ПЛАЧ

Ангелите заплакаха пред реалността -
не изпълниха заповедта на Бога.
Безсилни бяха те пред завистта,
човешкото съмнение и злоба.
С крила, покрити с нефт и сажди,
не можеха да излетят.
Заплакаха с брилянтни сълзи
с надеждата, че ще умрат.
Безсилни, в казуса пленени,
те плакаха година, век...
От сълзите роди се племе -
човек с душата на поет.

ДИВ СПЕКТАКЪЛ

Броеница.

Птичи крясък.

Слънчева жарава

в слънчев сплит.


Мечти на пясък.

Тъжен вятър.

Вълчи стъпки.

Мил камшик.


Див спектакъл.

Селска къща.

Кръст, под който

гние хляб.


Сянка,

дебнеща в оврага.

сънища

на котарак.


Късно вино,

дръзко грозде.

Тръпка дълга

до века.


Мъжка мъка.

Знак отгоре -

тихи стъпки,

на жена.


Мост от болка.

Шепа жито.

Въздух, гъст

като петмез.


Плет от чувства.

Куче свито.

Падаща звезда.

От стрес.

ЛЮБОВ В ЕДИН С ТВЕ НО ЧИСЛО

Позволете ми да обясня,
че варианти има сто -
Любов в единствено число
не е Любов, а самота.

НАЙ-ТЕЖКА

Вини плетем в изящна плетка,
по-бързо и от див поток.
Болят ни истини. Подвеждат.
Лъжи измисляме с отскок.

А извинения - мазоли,
преглъщаме, но пак вървим
по пътищата прашни, грешни
и хапче пием да заспим.

Обиждаме любими хора,
невинни цапаме с вина,
а после пращаме в затвора.
За секс продаваме душа.

Присънват ни се тайни знаци,
но не тълкуваме от страх.
Нагаждаме мечти, мераци,
спокойствие да търсим в тях.

С годините гръбнакът скърца,
понесъл тежести безброй.
Каруцата пред кон се връзва
с посока - грешния завой.

Да си простим все няма време -
набързо комкаме халва.
Душата е самотно бреме,
но най е тежка съвестта.

БОДЛИ

Над мен отдавна нямаш власт.
След слепотата си прогледнах.
Повярвай, нежният ти глас
отдавна спря да ме подвежда.

В очакване да ме спасиш
умирал съм хиляда пъти.
Сега отчаяна крещиш,
но не достига любовта ти.

Дори с усмивка на глупак
се чувствам друг, духът е весел.
А ти крещи, обиждай пак -
след робството светът е песен.

„Обичай ме, не ме жали?" -

изтъркана е тази фраза.
Не може роза без бодли,
но розите бодли не стават.

ГЛУХО

Седя си в тихата провинция,
най-много да излае куче,
петел да кресне в абстиненция,
прасе да се прозяе скучно.
Спокойствието ме убива.
Душата пагубно вилнее.
Една старица, с крива вила,
зад шепата си ми се смее.
А аз поет от първа класа,
обори рина, чушки сАдя
и овче мляко в грънци квася -
добър съм, скромно ще призная.
Но в къщи, с чашата ракия,
/не ме приемат в хоремага/,
разровил царската туршия,
отварям Шекспир за награда.
Световно става, не вселенско,
усещане за талантливост,
а римите, без нищо селско,
редят се с дразнеща игривост.
Доволен съм, изпълвам листа,
с пияни от ракия думи.
Седя си в глухата провинция
и оглушавам от бездумие.

НОЩНА СТРАЖА

Не чу ли моя плач?
Нима подмина Големия каньон?
Горгоната преследва мишка
в своя дом.

Лъкът амурски пак се скъса
и тетивата се отплесна.
Навъсена плесница плесна
и всичко светна.

Разчорлени крачоли
размятат гневни крачки.
Алвеоли пукат се
като сапунени мехури.

Кратки стъпки
на сънливо его
танцуват пасо добле.
Изморено признание
промъква се през
устни сухи.

Пуша.

Ти къде се запиля?
В колесница от тъма?

Сгушен в гънките на мрака,
часовой от Нощна стража,
за бедите зорко бди.
Ще се измъкнеш?
Надали!

Голямото преследване започна.

Примамката е сладокусна

за вампирът озверял.

Тялото - килия вкусна,

държи душата окована -

фантазия е, не, измама,

илюзия за симбиоза.

Мога само да отложа

неотменимата присъда.

Божията воля чака

светлината да изгрее в мрака.

ЛУНАПАРК

Усмихнат съм! Не знам защо,
а и причината не търся.
Не ми се пише за тегло,
за политика и за мъка.

