселени да летиш,


да спреш мига и с капещия восък,


издишайки, реалност да родиш...

ИСКАШ ЛИ

Искаш ли да те обичам?
Оттук до края на света?
Добре, лъжите си събличай,
ела при мен без грам лъжа.

Ще кажеш "- Честна съм!" Но нека
с аршин не мерим честността!
Лъжата вътре е в човека
и тайничко разяжда тя.

Тогава първо изчисти я.
Ела при мен без фалш, без грим,
а аз душата ще разкрия,
в любовен ритъм да летим

без пранги, глупави окови,
комплекси, завист и сръдни.
Пречистена любов ще може
от егото ще ни спаси.

И ще вървим на сън, полека,
оттук до края на света.

Да те обичам искаш? Честно?

Или това е пак лъжа???

ЕЛЕКТРИЧЕСКО

Отслабна тока.
Притъмня.
Диета явно,
електрическа.
Мъждука крушката едва,
дали ще издържи
стоически?

Червена светлина,
не жълта,
се стича по стената,
капе.
Обърка се, нощта, обърка...
А напрежението гасне.

Аха мигът да изгори!

Но после леко просветлява.
Обесена луна крещи,
а сова скучно се прозява.

От зор бушонът ще се пръсне!

Ми нека да се изпари!

/Сърцето ми ще се откъсне
и призори ще се взриви./

КЪДЕ СА

Къде са очите ти?
Как ще ме видиш,
когато се върна при теб?
Мечтите къде са?
Скрити зад миглите?
В точен, римуван куплет?

Там са дърветата
с голите клони,
с напуснати, празни гнезда.
С пръсти от слама
косите ти гоня,
но ти си отиваш,
сама.

Вися над пустинята,
дъжд съм,
изливам се.
Падам на капки мълва.
Ти пък си пясъкът,
камъкът, глината,
там те откривам
с нега.

Въпроси задавам,
но стъклено ехо,
се блъска без смисъл,
без цел.
Къде са очите ти?
Как ще ме видиш,
когато към теб съм
поел?

Въртя като пумпал
свещена вимана
и мантри повтарям
безчет.
Въжето се къса
и връщане
няма.
Курсът към теб
е приет.

ЖЕНАТА, КОЯТО....

Жената,
която не можеше да обича,
обичаше мен.
Ужасно е да бъдеш обичан
по този невъзможен начин.
Няма признаци на любов,
нито знаци,
по които да се ориентираш,
Тя е като дъжд,
който измива стъпките,
като сън,
който не можеш да си спомниш.
Бълнува понякога докато спи,
но не помни...
Нищо не помни от съня си...

Дори не помни, че ме обича...

R.I.P

На Валери Петров

Отиват си поетите, големите...
След тях остават хора без следи.
По стиховете лаят, по поемите,
самите те наричат се творци.

Какъв Вапцаров, Фотев и Валери?
Чете ли някой техните творби?
Поетите сега са лицемери
и толкова ужасно им личи!

В епическа борба и фейсбук драма,
за лайкове продават си душа.
Поети ли? В поезията няма
неискрени, фалшиви чудеса.

Талант се раждаш, носиш го отвътре,
дори да няма кой да те цени.
Безценните завинаги остават -
Творецът ги признава за Творци!

РЕСТИТУЦИЯ

Как искам да си върна всичко мое
от времето преди да те познавам.
Малко е наивно, необмислено,
но мисля си, че обич заслужавам.

По право ми се пада свободата,
но ме държат невидими окови.
Освободи ме! Времето не чака,
а брънка съм в синджир от бели роби.

Половин човек съм. Нямам избор даже.
Командно дишам в безвъздушни цикли.
Върни ми всичко мое, без остатък,
от времето, преди да те измисля.

НЕСЛОМЕНА

Станах сянка. Бях вграден в скала.
От камъните ми дувар градиха.
Зазидаха ме. Времето ми спря,
но с кирки ме разбиваха, рушиха.

Избягах с пясък. Сам се озовах
във Райската градина безпризорен.
Ами сега? Кое дърво избрах,
че после се оказах пак изгонен?

Родих се в Авел, Каиновия брат
и най-доброто заделих за Бога!
Отново не познах! Объркан свят -
добрите братя да дарят не могат.

