Снощи сънувах, че падам.
Падах бавно в бездна
от розови цветове.
Милиони лица се усмихваха
под нозете ми.
Събудих се в купчина
листа есенни
и чух сърцето си,
крещящо в морзов ритъм.
Това е телеграма, от сърца,
които спират в този миг.
Момент,
да прочета съдбата си,
преди да се орисам
на падане отново.
След две минути
ще скоча в Смърт,
не по-малко красива
от Живота.
Непросветените
ще бъдат възмутени.
Ще избера смъртта си
и ще съм и верен -
тъй както съм избрал
как искам да живея,
ще избера
как искам да умра.
Млечно-бялата мъгла
отново спуска сън-завеса.
И падам пак, а красота
декор е в моята пиеса.
Не съм пиян.
В небе превърнал
изтъркани и избелели дънки,
обръщам се назад, към бъдното,
изпълнено с надежди звънки.
Но! се събуждам.
Слънчев лъч
клепачът ми с любов изгаря.
Дори не вярвам, че съм тук!
Къде съм?
Може би съм в Рая?
Не вярвам.
Празен автобус,
току излязъл от гаража
проскърцва с глас,
греховен, глух -
"Е, хайде, всички сте за АДА!"
И качвам се,
но без билет.
/А пушенето забранено!/
Преди последният куплет
ще кажа нещо откачено -
Щастлив съм, че сънувах сън
и в него БОГ ми бе приятел!
Пророк ли съм или не съм?
Нарекох себе си мечтател!