Оставил вечните проблеми
на други смахнати творци,
усмихвам се сега безделно -
"аз паднах, друг ще ме смени".

И слънчево ми е в душата.
Едно такова - лунапарк!
Намигам тайно на зората,
откраднал малко бляскав чар.

Ще бъде хубав, светъл ден,
без неприятни изненади,
но с пожелание от мен
цял ден усмивка да ви пази!

УТРО

Преди да отплава,
лодката качи залеза на борда
и го отнесе зад хоризонта.
Самотната скала се ронеше
незабележимо,
докато се превръщаше
в пясък.
Морето се клатеше лениво
в лунен отблясък.
Звезди падаха в шепите
на мечтател,
за да се превърнат
в слънчеви лъчи.
Утрото роди се в стих,
който никой няма да чете,
но ще живее.

ПРИЗНАНИЕ

В стаята е тъмно. 

Уча езика на глухонемите.

Гърлото ми е пресъхнало,

остра болка го превзема.

Огънят тресе отвътре -

премръзнал съм от изневяра.

Вцепенен от неприемане

отказвам да гася пожара.

В безброй минути самота,

получени като подарък,

изсмука всичко любовта -

на кладата сега изгаря,

осъдена от думи тежки.

Кога дървото ще усети,

че вече е дърво без корен,

изскубнато от груби грешки

пресъхнало, но непокорно?

Кога дървото ще притихне,

и клоните си ще прекърши?

Кога пожарът ще утихне?

Кога горивото ще свърши?

Мълча! Изтрити гласни струни

хриптят в нелепо оправдание,

а глухонеми пеперуди

рисуват моето признание.

ЛУДОСТ

Жадна си и търсиш изцеление.

Ноктите ти дращят самота.

Завесите са спуснато смирение

и тишина, и тишина, и тишина...

Мълчи душата, свила се на топче.

Пожарът в тебе кой ще изгаси?

Ти питаш се - Какво ме чака още?

Присвиваш устни, с цел да издържиш.

И плачеш тайно, никой да не види,

че жаждата превърнала си в дъжд.

Лудост е, но искаш да отпиеш

от устните на влюбен в тебе мъж.

БЛАГОСЛОВ

Желанията ми на глас изричаш,

но няма да се радвам шумно, 

че да подслушва дяволът обича.

Ще си говоря с теб бездумно, 

с крясъкът на нощна птица,

и ще долитам неразумно,

в ръката стиснал броеница,

по-нисък и от тревен стрък.

Луната жадно ще наднича

зад плътно спуснати завеси,

издайнически ще орисва

любовните ни, тайни срещи.

А после, щом си дойде време,

стаил в сърцето си страстта,

ще пусна слънцето да влезе,

за благослов на любовта.

НА ШЕГА

Говорим си с дама на тема -
духовността в днешното време.
 - Всичко съм чела, рече
и сбърчи уста,
но ефекта е малък
и няма файда.
Духовност не искам,
аз нямам комплекс,
давай направо -
в леглото и секс!
Тая духовност е за парлама,
Отдавна не вярвам в тикиви неща.
В мола купувам всичко с пари.
Тъй че започвай - целувай, гали!
Опитах с добро:
- Недейте така, тази духовност
е същност, съдба.
Тя се издразни:
- Голям си циник!
Проблеми ли имаш в леглото,
умник?
Тихо въздъхнах - тази игра
какво общо има с
с духовността?

КОЕТО НЕ СИ

Боли от това, което не си,
но другите искат да бъдеш.
Твоите мисли, надежди, мечти -
никога няма да сбъднеш.

Не можеш на всички да угодиш -
ти си човек без ограда.
Някой изисква, на друг пък дължиш -
робство е тази награда.

Боли от това и плачеш насън,
но денем с усмивка стартираш.
Истинска казваш била си, чалъм
как за душата намираш?

Старай се, опитвай, но ми кажи
себе си как ще излъжеш?
Боли от това, което не си,
и никога няма бъдеш.

