Не се побирам вече в две дисаги.
Нещо ми е сбъркано без време.
Тъмното сумти и се протяга
Светлото в душата ми да вземе.
Думите търкалят се по пода -
най-недоизпитите разливат
остатъци молитвени до Бога.
В устата се съсирва глътка бира.
Пулсира битието аритмично.
Скуката убива всичко цветно.
Не се събирам в този свят и стига
съм се преструвал тихо и кокетно.
Лица безлични спомени оставят.
От мозъчните гънки оглупявам.
Не се предавам, но се уморявам
душата си за семки да продавам.
Каква любов?!? Какви свещени чувства?
Отдавна окосени са полята.
Объркани от суета и лустро
не пърхат пеперудите с крилата.
Безгримни са дисагите, тъкани
от мъдрост без мечти опечалена.
И тясно ми е в този свят. Признавам,
че търся ненамерена вселена.