А много исках обич да даря!
/на влъхвите оставих тази роля/
и пак от сянка бях вграден в скала,
в поредната, нетърсена неволя.

Зачудих се! Дали ще издържа?
Животи много, много кръговрати...
Избрах си кръст, на него да умра,
предаден от роднини и познати...

Но станах слънце, сноп от светлина!
Изгря душата, грейна озарена.
От сянката - ни спомен, ни следа.
Възкръсна Любовта ми несломена.

ПЕТЛЬОВО

Кукуригууу,
кукуригуууу
кукуригуууу
куку ри

Това са моите петли.
Пеят рано сутрин.
По три пъти.
Гласните им струни ще се скъсат.
Будят всичко живо,
но не знам къде са
и ги търся.

Пеят някъде в душата ми,
в курника или около него.
Все забравям,
че перата им
често галят мойто его.

Чувам ги, в съня, наяве.
Гордо гребени развели.
Моите петли,
предатели,
трижди са се врекли в мене!

Чакам ги! Зората викат,
че заспал съм ненавреме.
На събуждане обричат
най-омразните ми теми.

Кукуригууу,
куку ригуууу
куку ригуууу
куку ри

Това са моите петли,
и чакат петльов ден, нали?

НЕРЕАЛНОСТ

Сълзите са затворени в очите ти,
подготвят бягство, искат да излязат.
Боли душата, пълна със измислици,
а мислите ти са среднощни влакове.

Пътуваш с тях, но трудно се завръщаш
в баналната, натруфена реалност.
И уж прекрасно е и имаш себе си,
но криеш се в усещане измамно.

Необяснимо е и плашещо, неясно,
набъбва във изпъкналите вени.
Сълзите пък напират, наедрели,
аха, да се разлеят театрално.

Но гледа тъпо плоският монитор
в едно лице, отчаяно, красиво.
Въпросите в бутоните на мишката
без отговор се мятат полуживи.

На нищо не прилича тази приказка
и по презумпция нюансите са сиви.
Не можеш да намериш в нея смисъла,
дори да искаш смет и даваш сливи.

Романтика и песен, розов вятър,
емоции от пъкъла родени,
сълзите ще разлеят и увехнали,
ще наводнят безплодните недели.

А истината има много форми.
Копнежът е прочувствено реален,
но всичко е игра и няма стойност -
реалният живот е виртуален!

АСТРАЛНО САМОВЛАСТИЕ

Спалня.

Лампа със счупена крушка. 

Изоставен телевизор шепти заклинания. 

Клатушка се светлината.

Сервира признания.

Устата ми в устата и. Ръцете ми зад гърба и. 

Тяло, като скулптура, 

обърква съзнанието 

и духа ми.

Някъде навън, 

в странична уличка,

чака една трагедия. 

Енциклопедия на разделите.

Раздел III.

Глава първа.

Откровение.

Колегия учени са установили правилата на играта.

Винаги е трагедия, когато се разделят души от телата.

Отровата е в устата ми и аз преглъщам чужди истини. 

Не съм гладен - оптимист съм.

Недовършена история вгорчава живота на десерта. 

Злодеят остава жаден до следващата си жертва.

Кажи и това, което иска да чуе.

И без това сърцето ти няма да издържи на това безумие.

Пълнолунието ще съсипе пълното щастие

в христоматиен пример за астрално самовластие.

ЗВЕЗДОБРОЙНО

Разголват се звездите тази вечер.
Пред взора ми кокетно се събличат,
а времето през пръстите изтече, 

докато душата си обличах.

Брониран съм, а рицар съм без броня.
Насреща ми - стрелите са горещи!
Каруцата е впрегната пред коня,
а аз си правя пас и пея песни.

Гласът ми дрезгав даже залютява.
Луната пали пура с жест комичен
Звездите се разголват и пейзажът
е в този час разгулно-еротичен.

От вещици се пазя? От вампири?
От дупки в междузвездния си път?
Съзвездия, родени от валкири,
разкриват се в космична млечна плът.

И аз съм изкушен да се разкая,
за дадения набърской обет -
за повече любов да не мечтая,
железен до последния куплет.

Душата си облякъл във доспехи,
от хорските атаки защитен,
ще мога ли по звездните пътеки
да срещна някой, да съблича мен?