СНОЩИ СЪНУВАХ

Снощи сънувах, че падам.
Падах бавно в бездна
от розови цветове.
Милиони лица се усмихваха
под нозете ми.
Събудих се в купчина
листа есенни
и чух сърцето си,
крещящо в морзов ритъм.
Това е телеграма, от сърца,
които спират в този миг.
Момент,
да прочета съдбата си,
преди да се орисам
на падане отново.
След две минути
ще скоча в Смърт,
не по-малко красива
от Живота.
Непросветените
ще бъдат възмутени.
Ще избера смъртта си
и ще съм и верен -
тъй както съм избрал
как искам да живея,
ще избера
как искам да умра.
Млечно-бялата мъгла
отново спуска сън-завеса.
И падам пак, а красота
декор е в моята пиеса.
Не съм пиян.
В небе превърнал
изтъркани и избелели дънки,
обръщам се назад, към бъдното,
изпълнено с надежди звънки.
Но! се събуждам.
Слънчев лъч
клепачът ми с любов изгаря.
Дори не вярвам, че съм тук!
Къде съм?
Може би съм в Рая?
Не вярвам.
Празен автобус,
току излязъл от гаража
проскърцва с глас,
греховен, глух -
"Е, хайде, всички сте за АДА!"
И качвам се,
но без билет.
/А пушенето забранено!/
Преди последният куплет
ще кажа нещо откачено -
Щастлив съм, че сънувах сън
и в него БОГ ми бе приятел!
Пророк ли съм или не съм?
Нарекох себе си мечтател!

ЕСЕННА ИМПРЕСИЯ

Все още в шепите държа

угасващото лятно слънце.

Септември, сякаш на шега,

опитва се да ме прегърне

с облаци
и хладен дъжд.

Настръхнах! 

Сякаш изведнъж 

усетих идващата зима.

Загръщам се. 

На пейка сива

присядам с мисли разноцветни.

Кестените падат в рима,

бодливи дрехи разсъблекли,

заредени с топлина.

Кадифена тишина

след птиче ято огласява

намигването на деня.

Усмихвам се.

В разбита капка, 

улавям есенна тъга.

Разходката ми беше кратка,

но слънце в шепите държа.

БЕЗСМИСЛЕНО КРАТКИ

Какво стана с нас?
А с топлината?
А с нежността?
А с красотата?
Или всичко е само спектакъл
на чувства,
които отдавна съм чакал?
Буца лед в гърлото пари.
Думи преглъщам,
изригвам пожари.
Въпроси задавам
на сънен дувар.
Той ме поглежда с
поглед-шамар.
С токчета тракат
дъждовните капки.
Въпроси задават,
безсмислено кратки.
Какво стана с нас?
А с топлината?
А с нежността?
А с красотата?
Или всичко е само спектакъл
на чувства,
които отдавна съм чакал?

ДУЛСИНЕЯ

Някога, отдавна,

но не толкова много,

живееше момиче

в общежитие строго

с мръсно сиви стени,

със слепи прозорци,

с решетки-зъби.

Врати талашитени

го деляха от свободата

да бъде дете -

бе дете на съдбата.

Тера инкогнита -

земя непозната,

беше светът

зад онази ограда.

Отсреща висяха,

там, на простора,

дрехи на друго момиче,

спретнато, чисто.

То не беше виновно,

че така бе орисано -

да си има всичко.

Но как да и кажа

тази неправда

от Бог ли е дадена?

С какво е заслужила

да бъде предадена,

в това общежитие

да бъде оставена

от тази, която 

и е дала живот?

Донкихот 

е обичал една Дулсинея,

дебела и грозна селянка

с пъпчиво лице.

С вятърни мелници

бил се за нея.

Кой ще се бие

за горкото дете?

НЕРОДЕНО

Високоволтови противоречия

превръщат нежната любов в пихтия.

Поредното напускане е в действие -

затворени са чувствата в кутия.

Напразни заклинателни ектении

напъват окуцели гласни струни.

Стомахът е на топка. Лицемерие

е тайната спогодба помежду ни.

Не вярвам в мълчаливото съгласие.

Не искам този фарс да продължава.

Продаде нероденото ни щастие -
по-страшно е дори от изневяра.   

.

Мъгливо те съблича есента

Мъгливо те съблича есента,
дрехите ти диплят се по пода.
С вълнение те чакам и мълча.
Събличам те и аз, но само с поглед.

Цигарата спокойно в мрака пуши.
Пространството е в друго измерение.
В каданс забавен времето се гуши -
ръцете дирижират вдъхновение.

В очакване изтръпнал, занемял,
усещам те - пулсираща жарава.
За този миг навярно съм живял,
а ти си моя влюбена награда.

КРАСНОРЕЧИЕ

Да помълчим.
Нека димът от цигарата
оцвети тишината.
Учтивият грим
е излишен в устата,
а грозната истина,
по красота
се равнява с лъжата.
Реки от думи
само размиват
уморените чувства.
Мисли се лутат,
сърцето накуцва,
докато търси решение.
Няма спасение.
Нека мълчим,
фатално обречени
и се обичаме
в тези последни мигове
на красноречие.

ПРЕРАЖДАНЕ

Изтръпна с писък жълтото листо -

огледалото не лъже.

