ТЪДЯВА

Целя се в слънцето, в хоризонта.
На мушка е залезът жален.
Вечността в тетивата разпъвам
като бърни на блеещо яре.

Изпръхнал бодил е стрелата ми
в гневно разцъфнала пяна.
Птицата в мен съм пленил -
и дресьор на соколи съм станал.

Лицето ми огнено жули
бръсначът на дивия вятър.
Под камъни скрити куршуми
от тежките думи отскачат.

Мирише на сяра във здрача.

Обримчвам във клуп тишината.

Последна молитва закачам

преди да изстрелям душата си,

тъдява, зад жалния залез,
към който се цели съдбата ми.