Като призрак се лутам
в душата си -
в трагедия се спъвам
поредна,
полегнала
като спящ полицай,
дремещ в улична ладия,
люшкащ се в млечна
безбрежност.
Пипнешком се придвижвам,
в мекота,
но усещам
силата на удара,
когато се сблъскам
с мечтите си.
Катастрофа по принуда е,
която променя
гледната точка -
не че е от значение,
не че виждам нещо различно
в това бяло сравнение
на суета с емпиричност.
Луната скача
от покрив на покрив,
с ангелски ореол
на непорочност.
А зачатието на трагедията
е в самата любов,
която разпалват уличните
лампи разпръскващи
фотонни спори.
Послеслов:
- Мъглата е само метафора.
- Трагедията е мъгла за позьори.
