В стаята е тъмно.
Уча езика на глухонемите.
Гърлото ми е пресъхнало,
остра болка го превзема.
Огънят тресе отвътре -
премръзнал съм от изневяра.
Вцепенен от неприемане
отказвам да гася пожара.
В безброй минути самота,
получени като подарък,
изсмука всичко любовта -
на кладата сега изгаря,
осъдена от думи тежки.
Кога дървото ще усети,
че вече е дърво без корен,
изскубнато от груби грешки
пресъхнало, но непокорно?
Кога дървото ще притихне,
и клоните си ще прекърши?
Кога пожарът ще утихне?
Кога горивото ще свърши?
Мълча! Изтрити гласни струни
хриптят в нелепо оправдание,
а глухонеми пеперуди
рисуват моето признание.
