По навик търся твоята ръка.
От спомена отпивам малки глътки.
Очите ме болят от самота,
сърцето ми тупти в познати стъпки.
Безгрижен бях и пълен със мечти,
повярвал в светлините на съдбата,
сега съм кисел, стар и мълчалив,
достойнство съм изгубил в тишината.
Не мога да си тръгна! Докога!?
И всеки край отново е начало.
Прилепнала е моята душа
в съня към съвършеното ти тяло.
Изгубен съм във стая без врати.
И няма изход. Силни са стените.
Във тях се блъскам тежко и кънти
сърцето ми, преглъщащо сълзите.
От хорската тълпа страня до днес.
Не искам със тъга да заразявам.
А нощем вия дълго, тъжен пес,
който без стопанин ближе рани.
Наивен бях, повярвах в любовта -
откритие направих епохално.
По навик търся твоята ръка.
Но няма никой - мястото е празно.
Обичам те сега. И в този миг.
Но, Бога ми, не искам да говоря.
И не случайно пиша стих след стих -
след теб врата не мога да затворя!
