Изтръпна с писък жълтото листо -
огледалото не лъже.
Жълтеницата на есента
от корена ще го отвърже.
Ще падне глухо, без фанфари,
вятърът ще го издуха,
пожълтялото листо под пейка
ще умре от скука.
Дъждът ще бъде като в сън,
кошмар, от приказка излязъл.
Ще гние в кал до някой пън,
листото болно от проказа.
Ще спи с предадена душа,
докато съвсем изчезне,
докато слее се с пръстта
и в корените тихо влезне.
И после пак, през пролетта,
превърнало се в сок витален,
от корените към върха,
се прероди във цвят сакрален.
