СЛАНА

Слова.
Използвах ги.
Изстисках всичко.
Езикът е солен и сух,
горчи.
И няма блясък във очите.
Чинии празни.
Стол мълчи.

***

Линията на любовта
изтънява.
Дланта сърби.
Пари ли ще взимам?
Защо са ми?
Искам ръката ти...

***

Думите свършиха в очите ти.
Дъхът ми се смрази.
И дойде сланата...
Листата покри с тъничък слой белота.

За какво ми е тази чистота,
когато замръзвам в остатъците от Рая.
Не знаех, че в ада е толкова студено!

МАГИИ НЯМА

Магия ли наричаш бесовете,

изгарящи душата в огнен ад?

Магия ли е чувството, което

превръща любовта в нагарчащ яд?

Магия ли е тази скрита лудост,

в безумие отровила съня?

Кошмарите ти, скритата ти грубост?

И тях ли със магия оправда?

Не се лъжи. Магии просто няма.

Понякога в живота е така.

Когато любовта е отлетяла,

след себе си оставя самота.

INFERNO

От един влюбен поет

започна тази турбуленция.

Въздушни ями,

тресящи се врати,

въздушна болест,

драма,

завихрени емоции,

мечти,

разбиващи се с трясък,

околосветски световъртеж

и...други разни

такиви работи.

Беда голяма!

Дали това изгаря калории?

Или потенето е форма на напояване?

Душата се прочиства чрез изгаряне,

особено когато адът наближи.

ЛИПСВА МИ

Поглеждам майка си

и баща си -

държат се за ръце!

Двама старци,

които се обичат.

Май им завиждам?

Аз съм тяхно дете,

но се чудя на кого ли приличам.

С пръсти като свещи галят ме

гласовете им.

Още са заедно!

И се обичат.

Овехтели и сбръчкани!

Но орисани

да са заедно

векове.

Като два куфара,

пълни с любов,

чакат да бъдат изнесени

в коридора.

Пред вратата.

Плесен е оплела телата им,

но любовта им е искрена,

неостаряла.

Тази обич

е толкова свята...

Двама старци,

които се обичат.

Завиждам им.

А съм тяхно дете!

Но ми липсва такова обичане -

вечно и без грехове.

ДАЙ ИМ ПЪТ

Когато ангелите слизат на земята

не си избират тяло. Нямат плът.

Душите им кристални са изцяло.

Ако ги срещнеш, дай им път ...

САМО ЖАЖДА

В някои нощи

няма какво да се каже.

Думите горят като

фитил.

Стиховете като дим

се издигат към

тавана.

Не е измислица.

Ще споделим 

нощта.

Ще споделим 

света -

света за двама.

Ще се опарим в пламъка

на свещите,

за да се убедим,

че ни боли,

че е реалност,

че е истина.

Не е измислица това,

а само жажда.

Изгаря самотата.

В нечий вик

новият живот се ражда.

МИШ-МАШ

Ще слея музика

с твоите думи.

Ще направя миш-маш

от слова.

Бъркани рими

и мляко от звуци.

Стихове от тишина.

Деликатно ще хореографираме

през хаоса на чувствата.

Стъпка по стъпка.

Една по една.

Нека свещи горят,

а капки от пот,

като куршуми свистящи,

палят знойни тела

в пещерите на хаоса.

Ще се намираме

непреклонни в желанията.

Миш-маш от чувства,

с малка доза безумие

и с фойерверки от сетива.

С безалкохолни души

ще се целуваме.

En avant към любовта,

на пръсти,

оплетени в думите -

горящи

стрели

на страстта.

ФРАКТАЛ

Тежко лято. Птиците мълчат.
Тревата премаляла се огъва.
Вие се от жажда дълъг път
и слънчевата тетива опъва.
Не премигва даже слънчоглед.
Внезапно хоризонтът се обръща-
прави ми магия за късмет,
а радиото с песен ме прегръща.
Спомен ли е или само сън
от сънища, които съм сънувал -
ехо от велосипеден звън
от пътища, които съм пътувал?
Минало, обвито в мараня!
Втечненият асфалт ме утешава.
В носталгията скрита синева
пътя ми към спомена огрява -
Завръщам се във родния си град.
Баир с въздишка гони птиче ято -
обратно, в огледалният ми свят
се скриват Пет могили в късно лято.
Сега разбирам колко съм богат -
със златото изригнало в полето.
В тежко лято птиците мълчат,
но Тракия припява ми в сърцето.

НАМИГВАНЕ

Нереализирано щастие

се превърна в нещастие.

Отлюспи се от душата - с прискърбие,

свободата на мислите върнало.

