Забравих образа си някъде, отдавна,
на място, от което съм избягал.
Не ми се връща там, все още зъзна.
Не знам къде е, а от хлад съм празен.
Без образ и в огледала от чувства
оглеждам се - неволно даже плача.
Безчувствено присъствие усещам -
изострените сетива са по бръснача.
Разсича ги на две половини равни -
доброто, злото падат на земята,
като плодове през есента узрели,
в праха се сурват - неродени братя.
А златна ябълка, изгряла в дълбините
на изгубения образ, риторично,
въпроси не задава на звездите -
самата тя е слънце хипнотично.
Надвесена мадона ме целува.
Събуждам се, съвсем съм се отнесъл.
Оглеждам се - светът е място чуждо,
и няма място там за Младенеца.
