Писал съм хиляди думи,
но нито една не беше за теб.
За теб бяха парчетата от сърцето ми,
които валяха вместо сняг
и покриваха душата ми с твоето ухание.
Сричките, като кокичета,
изригваха по тротоарите на изреченията ми.
Но бяха несподелими.
Прекалено мои, прекалено лични.
Безлично беше само усещането ми за теб.
Недокоснато от реалността и суетата.
Красотата на битието пречупвах през
твоите усмивки или през твоите сълзи
и не оставаше нищо, ама нищо,
което да бъде мое.
Докато не се появи един обектив
и започна да наблюдава всичко отстрани.
Въпреки, че нямаше право, той те гледаше
с невиждащото си око
и разтваряше лещата си на обектива.
Обективно ли или не
се вреше зад завесите,
на споделеното ни АЗ,
премигвайки мигове,
скрит зад моето его!
Той може да разкаже хиляди истории,
но нито една вярна, нито една за теб,
нито една за нашата истинска същност.
Всичко е зад обектива, зад реалността,
зад кадъра, в който запечатвах очите ти.
А хилядите думи, които изписвах,
не бяха за теб.
За теб бяха парченцата от сърцето ми,
които ти принадлежаха.