Жълтеницата на есента 

от корена ще го отвърже.

Ще падне глухо, без фанфари,

вятърът ще го издуха,

пожълтялото листо под пейка 

ще умре от скука.

Дъждът ще бъде като в сън,

кошмар, от приказка излязъл.

Ще гние в кал до някой пън,

листото болно от проказа.

Ще спи с предадена душа,

докато съвсем изчезне,

докато слее се с пръстта

и в корените тихо влезне.

И после пак, през пролетта,

превърнало се в сок витален,

от корените към върха,

се прероди във цвят сакрален.

ЕСЕННО ПРОЗРЕНИЕ

Самосвално определение,
вместо любов презрение,
глътка самота за изцеление,
тонзилитно възпаление
и хронично вцепенение -
късно-есенно прозрение.

ГЛИНЕНИ КРАКА

С тези глинени крака
накъде съм се запътил?
Дали към края на света
или към пореден пъкъл?

Ще почна всичко отначало.
Ще дам рестарт на мисълта си.
Ще махна всичко преживяно.
Ще бъда нов, дори в съня си.
Ще спра да имам мисли черни.
Ще казвам всичко откровено
и без слова високомерни
ще спирам кротко на червено.
Ще чакам тихо на опашка
и нов автомобил ще купя.
Ще спра, с усмивка веселяшка,
и катаджия ще подкупя.
Ще возя новото си гадже,
напук на всички завистливци
и в парк ще се разхождам даже -
с памук от захар в мойте мисли.
Ще махна всичко остаряло,
уроците си ще науча.
Ще почна всичко отначало,
а пък, каквото се получи.

С тези глинени крака
ще се спъвам май до края.
Ще ги заменя с крила,
но като отида в Рая...

ЗАСПИВА МОМЧЕТО

Заспива момчето

с хлапашка усмивка,

с бездънни очи 

на прастар мъдрец,

уморено от истини, 

с подарена завивка,

с лъжлив оптимизъм 

на жертвен агнец.

Смирено полага 

руса главица 

до врати от стомана и лед 

и не на шега

казва: - Хайде, палачо, 

нали ме обичаш, 

сънят е присъда, 

заспивам в смъртта!

Неистово чака 

наточена брадва,

жадна да пие 

от свежата плът.

Факлата фъфли, 

животът догаря,

мечтите в агония 

силно кървят.

Сутрин събужда се, 

в собствена пепел,

размахва крила 

и полита с духа.

Отново с усмивка, 

отново със песен,

момчето събужда 

се за вечността.

Отново със сили,

същинска стихия,

самозапалва се

да изгори. 

Как ли заспива 

момчето-месия

с хлапашка усмивка,

с бездънни очи?

В съня му душата

белее от ярост,

тече като лава.

В реалността

момчето-мъдрец,

светлината събрало,

безпощадно обича -

твори чудеса.

НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще спра да те обичам,
ще спра да проверявам телефона,
да чакам съобщение без смисъл,
да плача насаме с емотикона.

Някой ден ще спра да търся знаци,
ще спра небитието да тълкувам.
Ще спра да търся коренни обрати
и думи, от които се вълнувам.

Някой ден напълно ще забравя,
че мъката била е на шега.
Ще спра да те обичам, обещавам,
но някога, а не сега!

ИСКАМ ДА ДАВАМ

Дойде за последен път?

Дойдох за последен път!
Последен път искаща?
Последен път искаща!
Готова ли си за дългия път?

Готова съм за дългия път!
Ще вървиш ли до мен в кишата?
Ще вървя до теб в кишата!
Ще дойдеш ли даваща?
Ще дойда и даваща.
Имаш ли обич?
Имам и обич!
Имаш ли вяра?
Имам и вяра!
Имаш ли нежност?
Имам и нежност!
И искаш да даваш?
ИСКАМ ДА ДАВАМ!

СЛЪНЧЕВО ПТИЧЕ

"А ти слънчево птиче, когато от път се умориш 

и ти се прииска да се сгушиш в тишина, повикай ме...

с теб ще помълча и ще те прегърна с топлина."

Повикай ме! Ще те прегърна!
Със слънчев лъч ще те даря!
Дори земята ще обърна
усмивка да ти подаря.
Разкрий сърцето си пред мене.
Усещаш ли го? То тупти!
И всеки удар е знамение!
Та ти си жива, аз съм жив!
Мечтите, на духа опора,
повярвай, дават ми крила.
Лети със мен, любима моя.
Ела при мен!  При мен ела!
Пресечни точки в хоризонта
сближиха нашите съдби.
Ще бъда тук, на тази клонка,
в очакване да дойдеш ти,
в очакване на онзи изгрев,
така желан, така мечтан.
Повикай ме! Ще те прегърна!
И вече няма да съм сам!

