Отиваш си!
Тихо!
На пръсти!
Напускаш живота ми
с лекота.
Не, не сънувам.
Въпроси
задавам с мълчаща
уста.
Няма какво да говорим.
Говорим ли?
Всъщност мълчим.
Някак шума на тополите
превръща словата ни в грим.
Няма да моля.
Мълча си.
Сърцето ми свито кърви.
Сега те разбирам, не споря.
Но ти си отивай!
Върви!
Заринат във куп измишльотини,
стъпките чувам,
без звук.
Оглозгани чувства се носят
във въздуха.
Лъха на студ.
Нищо, че слънчева жега
камък навън разтопява.
Изпращам те с поглед,
тъй нежен -
май само
това ми остава.
това ми остава.
