Не зная нищо.
Може би съм влюбена.
Тека.
Студена привидно.
Аз съм само чешма,
в гората загубена,
в планина от безбрежност,
бистра и непринудена.
Без начало и край.
Лъжа е, че съм небрежна.
Това е съдба, родена
в мъглата на билото.
В тишина,
в птичи песни,
в утро
или в нощта
чувате ме да стена.
Звукът на течаща вода -
това е моето бреме,
това е устата,
с която изричам
заклинания за любов,
моето мълчание,
с което вая
мраморни символи и
камъчета
във формата на сърце...
Водата са моите ръце,
с които прегръщам земята
и бягам от себе си.
Плача понякога,
когато съм сушава,
сбърчила кал,
събрана в юмруци,
стиснали камъни
за оправдание.
Аз съм чешма,
не търпяща изгнание.