И се зачете в некролога

на любовта отминала.

Бременна надежда го срещна

и му намигна.

АЗ ЗНАМ

Не исках да говоря

и мълчах.

Дори това не исках да напиша.

Във клетката се блъсках като птиче -

объркан и уплашен.

Занемях.


Не мигнах цяла нощ.

Да, бях обсебен.

Несвързани слова

без звук крещях.

Усещах те първично.

Страст, копнежи....

Дори за миг

без срам си завидях.


Сънувах ли?

Не мисля.

Като корда

вибрирах, неподвластен на съня.

Нима е дежавюто първообраз,

проекция на сън в реалността?


Надничах в теб!

В очите ти!

В душата!

Неканен, да посегна не посмях.

Ти отговорът бе и бе въпросът

изчистен от съмнения и грях.


Сега ръцете ми са празни,

нямат смисъл.

Но помнят всеки вопъл на нощта.

Напук на правилата те обичам,

безсилен съм това да променя.


Е, няма що -

объркани недели

в реално нереален епиграм,

и минало, и бъдеще приели

отново ще сме заедно.

Аз знам....

ЕВТИНО

Евтино е това обичане -
бързо засмукване,
а после дълго издишване,
блясък на гилотината
в период на взаимно отричане.



Не всичко искрящо е злато.
Някъде там във очите
е смисълът непонятен

на сляпото ни обричане.

Във фалшиво безримие


се лъжем приятно
за да минава времето
като верни приятели
с безгранично доверие.



Евтин ми е сценария.
В Холивуд са специалистите.
Не вярвам в безплатна лотария -
Сам си избирам мислите.

НЕВИДИМИ ОБЛАЦИ

Невидими остават през нощта

облаците, скриващи звездите.

Луната зъзне в мрак от тишина.

Една сълза притихва във очите.

Парче от вяра рязко се откъсва,

платинено изгаря във свещта.

Роден от пламък, восъкът възкръсва,

в пулсираща, трептяща светлина.

Отпускам се чрез виртуален образ

/напуканите устни ме издават/.

Покрил съм наранената си гордост

с надеждата, която ми остана.

Часовникът осиротял пелтечи.

Фалиралото време не препуска.

Душата ми, надвила бесовете,

в мълчание блажено се отпуска.

Заключени в сърдечната обител,

почиват омалелите слова,

с облаците, скриващи звездите,

невидими остават през нощта.

БЪРДО

Gala Bent.

Нима от теб дойде това мълчание?

Отидоха си думите.

В безмълвие минават дните.

Разбра ли ме?

Не мисля,

не успях да обясня.

Пресъхнала река тече в очите.

Завихрените улеи на бърдо

пресичат устни, слети в полумрак.

Очаквам да се върнеш, но не бързай.

В мълчание обгърнат съм и аз.

САМО СЪН

ако беше само сън, да съм те забравил до сегаа ти си пак там
където беше и първи път, преди да те видя
в трепета...
в очакването ...
в радостта...
в най-дълбокото кътче на душата ми ...

ех мамка му...

този свят....
всичко е така объркано...
сменено изначално...
да те обичам 
и никога да не бъдеш 
моя...

фатално е...
безапелационно....
не загубих усмивката си, за да я пазя за теб...
усмихвам се за да не забравя какво е...
стрелките на часовника избързаха напред 
или закъсняха

каланхое 
не спира да цъфти в душата ми
в очакване да го полееш, да ме посетиш

чувства се блъскат в електрическите стълбове на страстта ми,
разкъсани от очевидната 
невъзможност

безвремието е единственото спасение 
защото няма как да бъдеш забравена
или изоставена
ти си реалност, живееща в мен.

едно междуметие...
едно възклицание...

ех мамка му...

обичам те без отчаяние....както беше и първи път, преди да те видя

ЛЮБОВ ОТ НАПРЪСТНИК

Вземи си напръстник и пий от мен.

На малки глътки ме изпивай.

Не бързай. Искам всеки ден

от моята любов да пиеш.

Вземи игла, конец от песен.

Заший пробитите ми дни.

Заспала урва в късна есен

с целувките си събуди.

Вземи си стомна. Донеси ми

от избата вино червено.

Вземи елече. Загърни ме -

без теб е толкова студено.

Вземи тензух и прецеди ме.

От всяка злост ме пречисти.

На нива ме засей. Роди ме

и моя урожай бъди.

