Погребвам гордостта си.
Накичвам я с надгробен камък.
Надпис:
"Безсмислено и пропиляно време."
Предадена, изсъхнала любов полагам и на гроба.
Уж бил съм уникален, а съм тленен...
Реже ножът
и сладострастно впива се в плътта.
Упойката е на привършване,
а болката е осезаема.
Експлодират мислите ми,
движат се по линиите на дланта,
като скалпел са,
в съдбата ми се впиват -
не чета ръце,
защото ме убиват.
В самота сърцето ми заспива,
в апатия и лаконичност,
но не спира.
Нищо лично.
Далеч от погледи.
Далеч от мисли.
Без причина,
без въпроси.
Имам чувството, че съм отлъчен от ума си,
без емоция,
омекотен и безтегловен.
Пея песен за лоялността - поредната измислица.
Приятел ли си или враг безволев?
Доверието, без да е потребно,
не струва и петаче и в безцелно
завоевание превръща се, в измама.
Вяра няма.
Няма вяра.
Чумав ли съм?
Или съм отровен?
Писна ми от паяци и мрежи!
Оплетени сме в този "уеб",
като мухи се давим и в стремежи,
лъжи и страх.
Да търсиш истина във витруалността?
Логично ли е или е абсурдно?
Онемях - блудница да ме вини във блудство!?
Завесата пропуска светлина
и виждам грозната картина.
Отровни сенки, без душа
опитват се през хола ми да минат.
Не греша.
Преструват се на жертви и любими.
Но не са
и никога не са били.
И без значение е как ще се прикрият,
защото скалпелът се впива в мисълта,
и туморът не може да се скрие.
Болен съм от доброта.
Ще се лекувам.
Ще ми мине.
