Помниш ли,
че телефонът се потеше,
докато вибрираше
от моето звънене?
Миришеше на сняг,
студът те караше
да руменееш?
Помниш ли как Господ
викаше в ушите ти,
крещеше, мойто име,
а стоновете ти
побъркваха съседите?
Помниш ли
извивките на тялото ми,
докато ръцете ти
любов
рисуваха по него
и безвремие?
Помниш ли,
че преди цяла вечност
се обичахме,
но пресен сняг,
без стъпки,
е на прага ми.
Помниш ли?
Нима забравяш лесно,
откраднала съня ми,
забавляваш се?
Помниш ли?
Това не се забравя!
Безумната любов
не вярва в края!
Реално е било,
но като в приказка
живели сме,
в безкрая.
От него
телефонен звън напомня,
че не чака никой вън,
а спомен диша
вероломно.
Злокобна нощ.
От самота
звездите са се скрили
безпардонно.
Не помня вече, помниш ли.
Не знам!
Отминало е всичко сякаш.
Очакването е мечта, когато
няма кой в нощта да чакаш.
