Седя си в тихата провинция,
най-много да излае куче,
петел да кресне в абстиненция,
прасе да се прозяе скучно.
Спокойствието ме убива.
Душата пагубно вилнее.
Една старица, с крива вила,
зад шепата си ми се смее.
А аз поет от първа класа,
обори рина, чушки сАдя
и овче мляко в грънци квася -
добър съм, скромно ще призная.
Но в къщи, с чашата ракия,
/не ме приемат в хоремага/,
разровил царската туршия,
отварям Шекспир за награда.
Световно става, не вселенско,
усещане за талантливост,
а римите, без нищо селско,
редят се с дразнеща игривост.
Доволен съм, изпълвам листа,
с пияни от ракия думи.
Седя си в глухата провинция
и оглушавам от бездумие.