МЕЧТАЕЩО СЪРЦЕ

Едно сърце висеше от тавана
обесено на тъничката връв.
Усмихваше се, вятъра събрало
в ефирни цветове от плът и кръв.
Сглобено от оризова хартия,
чувствено слепено с нежността,
полюшваше се плахо и ранимо
в димните отсенки на свещта.
Мечтаеше си в сънища незрими
тайно да се влюби призори
и в гръдта на влюбено момиче
пламнало от чувства да тупти.
Едно сърце, прегърнало мечтата,
да срещне във съня си любовта,
пулсираше от пламъка облято
със истинска, човешка топлина.

НА ПРОЩАВАНЕ

На моята приятелка Т. от Пловдив

Заминаваш ли?

И няма да се върнеш?

В чужбина?
Толкова далеч?
И ще ми пишеш?
Пак ще ме прегърнеш?
А след година ще се прибереш?
И да те чакам ли?
Или е късно?
Дали да дойда ли със теб?
Не знам.
Разбирам те.
Но ми е тъжно.
Дано и ти ме разбереш.
Ще бъдеш по-добре навярно.
След теб оставяш тишина.
Не страдам.
Чувството коварно
ще се опитам да стая.
Но ще си спомням твойте ласки,
и всеки ден незабравим.
Обичам те, но не е важно.
За мен оставаш си любим.
Отивай!
Няма да те спирам.
Приемам своята съдба.
Ако се върнеш, обади се.
Завинаги си с мен в съня...

ВРАТА

Отдавна не си била до тази врата.
Не си чукала плахо, не си ме очаквала.
Отдавна смутена не те е виждала тя.
Не те е посрещала и не те е изпращала.

Твоите стъпки тя чака да чуе.
Приглушения смях или тихото "Аз съм!".
Да бъде събудена в късния час
с нежния дъх на любовния тласък.

А чужди ръце я докосват наивно.
И дори се опитват да я измамят.
Но помните тя и обича те силно.
И те чака в нощта, за миг не забравя.

Плахо скърца тази стара врата.
Овехтява, боята бледнее.
Но когато отварям я в мойта ръка
тя оставя въпроса - Къде е?

И те чака! Бог знае защо?
Денем и нощем не спи и те чака.
Сама в самотата - навярно боли,
но вратите не могат да плачат.

Отдавна не си била до тази врата.
Някой ден спри, погали я.
Всяка тревога и всяка тъга
с мойте прегръдки тя ще изтрие.

СКИТНИЦА

Дори и да я няма, ще я търся...
Ще я намеря някой ден...
Скитница...
Дори да ме побърква...
Дори да съм отчаян, уморен...
Не може да е толкова далече...
Там някъде е...
Аз ще съм готов.
И ще я чакам...
И ще се озъртам...
Зад ъгъла...
Зад светофара...
Нямам срок.
Не се отказвам...
Дадената прошка
отворила е моята врата.
Дано да влезе....
Вечно ще я търся....
и вечно ще откривам ...
Любовта ...

МЕДИТАЦИЯ

От свят във свят

пренасям същността си.

Променям ли се?

Може би в смъртта.

Прелял се в тяло,

скривам се в ума си,

разтворил се в небесните слова.

И с всяка мисъл чистя бесовете.

Лица не меря.

Може би съдби.

Дали успявам да се трансформирам?

Опитвам се.

Понякога боли.

Уроците си уча

без да споря.

Смирих се,

някак се смалих.

Отдавна спрях на глухи да говоря.

Мълча бетонно.

Тухли слагам в стих.

Не споря с нож

и с мъртви не воювам.

Отдавна не погребвам мъртъвци.

Роден съм със призвание - да служа.

Душата ми понякога кърви.

Но тази кръв е само антифриза -

във вените пулсиращ антидот,

червеното мастило в епикриза -

"Смъртта е само форма на живот".

ПЪТУВАНЕ КЪМ РАЯ

Препускам към теб вероломно.
Прескачам реки, океани.
Отчаяни думи, злокобно,
зад мене пустосват закани.
Летя, устремил се към тебе!
Изпънал до край тетивата,
умора забравил и с трепет
политам по-бърз от стрелата.
Препускам към теб вероломно.
на хиляди левги от ада.
Зад себе си буря оставил
от вой на презряна менада.
А ти ме очакваш свенливо
с венец от цветя ненабрани
и с дъх укротила всемира,
лекуваш и болки, и рани.
От мълния взел светлината,
от гръм страховитата сила,
препускам към теб в синевата
от живия извор да пия.
Оглеждам за сламки в очите.
С гредите ковчег съм направил.
Потопът, е само обител,
за влюбени двойки избрани.
Препускам към теб вероломно.
Избрал съм те без да се мая.
Избягал от всичко греховно
със теб ще пътувам към рая.

