Крайна мярка е вината.
С нея егото замеря значимостта
на личност простосмъртна.
Виновен ли съм аз,
че те намерих,
а после в битието се обърках?
И кой да каже рано ли е,
късно ли е?
Та времето е простичко сравнение.
Ти си несравнима по презумпция.
Как тогава с време да те меря?
Очите виждат само отражения.
Не мога да докосна същноста ти.
Прогледнал, след провали и съмнения,
усетих само дъх от любовта ти.
И затова смирено се оставям
да ме замеря егото с признания.
Признавам! Всичко ти прощавам!
Обичам те до ... отчаяние!
