Някога, отдавна,
но не толкова много,
живееше момиче
в общежитие строго
с мръсно сиви стени,
със слепи прозорци,
с решетки-зъби.
Врати талашитени
го деляха от свободата
да бъде дете -
бе дете на съдбата.
Тера инкогнита -
земя непозната,
беше светът
зад онази ограда.
Отсреща висяха,
там, на простора,
дрехи на друго момиче,
спретнато, чисто.
То не беше виновно,
че така бе орисано -
да си има всичко.
Но как да и кажа
тази неправда
от Бог ли е дадена?
С какво е заслужила
да бъде предадена,
в това общежитие
да бъде оставена
от тази, която
и е дала живот?
Донкихот
е обичал една Дулсинея,
с пъпчиво лице.
С вятърни мелници
бил се за нея.
Кой ще се бие
за горкото дете?
