Цветни чадъри
са зашили небето
в гоблен
от светещи капки,
които се сливат
в целувка и
падат във вадата,
отмервайки
моите крачки.
Вървя към дъгата.
Сърцето сияе,
окъпано в
синя безбрежност.
Крадливи секунди
живота ми грабят
с лъжливи
покани за нежност.
Стопирани думи
изчакват зелено
на светофара,
преди да потеглят.
Забързани строфи
пуфтят изпотени
и калните локви
оглеждат.
Не се и замислям
за път и посока -
водата сама ще ме води.
Объркани чувства
поставят въпроси,
смутена душата ми броди
с чадър от словесни лиани,
сред хиляди капки безцветност.
Дъгата изгрява на моята улица -
дъждът има мирис на вечност.