КОРЕНИ НА ЩАСТИЕ

Гадателят рисува край, за да роди начало.
Уморен от неписане, поетът си почива,
докато търси рима на душата си.
Пищи от светлината тъмна истина,
а безгръбначната цигара се вие в пепелника, чакаща
да превърне в пепел поетичен черен дроб. А ракът?
Може би е изцеление причината,
смъртта - врата към райска вечност.
Гадателят не вярва в медицината.
Поетът се проклина от човечност.
Кукувиците са повече от мухите,
с които лястовици хранят малките си.
Докъде ще стигнат в календара дните?
Дали са верни сметките на маите?
Мъртвите прощават лудостта,
превзетата нормалност на нормалните.
Гадателят се взира в Същността,
поетът търси корени на Щастие.

БИВША

Това е твоята бивша жена

и мъжът и, леко прегърбен. 

Красива, усмихната, без вина.

Ти се скриваш в тълпата, 

но тайно надзърташ. 

Спомени блъсват 

слепоочната вена. 

Нима е ревност това? 

По дяволите! 

Пак надзърташ. 

Лицемерно е - 

това е твоята бивша жена. 

Отминават. 

Превърташ. 

Тя го обича тъй, както теб не успя? 

Вкус на тъга гали небцето. 

Връщаш се в реалността 

с неосъзната болест в сърцето... 

Тя беше твоята бивша жена.

Вцепенен

Не! Не! Не!

Така не може!

Плувам в празни езера.

От празни чаши пия вино

и празен лягам, без слова.



Не! Не! Не!

Това е ужас.

Без бряг разливат се реки.

Без вятър клоните се люшкат.

Деня боли! Нощта боли!



Не! Не! Не!

Пулсират скрити

пустинни, жадни страхове.

Изпиват чувствата взаимни,

превръщат ги във бесове.



Не! Не! Не!

Душата пагубно раздират

безброй комплекси от вина!

Нима това любов наричаш?

Не е любов!

Не е любов това!

Нямаш сили вече за отричане!
Откровено вцепенен, завиждаш тайно на убитите -
смъртоносно заразен от пагубното си обичане.

ВСИЧКО, КОЕТО ИМАМ

Всичко, което имам,
вероятно го имаш и ти -
сърце, душа, мисъл
и мъничко луди мечти.

Аз съм досущ като тебе.
Ние сме капки вода.
Не знам по какво си приличаме -
аз мъж съм, ти си жена.

Не прощаваме бързо (дълбоки сме),
но простим ли, забравяме в миг.
Постоянно си учим уроците -
аз на теб, ти на мен ученик.

Не умеем да бъдем престорени,
лицемерни души, без сърца.
Аз и ти сме две мънички облачета,
от които се ражда дъжда.

И вали най-пречистена истина,
(много хора и казват любов),
С цветове от дъгата разлистена
тя ни свързва "вовек и веков".

Всичко, което имам,
вече  го имаш и ти...
Сърце, душа, мисъл -
всичко ти принадлежи.

ПРЕЗРЯЛО ЦВЕТЕ

Объркани от крясъци са дните ни.

Пророчествата крият тъжни истини.

Удобните лъжи привличат мислите.

Животът се затлачва от безсмислие.

Прекрачваш хора, прашни гари, спирки,

но няма как да спреш беда навреме.

Кому е нужна тази надпревара?

Душа осиротяла в тяло дреме...

Финалът винаги е скучен -

бисквити, жито, две сълзи пролети.

И шепа пръст -

eдно презряло цвете

съблича си над гроба цветовете.

КАК ДА СЕ СПАСЯ

От злите сили как да се спася?
С молитва свята или с кръстен знак?
Долитат бесове открай света.
Прииждат на талази пак и пак.

Скилидки чесън нося на врата.
Билкова отвара не помага.
Нападната е моята душа,
но как душа от зло се защитава?

Обърканите мисли се роят.
Жужат като разгонени пчели.
Емоции в сърцето ми кръжат,
от болка то не спира да крещи.

Но този крясък глъхне без слова.
Глухи сенки крие небосклона.
Умира бавно моята душа,
Но как да я спася? Не знам! Не мога!

Кажи ми ти, Весталке, без лъжа,
демоните как да овладея?
Не спирам да проклинам участта,
че в този ад приживе ще живея.

Усмихна се Весталката, без глас -
смирено ме докосна с добрина
и нежен лъч душата ми огря -
изпълних се с любов и светлина.