САНДАЛКИТЕ НА БОГ

Защо реши, че Господ е човечен?

Че носи дънки, риза и рей-бан?

Устата му, миришеща на чесън,

изрича ли слова без ум и свян?

Защо да е човек от мъжки пол?

Той може би е дама полугола,

кръстосала крака на нечий стол

/сандалките купува си от мола/.

Защо реши, че Господ е сърдечен?

Придаде му човешки аромат.

И в къща го постави разсъблечен -

Той Бог ли е или аристократ?

Наля му вино, пихте и ракия.

Разказа му за бившите жени.

Изслуша те Човекът - Бог без име.

Усмихна се и те благослови.

И тръгна си, оставил те тревожен.

На масата, до левия и крак

забравил бе сандалките от мола.

За тях ли ще се върне утре пак?

Объркан в богословската дилема,

ти вярваше, че Господ е човек.

Сандалките на Бог са теорема,

тотално нерешима за поет.

Соната в ла минор за поет без оркестър.

Ангелите онемяха.
Не пеят вече те "ХвалА".
В акорд угасваш посивяха
изтърканите ми слова.
Задъханите ноти в рими
подскачаха в клавиши черни.
Погребани, но непростими,
скърбяха чувства ефимерни.
Очакването овдовяло,
прежулено от самота,
забиваше в плътта ми рало
и в бръчки сееше скръбта.
От там роди се мойта песен,
от мълчаливия Орфей,
за Евридика, страст и есен,
за свят създаден от Морфей.
За онзи вик, сподавен в шепа,
безмълвен, безфанфарен, тих,
за любовта, която крета
като старица без жених.
Запях отчаян, но възнесен,
без ангелските си крила.
Превърнах се в поет, отнесен
от пожълтелите листа.
И без оркестър /непростимо/
зяпях фалшиво, с дрезгав глас:
- О, Боже, Господи, спаси ме,
за твойта милост прося аз.
В объркания свят, греховен,
с вината, че съм още жив,
аз пея песен в тон минорен.
- Прости ми, че не бях щастлив.

РИЦАР БЕЗ ВРАТА

Понякога не мога да реша

да бъда лош

или да бъда труден.

Ще ме подминеш ли

ако греша в съня

и без да искам се събудя?

Очаквам истини от теб.

Обувката ли ме убива?

Защо не мога да мълча,

когато в мислите се крия -

издавам се със поглед син.

Разсеяно се разпилявам.

Но ти ме помниш - пилигрим,

без сън останал, полудявам.

Куцукам - пътя към Голгота

осеян е със тишина.

Вървя към теб със поглед влюбен,

и все не мога да реша:

- Да бъда лош?

- Да бъда труден?

Опитвам се да ти простя -

от слабостта си съм принуден

да правя избори сега.

Без минало, без суета.

С разголен дъх и меч изгубен

проскърцвам - рицар без врата.

В дилемата си превъзбуден

без теб не мога да заспя ...

ОСВЕТЛЕНИЕ

Нямам крушка в стаята си.

Две голи жици се стелят от тавана.

Смешно ми е -

притъмнява ми

от толкова много светлина.

Можеше да сме двама,

но казват, че така е писано:

- Две голи жици, усукани,

да се обичат в тъмнина...

НАДЕЖДА

Беше права, по-добре така.

Всичко да се срине изведнъж.

В агония излишните слова

припомнят ми,

че все пак съм и мъж.

Каква любов!

Съня изпепели,

а после ураганно ме разтресе.

Остави ме без мисъл, без въпрос.

И спомени, и минало отрече.

Остана само тя!

Единствена!

Неповторима!

Каква любов!

Необуздана страст!

Но всичко свърши.

Времето отмина.

Сега?

Сега съм овдовял

без твоя глас.

И някак уморен

от тишината,

която любовта ми завеща.

Крещя, нали?

Но празни са словата,

изригвани от моята душа.

Но беше права!

По-добре така.

В отблясъка секирата отеква.

Застинал над ръба на пропастта,

поглеждам крадешком

с една надежда -

отново да се върне тя!

ПРИСЪДА

Най-лесно е да съдите поета
за думите, с които ви изгаря,
за истината скрита във сонета,
за мислите, които изговаря,
за хилядите чувства неприкрити,
за огъня разпален от сърцето,
за словото, с което продължава,
душите ви да чисти в битието,
за тайната му обич оглупяла,
за тихата му лудост непревзета,
за мъката му, бликаща от рая,
за болката му, палеща небето.
Най-лесно е да съдите поета - 
виновен е по всички параграфи.
Последната му дума запазете - 
поетите сами са си палачи.