Март е, чакам пролетта.
Мирише ми на слънце вече -
стягам куфарите. Ще летя.
Не питам на къде.
А ветровете
снежни спомени поели,
се топят в устата ми,
предвкусвам слънчевите дни,
цъфтящите дървета
в самотата си.
Ще плача за децата,
неродените.
Защото винаги е хубаво
да си под слънцето.
Дори да се страхуваш.
Да боли.
Да чакаш чудото.
Да чакаш утрото.
И пролетта.
И да си буден.
Да си жив.
Крещи душата ми
за топлина и слънце.
Не бързай казвам и.
Ще дойде пролет.
А с болката се свиква на шега.
И с миризмата на магнолии.
Студено е все още.
Слънцето наднича вяло.
Като пенсионер пресичащ булеварда.
Подлъгва ме да бъда благ.
Дори да се усмихна.
Пука ми!
Ще чакам на перона
търпеливо влака си,
за да се включа в суетнята
на събудените мравки.
Ще чакам пролетта,
ще се преглъщам.
Пролетта е хубава жена,
която винаги си заслужава
да бъде чакана.
